— Благодаря, Уит, а сега бих искал да разговарям с Джанис.

— Късно е. Не ми се ще да я безпокоя.

— Няма да се бавя.

— Добре. — Уит се отдалечи от екрана. Джанис се показа след малко, облечена в нощница, но съвсем будна.

— Скоти — рече тя. — Опитвах се да се свържа с теб, но у вас никой не вдига.

— Така е. Пристигнах в града. Дали може утре да поговорим?

— Ти си в града? Не беше необходимо да идваш чак тук.

— Не мисля така. Джанис? Ще ми отделиш ли един час? Мога да прескоча до къщата или…

— Не — прекъсна ме тя. — Аз ще дойда. Къде си отседнал?

— По-добре да не идваш тук. Какво ще кажеш за малкото ресторантче на „Дюкейн“? Сещаш ли се?

— Да, но не зная дали още работи.

— По обяд?

— Нека бъде в един.

— Опитай се да поспиш — рекох.

— Ти също. — Тя се поколеба. — Изминаха четири дни, Скоти. Четири нощи. Мисля за нея през цялото време.

— Утре ще поговорим — успокоих я аз.

Съществува разлика между това да видиш някого на екрана и на живо. Бях звънял на Джанис дузина пъти през последните няколко месеца. Но едва я познах, когато пристъпи прага на ресторанта.

Промяната, мисля, бе настъпила по две причини — просперитет и страх.

Уит се справяше добре въпреки икономическата криза. Джанис носеше скъп костюм от син туид, но изглеждаше сякаш просто бе бръкнала в гардероба и бе смъкнала от закачалката първото, което й е попаднало. Очите й бяха зачервени, кожата под тях — подпухнала и сива.

Прегърнахме се сърдечно, но без страст и тя седна на стола срещу мен.

— Никакви новини — бяха първите й думи. Ръката й се пресегна машинално към чантата, където очевидно държеше телефона. — Полицаите казаха, че ще се обадят, ако излезе нещо.

Тя си поръча салата, която не докосна, и „Маргарита“, която изпи на един дъх. Сигурно щеше да е по-добре да поговорим за нещо друго, но и двамата знаехме за какво сме тук.

— Май ни чака още едно премеждие заедно. Ще се справиш ли?

— Да — отвърна тя. — Мисля, че ще мога, Скоти. Трябва да ми кажеш какво си намислил.

— Какво съм намислил?

— Ами… за това. Защото всичко е в ръцете на полицията, и можеш да създадеш проблем, ако се намесиш.

— Аз съм неин баща. Мисля, че имам право да зная.

— Да знаеш да, несъмнено. Но не и да се месиш.

— Нямам никакво намерение да се меся.

Тя се усмихна изнурено.

— Защо ли ми е трудно да повярвам?

Започнах да я разпитвам за Кати, но тя ме спря.

— Почакай. Първо да ти дам това.

Беше малък хартиен плик, който извади от чантата си и ми подаде. Вътре имаше скорошна снимка на Катлин. Беше извадена на гланцова хартия — изображението бе отчетливо и ясно.

Кати на шестнайсет, доста висока за възрастта си и невероятно хубава. Природата се бе смилила над нея, спестявайки й проклятието на пубертетното акне и, съдейки по позата и изражението, стеснителността на младите. Изглеждаше сериозна и съвсем здрава.

В първия миг не можах да разбера кое е необичайното в снимката. После се сетих. Косата й. Кати си бе вързала косата на плитка, откривайки ушите си. И двете.

— Ето какво направи за нея, Скоти. Исках да ти благодаря.

Протезата на вътрешното ухо, разбира се, не се виждаше, но козметичната корекция беше безупречна. Ухото изглеждаше напълно нормално, то не беше изкуствено, а отгледано от стволови клетки на Кати. Нямаше никакви белези, освен тънка линия в основата. Въпреки това години след операцията тя продължаваше да се стеснява заради недъга си.

— Когато свалиха превръзките беше съвсем розово. Като на бебе.

Присъствах на операцията, но не и на свалянето на превръзката. Втората част бе съвпаднала с появата в Дамаск и трябваше да съм там със Сю.

