Литмир - Электронная Библиотека

Радиаторната система се източваше отдолу, с отвъртането на пробка. Наместих ключа в пробката, но тя отказа да се завърти.

„Трябва ми опора“ — помислих и запънах крака в колелото, изтегляйки ключа, сякаш беше гребло на лодка. Воят на вятъра бе оглушителен, но под него долавях друг звук — тътнежа на появата, а после и земния трус от контакта, силен ритник направо от недрата на земята.

Пробката най-сетне се отвъртя и тупна в пясъка.

Последва я тънка струйка антифриз, който почти веднага замръзна — достатъчно, за да облекчи напрежението в системата, макар че, ако нямахме късмет, ледът би могъл да повреди тръбите.

Опитах се да стана и установих, че не мога.

Допълзях до тясното укритие, оформено между пясъчната купчина и шасито на пикапа. Главата ми бе толкова натежала, че вече не можех да я държа изправена, успях само да пъхна вкочанените си пръсти под якето и малко след това изгубих съзнание.

Когато отворих очи, вятърът бе утихнал, а аз се намирах в пикапа.

Слънчева светлина огряваше ледената коричка върху предното стъкло. От решетката на таблото бликаше постоянен поток от затоплен въздух.

Надигнах се, все още разтреперан. Ашли беше в съзнание и търкаше ръцете на Катлин и това ме разтревожи, но Аш побърза да ме успокои:

— Всичко е наред. Важното е, че диша.

Хич Палей ме бе прибрал вътре веднага след първия термичен шок. В момента бе под колата и поставяше обратно пробката, която бях развил. Той се надигна, надзърна през замръзналото стъкло и ми даде знак, че всичко е наред.

— Размина ни се май — рече Ашли. Гласът й беше дрезгав и едва сега осъзнах, че гърлото ми е изсъхнало и болезнено при преглъщане, със сигурност заради свръхохладения въздух, който бях вдишал. Дробовете също ме наболяваха, някъде във върховете. Имаше засъхнала кръв по пръстите ми, вероятно на местата, където гаечният ключ бе охлузил кожата. Но Ашли имаше право. Беше ни се разминало.

Кати изстена отново.

— Нека остане завита — рече Аш. — Тя е болна, Скоти. Дано да не е пневмония.

— Трябва час по-скоро да я откараме в болница. — Което означаваше първо да се изкатерим обратно по брега. Не бях сигурен, че ще се справим.

Когато посъбрах малко сили, отворих вратата и излязох навън. Въздухът бе доста по-топъл отпреди и изненадващо свеж, ако се изключи мъглата от фини частици, които се стелеха наоколо, подобно на ситен сняг. Но вятърът бе отнесъл по-голямата част от ледената мъгла на изток.

Камъните и пясъкът на дъното на изсъхналия поток бяха покрити с димяща скреж. Изкатерих се по брега и погледнах назад към градчето — към това, което бе останало от него.

Портильоският Куин все още бе обгърнат в лед, но несъмнено щеше да е един от големите. Този път фигурата бе изправена, с протегната ръка, сякаш призоваваше масите да го последват.

Градчето лежеше в краката му, скрито донякъде от мъгла, но очевидно напълно разрушено.

Радиусът на термичния шок бе огромен. Почти всички поклонници бяха загинали, както предполагах, виждах само отделни машини да пъплят в далечните покрайнини на града, навярно подвижни станции на Червения кръст.

Ашли се изкатери задъхана по склона. Дъхът й секна за кратко, когато видя мащабите на разрушението. Устните й трепереха. Лицето й бе покрито с кафеникав, мокър от сълзи прах.

— Може би и той се е спасил — чух я да шепне, имайки предвид Адам.

Отвърнах, че е възможно.

Но дълбоко в себе си се съмнявах.

17.

Придвижвайки се по черни пътища и пътеки за добитък, успяхме да заобиколим покрайнините на димящите руини на Портильо и да излезем най-сетне на главния път.

Отвъд чертите на града застигахме отделни групички оцелели, мъртвите без никакво съмнение бяха останали под разрушените останки на града. Много от тях накуцваха, пострадали от измръзване. Някои бяха заслепени от ледените кристали, други имаха рани от разхвърляните от вятъра отломки. Вече не изглеждаха така агресивни и заплашителни и на няколко пъти Ашли настоя да спрем и да им раздадем одеяла. А също и да попитаме за Адам.

