— Питали са за мама?

— Нали току-що ти го казах?

— И какво още ги интересуваше?

— За нея ли? Ами симптомите. Кога са се появили и какво й е било поведението. Разни работи, дето трябва да си останат в семейството. Божичко, Скоти, искаха какво ли не. Да ти разгледат старите вещи в гаража. Ще ми повярваш ли, че даже взеха проби от водопровода.

— Значи са идвали в къщата?

— Аха.

— Взеха ли друго, освен пробите?

— Не съм забелязал, но бяха цяла тълпа и не можех да ги следя непрестанно. Ако искаш, иди сам да провериш — кашонът с нещата ти е до буика.

Завладян от любопитство и леко обезпокоен, отскочих до неотоплявания гараж.

Кашонът, за който говореше, съдържаше всякакви джунджурии от детските ми години. Албуми със снимки, няколко награди, стари книги и дискове, играчки. Между тях, както забелязах, и месинговата Статуя на свободата, която бях донесъл от Ню Йорк. Беше потъмняла с годините. Взех я и я пъхнах в джоба на палтото си. И да липсваше нещо тук, нямаше никакъв начин да разбера. Но идеята непознати федерални агенти да се ровят из нещата ми беше направо ужасяваща.

На дъното на кутията имаше папка с мои рисунки. Никога не съм бил особено надарен в това отношение, но майка ми ги харесваше и настояваше да ги запази. Избледнели акварели, листопад, няколко снежни сцени, превити борове, несръчно изрисувани хижи — самотни неща сред огромен и пуст пейзаж.

Когато се върнах в къщата, баща ми клюмаше в креслото. Чашата за кафе се поклащаше застрашително на ръба на подлакътника. Преместих я на масата. Телефонът иззвъня и той се размърда. Пресегна се към слушалката и я вдигна. Беше стар модел, свързан с жица с устройството на стената.

— Да — рече няколко пъти, после ми подаде слушалката. — За теб е.

— За мен?

— Да виждаш някой друг тук?

Обаждаше се Сю Чопра, веднага познах гласа й.

— Скоти, изплашихме се за теб.

— Чувствата са взаимни.

— Сигурно се питаш как сме те намерили. Радвай се, че успяхме. Не биваше да изчезваш така.

— Да изчезвам ли, Сю? Прекарах следобеда с баща ми.

— Разбирам. Но щеше да е добре, ако ни беше предупредил. Морис се бе погрижил да те проследят.

— Майната му на Морис. Нима трябва да искам разрешение дори когато напускам града?

— Не е писано правило, но щеше да е добре. Скоти, зная колко си ядосан. Минавала съм през това. Но времената се менят. Животът е далеч по-опасен, отколкото беше някога. Кога смяташ да се връщаш?

— Тази вечер.

— Добре. Защото трябва да си поговорим.

Казах й, че съм на същото мнение.

Поседях с баща ми още няколко минути, после му съобщих, че е време да си вървя. Зад пердето вече не се процеждаше никаква светлина. В къщата цареше сумрак и миришеше на прах и на суха топлина.

Той се размърда в креслото и рече:

— Доста път измина само за да пиеш кафе и да мърмориш. Виж, знам защо си тук. Но ще ти кажа — не ме е страх да умра. Нито да говоря за това. Събуждаш се, прочиташ си пощата и си казваш, брей, няма да е и днес.

— Разбирам.

— Нищо не разбираш. Но се радвам, че дойде.

Направо бе изумително да каже подобно нещо. Не знаех какво да отговоря.

Той се изправи. Панталоните му се смъкнаха по измършавялата талия.

— Невинаги съм се отнасял към майка ти така, както трябваше. Но поне бях до нея, Скоти. Дори когато беше в болница. Когато не знаеше коя е. Водех те при нея само в добрите й дни. Някои от нещата, които ми е казвала, щяха да ти обелят кожата. А по това време ти вече беше в колеж.

Майка ми умря от усложнена пневмония в годината преди да се дипломирам.

— Можеше да ме повикаш, когато се разболя.

— Защо? За да носиш в себе си спомена за твоята собствена майка, която те ругае от смъртното си легло? Какъв смисъл?

— Аз също я обичах.

— За теб беше лесно. Аз може и да съм я обичал, а може и да не съм. Вече не помня. Но бях до нея, Скоти. През цялото време се стараех да й бъда опора. Да не я изоставям.