Джанис продължи:

— Казах й, че е красавица, още там, в болницата, пред докторите и сестрите. Тя изви глава, още не беше съвсем сигурна откъде идва гласът ми. Нужно е време, за да привикнеш. И знаеш ли какво ми отвърна?

— Какво?

На бузата й блесна самотна сълза.

— Тя каза: „Не е необходимо да викаш“.

Проблемите започнали, обясни Джанис, когато Кати не се върнала от една младежка сбирка.

— Каква младежка сбирка?

— Ами… просто… — тя млъкна смутено.

— Няма никакъв смисъл да говорим, ако не си искрена.

— Това е младежко подразделение на организацията, в която членува Уит. Скот, опитай се да разбереш. Те ни най-малко не са поддръжници на Куин. Просто са хора, които искат да обсъждат алтернативите на въоръжения конфликт.

— Исусе Христе! Джанис, Уит е копърхед11?

В последно време вестниците бяха съживили този безкрайно остарял термин от времето на Гражданската война, използвайки го като презрително название за различни куинистки движения. Джанис сведе глава.

— Ние избягваме тази дума — с което искаше да каже, че Уит я избягва. — Аз не се занимавам с политика. Знаеш го добре. Дори Уит ходи там само защото се среща с хора от управленските среди на компанията. Да се готвим за война, която едва ли ще водим, не е от полза за никого. Това са негови думи.

Типично изказване на копърхед и бе доста обезпокояващо да го чуя от Джанис. Не че не съдържаше поне известна доза истина. Но под повърхностния слой се криеше куинисткото отричане на демократичния процес, намек, че Куин е в състояние да възстанови реда в света, разделен от твърде много воюващи икономически, религиозни и екологични течения.

Бях проследил възхода на копърхедското движение в мрежата — беше неизбежно, след като хора като Сю го смятаха за значимо, а Морис го определяше като потенциална заплаха. Нищо от това, което видях, не ми се понрави.

— Но защо му е трябвало на Уит да оплита Катлин?

— Кати сама искаше да отиде. В началото той я заведе на срещата на възрастните, после тя се заинтересува от младежката група.

— И ти й позволи да постъпи — просто така?

Тя ме погледна умоляващо.

— Честно казано, Скоти, не виждах нищо нередно в това. Те не правеха бомби в метални тръби, за Бога. Съвсем нормална инициатива. Като да играеш бейзбол. Тя е в тийнейджърска възраст, Скоти. Имаше нужда от приятели — а това бяха първите й истински приятели в живота. Какво да направя, да я заключа у дома?

— Не съм тук, за да те съдя.

— Така е.

— Кажи само какво се случи.

Тя въздъхна.

— Ами, предполагам, че в групата е имало и радикално настроени членове. Трудно е да се избегне подобно нещо, сам го знаеш. Младите са особено податливи. Непрестанно се говори в новините, в мрежата. Тя също понякога отваряше дума вкъщи — Джанис снижи глас. — За Куин и че не бива да заклеймяваме това, което не разбираме, ей такива приказки. Но е била по-сериозна, отколкото съм си мислела.

— А после отиде на среща и не се върна.

— Не само тя, но още десетина деца, повечето по-големи от нея. Изглежда, са обсъждали със седмици идеята да тръгнат на поклонение, викат му хаджилък.

Затворих очи.

— Но полицията смята, че все още са в града — побърза да добави Джанис. — Вероятно са се настанили в някоя изоставена сграда, в компанията на други радикали, обсъждат идеи и крадат храна. Надявам се да е вярно… колкото и да изглежда лошо.

— Ти търси ли я?

— Полицията ни препоръча да не го правим.

— Ами Уит?

— Уит каза, че трябва да сътрудничим на полицията. Имаше предвид и теб, Скоти.

— Можеш ли да ми дадеш името на някой от полицията, с когото да разговарям?

Тя извади електронния си бележник и преписа едно име на салфетката, после ми я подаде с видима неохота.

— А също и името на копърхедския клуб, в който ходи Уит.

Тя пребледня.

— Не искам да създаваш неприятности.

— Не затова съм тук.

— Глупости. Личи си, че си ядосан за всичко, което се случи…