— Но ако й е нужна помощ…

— Ако й трябва помощ, тя ще ти каже.

Повече не продължих по тази тема. Не исках да разсъждавам върху това какво може да се е случило с Кати. Ашли бе казала, каквото имаше да казва и се извърна към прозореца, оставяйки ме насаме с мислите ми.

И двамата задрямахме, след като слънцето се показа и в колата стана топло. Малко по-късно Хич почука на прозореца и ни стресна в съня. Ашли посегна към пистолета, но аз я улових за ръката.

Свалих стъклото на прозореца.

— Ама че сте ми пазачи — засмя се Хич. — Можех да ви видя сметката и на двамата.

— Намери ли ги?

— Катлин е тук. Адам също. Ще ми дадете ли нещо за ядене? Чака ни сериозна работа.

Спуснахме се в градчето бавно, пълзейки сред тълпата, по единствения проход между паркираните или изоставени коли на поклонници. Въпреки че бе ранна утрин, пътят бе претъпкан като на градски карнавал и донякъде приличаше на нещо подобно, макар участниците да имаха странно смирен вид, което бе естествено след тежката нощ. Някои се мотаеха безцелно наоколо, други лежаха в спалните си чували или подаваха глави от палатките си. Продавачите на вода си проправяха път през тълпата, нарамили издути найлонови торбички. От прозорците и терасите на сградите висяха куинистки знамена и символи. Градските тоалетни бяха задръстени и по улицата се носеше нетърпима смрад. Повечето поклонници бяха пристигнали през последните три дни, но Хич ни каза, че вече имало отделни случаи на дизентерия.

Адам и компания се бяха разположили на бивак западно от главния път. През нощта Хич бе разменил няколко думи с Адам, но не и с Кати, макар да се бе уверил, че тя е тук. Адам се бе съгласил да разговаря с Ашли, но, изглежда, не желаеше да ми позволява да се срещам с Кати. По всичко личеше, че той е главатарят на групата и говореше от името на останалите — факт, който накара Ашли да сведе глава и да промърмори нещо под нос.

В покрайнините на Портильо забелязахме и представители на пресата, скрити зад непроницаемите стъкла на бронираните си фургони. Изпитвах смесени чувства към тях. Според интерпретациите на Сю за хронолитите и метапричинността, медиите действаха като важен усилвател в обратната връзка. Тъкмо те разпространяваха в глобален аспект изображението на тези артефакти, чиято едничка цел бе да втълпят в колективното съзнание идеята за несъкрушимостта на Куин.

Но имаше ли друга възможност? Забрана, ограничение на информацията? В това се състоеше гениалността на куинистките паметници — те бяха гротескно очебийни, невъзможно бе да бъдат пренебрегнати.

— Когато идем там — поде Хич, — оставете на мен да говоря. Пък после ще решаваме.

— Ама че план — подметнах.

— По-добър засега нямаме.

Паркирахме пикапа колкото се може по-близо до палатковия бивак на Адам и неговите приятели. Палатките имаха нелепо крещящи цветове, в контраст с общата сивота на това място — сини, червени и жълти гъби, израсли върху черната земя. Ашли въртеше глава, търсейки Адам. От Катлин нямаше и следа.

— Останете тук — рече Хич. — Отивам да преговарям.

— Да преговаряш? — повтори обидено Ашли.

Хич я погледна строго, сетне затвори вратата зад себе си.

Той измина няколко крачки до една сребриста палатка и извика някого вътре. След секунди чергилото се повдигна и Адам Милс излезе навън. Познах го заради начина, по който Ашли си пое дъх.

Беше облечен в посивели от прах военни панталони и имаше съвсем здрав вид. Беше слаб и висок почти колкото Хич и носеше на гърба си черна раница. Дори не погледна към пикапа, просто чакаше да чуе какво ще му каже Хич. Не можех да разгледам лицето му подробно, но очевидно бе напълно спокоен и не изглеждаше изплашен от каквото и да било.

Ашли посегна към дръжката на вратата, но аз я спрях.

— Дай му минутка.

Хич продължаваше да говори. После заговори Адам. Хич извади навити на руло банкноти и ги подаде на младежа.