Запътих се към вратата. Той ме последва няколко крачки, но спря задъхан.

— Опитай се да ме запомниш с това — заръча на раздяла.

Когато пристигнахме на летище „Бен Гурион“, там цареше хаос, а чакалнята бе претъпкана от заминаващи. Полетът на „Ел Ал“ се бе забавил с три часа заради неподходящи атмосферни условия, а самото ни заминаване — с цели три дни, по „дипломатически“ причини, както ни обясни Сю. Самолетът, с който летяхме, бе почти празен. Щеше да се напълни на обратния път. Евакуацията на Ерусалим бе в пълен ход.

Напуснах летището в компанията на Сю Чопра, Рей Мозли и Морис Торанс, заобиколени от малочислен кордон федерални агенти с лещи за подсилено зрение и скрити оръжия, и ескортирани от петима цивилни служители на израелската армия, които освен джинси и фланели с къси ръкави носеха автомати „Узи“, преметнати небрежно през рамо. Преведоха ни експедитивно през митническото гише и през чакалнята на летището до паркинга, където вече ни очакваше пикап, боядисан като такси. Сю се настани на седалката до мен, все още замаяна от пътуването. Морис и Рей седнаха зад нас и пикапът напусна района на летището.

На магистралата за града ни заваля лек дъждец. Безкрайна върволица от превозни средства се движеше в отсрещните платна, но от нашата страна шосето бе почти пусто. На големи светлинни табла край пътя бе оповестен графикът на евакуацията. Ярки мигащи светлини и наново поставени указателни табели сочеха маршрута за изтегляне.

— Малко е изнервящо — подсмихна се Сю — да отиваш на място, което всички бързат да напуснат.

Един от израелските агенти се обърна и се засмя презрително.

Морис се наведе към нас.

— Има много хора, които се отнасят скептично към предупрежденията. Други, естествено, са ядосани. Ликуд може да изгуби следващите избори.

— Но само, ако не се случи нищо — додаде Сю.

— Има ли такава възможност?

— Почти нищожна.

Израелският агент изсумтя отново.

Постепенно дъждът се усили. Януари и февруари са дъждовни месеци в Израел. Надзърнах през мокрото стъкло тъкмо навреме, за да видя една маслинена горичка, с дървета, превити от вятъра. Все още бях под впечатление на това, което Сю ми бе казала в самолета.

Тя бе неоткриваема в дните, след като се върнах от срещата с баща ми — изглаждаше дипломатическите затруднения, свързани със заминаването ни от Балтимор в последната минута.

През цялата седмица събирах информация или седях в кафенето в компанията на Морис и Рей.

Двамата се оказаха по-приятни събеседници, отколкото предполагах. Бях сърдит на Морис, задето ме бе проследил до къщата на баща ми… но той бе от онези хора, които умееха да печелят благоразположението на останалите. Нещо повече, бе превърнал това умение в изкуство, в инструмент. Той отблъскваше гнева на другите, както Супермен отблъсква куршуми с гърдите си. Нямаше твърдо мнение относно хронолитите, нито постоянни убеждения, свързани със значението на феномена „Куин“, но въпреки това темата го вълнуваше дълбоко. Което означаваше, че можем спокойно да разсъждаваме пред него, да обсъждаме дори най-налудничавите идеи, без да се страхуваме, че ще засегнем някакви политически, или религиозни убеждения. В края на краищата той представляваше ФБР като институция. Каквото и да говорехме пред него, задачата му бе да му осигури път до архивите. Но Морис се държеше така, сякаш всичко това няма никакво значение.

Дори Рей Мозли се отпусна в неговата компания. В началото бях определил Рей като изключително интелигентен, но почти неспособен на човешка топлота екземпляр, чийто радар се бе вклинил безнадеждно в Сю Чопра. И в това, естествено, имаше немалка доза истина. Но след като привикна с нас, оказа се, че е страстен поклонник на бейзбола и двамата изведнъж открихме много общи теми за разговор. Рей бе почитател на отбора от неговия роден град Тусон, но имаше доста забележки по новия подбор на играчите. По природа си бе самотник, но самотата му бе от интелектуален тип. Разговорите обикновено ставаха безпочвени в мига, когато осъзнаваше, че е достигнал ниво, на което не можем да го проследим. В такива моменти изглеждаше по-скоро натъжен, че няма с кого да сподели мислите си.