Но никой от тези младежи не бе чувал за него, а и точно сега имаха други грижи. Молеха ни да предадем съобщения, да потърсим родители или приятели в Лос Анжелис, Далас, Сиатъл… Този парад на всеобщо нещастие беше ужасно потискащ и по някое време Ашли се усмири, макар че не спираше да шари с очи сред поклонниците, надявайки се да зърне сина си. Продължаваше да се оглежда дори когато вече бяхме на разстояние, което не би могъл да измине и здрав човек. Видът на стичащите се към Портильо линейки и камиони с помощи донякъде успокои глождещата я съвест, но не и сълзите й. Тя се облегна на седалката и само от време на време се навеждаше над Катлин.

Страховете ми за Катлин обаче постепенно се задълбочаваха. Тя беше по-зле, отколкото предполагах, и термичният шок бе допринесъл за развитието на болестта. Ашли измери температурата й с термометър от аптечката на колата, намръщи се и я накара да изпие няколко таблетки антипиретик. Наложи се да спираме, за да може Катлин да облекчи раздутите си черва, и всеки път, докато се тътреше към пикапа, тя изглеждаше все по-слаба и изтощена.

Трябваше час по-скоро да я закараме в свястна болница. Хич позвъни на Сю Чопра и й съобщи, че сме добре, но Катлин е болна. Сю препоръча да прекосим границата, ако е възможно, преди да потърсим медицинска помощ, тъй като без документи не бе изключено да приберат Катлин в затвора. Граничният пункт при Ногалес бе затворен — носеха се слухове, този път фалшиви, за предстояща поява на хронолит, — но Сю обеща да прати някого, който да ни прекара през границата. В болницата в Тусон имаше подготвена стая за Кати.

Ашли й направи инжекция с широкоспектърен антибиотик и момичето за щастие проспа целия горещ следобед. Двамата с Хич се сменяхме на волана.

Мислех си за Ашли. Току-що бе изгубила сина си, поне така смяташе. Забележително бе какви грижи полага за Кати, като се има предвид мъката, която изпитваше. Кати отвръщаше инстинктивно с благодарност. Беше положила главата си в скута на Аш.

И тогава изведнъж осъзнах, че обичам и двете.

Послушах съвета на Ашли. Нито тогава, нито по-късно разпитвах Катлин за сполетялото я по време на пътешествието.

Може би трябва да ви разкажа по-подробно. Имаше моменти, например докато седях до леглото й в болницата в Тусон и очаквах да дойде докторът, когато едва се сдържах. Не я попитах направо какво й се е случило в Портильо, а само защо е решила да тръгне — какво я бе накарало да напусне дома си, в компанията на тип като Адам Милс.

Тя само извърна глава, за да прикрие срама си. Косата й се разсипа върху възглавницата и погледът ми се спря на тънкия, едва забележим белег зад ухото, единствената следа от кохлеарната операция.

— Всичко, което исках, бе животът да е малко по-различен — рече след известно време.

Ашли остана с мен в Тусон, докато Кати се възстанови.

Наехме стая в мотела и изкарахме една целомъдрена седмица. Страданието, което изпитваше Ашли, бе дълбоко лично, но тя се стараеше всячески да го прикрива. Имаше дни, когато изглеждаше съвсем нормално и дори ми се усмихваше, посрещайки ме на вратата, след като бях прескочил до китайския ресторант за готова храна. Сигурен съм, че дълбоко в себе си бе съхранила надеждата, че Адам е оцелял (макар че отказваше да обсъжда с когото и да било тази възможност и не понасяше да се споменава името му).

Ала през цялото време оставаше смълчана и смирена. Спеше следобед и не спираше да се върти през нощта, често седеше пред екрана на терминала, с изключен звук, за да не ми пречи.

Въпреки всичко това съдбите ни бяха преплетени. Изглежда, бе ни писано да имаме общо бъдеще.

Но дори за това не говорехме. Всички наши разговори бяха банални. С изключение на един, когато излизах до един денонощен магазин на ъгъла. Попитах я дали иска нещо.

40
{"b":"164504","o":1}