— Какво, да не би да го подкупва? — подскочи Ашли. — Той подкупва Адам?

Казах й, че ми прилича точно на това.

— За какво? За да видиш Кати? И аз да се срещна с него?

— Не зная, Аш.

— Божичко, това е толкова… — тя преглътна, останала без думи.

— Живеем в странни времена. Нормално е да се случват странни неща.

Тя се отпусна на седалката, видимо унизена, и не продума, докато Хич не ни повика. Когато излязохме, първо заключих колата и задействах алармата. Въздухът бе сух, но вонята — все така нетърпима. На няколко крачки от нас младеж зариваше с лопата канавка, която през нощта бе служила за нужник.

Ашли доближи колебливо Адам. Имах чувството, че се бои да го заговори, сега, когато дългоочакваният миг бе настъпил… сякаш дори се страхуваше да се изправи пред него. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Адам отвърна с равнодушен поглед. Беше млад, но несъмнено вече не беше дете. Не отстъпи, нито омекна, просто чакаше Ашли да заговори, за което, предполагам, му беше платил Хич.

Двамата се отдалечиха на няколко крачки, от другата страна на палатката. Хич се наведе към мен:

— Изгубена кауза, мамка му. Само че тя още не го знае.

— А къде е Кати?

Той махна към една жълта палатка.

Кой знае защо си спомних за хронолита от Кайро, преди три години. Сю Чопра се бе сдобила със записи на събитието от дузина различни ъгли, във всички негови етапи — затишието преди появата, студената вълна и термичните ветрове, колоната от лед и прах, димяща насред синьото небе, и накрая самият хронолит, ослепително ярък, щръкнал в покрайнините на града като забит в скала меч.

(И кой ще извади меча от камъка? Онзи, който има чисто сърце, навярно. Отсъстващи родители и провалили се съпрузи не влизат в сметката.)

Това, което ме бе поразило от Кайро, бе въпиющото несъответствие — нагорещената като пещ пустиня и ледът. Слоевете омешана история, модерните небостъргачи, издигнати върху останките от хилядолетно династично господство и този нов паметник на огромния и недостъпен Куин, подобно на фараон върху своя студен трон.

Не зная откъде се появи в ума ми това изображение. Вероятно, защото това измъчвано от суша и жега мексиканско градче предстоеше да получи своята собствена порция лед, а може би заради едва доловимия леден полъх във вятъра, тръпката на предчувствието, горчивото ухание на бъдещето.

— Катлин? — повиках я тихо.

Нов полъх раздвижи чергилото. Коленичих и пъхнах вътре глава.

Кати беше сама и тъкмо се измъкваше от гнездото мръсни завивки. Тя премигна към нахлуващата отвън светлина. Лицето й бе измършавяло. Клепачите й се повдигнаха уморено.

Изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнех, но предположих, че донякъде е и заради всичко онова, което бе преживяла през последните дни, заради глада и тревогата. Но нямаше съмнение, че се е отдалечила от мен, надраснала е спомена, който имах от времето преди Минеаполис.

Тя ме разглежда доста дълго и по лицето й пробягаха недоверчивост, подозрение, благодарност, облекчение и вина. Накрая каза:

— Татко?

Аз едва успях да промълвя името й. Вероятно не беше необходимо повече. Тя разтвори ръце и се сгуши в мен. Видях синини по китките й, дълбока рана, която тръгваше от рамото и достигаше почти до лакътя и бе покрита с едва засъхнала кръв. Но не попитах за тези неща, защото разбирах колко мъдър бе съветът на Ашли: аз не можех да я променя. Само да се опитам да я задържа.

— Дойдох да те прибера у дома — рекох.

Тя не смееше да срещне погледа ми, но я чух да прошепва:

— Благодаря ти.

Нов полъх на вятъра накара чергилото да заплющи и Катлин потрепери. Казах й да се облича колкото може по-бързо. Тя извади чифт парцаливи джинси и развлечено наметало.

Аз също потреперих и изведнъж си дадох сметка, че въздухът е малко по-студен от очакваното за слънчева утрин — неестествено студен.