За съжаление с течение на времето двете започнаха да се смесват. Добрата майка ме целуваше сутрин на излизане, но когато се връщах по-късно от училище, лудата й съперница вече бе поела контрол. Нямах близки приятели след като навърших десет, защото когато имаш приятели, трябва да ги водиш у дома, а последния път, когато се появих на прага с червенокосия и боязлив Ричард, с когото се бяхме сдружили в часовете по география, тя го принуди да изслуша двайсетминутна лекция за това колко са вредни видеомониторите за неговата все още не съвсем зряла възпроизводствена система. При това изразите, които използваше, далеч надхвърляха представите му за приличие. На следващия ден Ричард отказа да говори с мен и така приятелството ни издъхна. Исках да му кажа, че вината не е моя, а на майка ми. Бяхме жертви на един призрак.

Тя обаче не вярваше, че е болна, и все намираше причини у другите, включително и у мен. Неведнъж през онези ранни години ми се е карала, задето съм я гледал „по този начин“, което вероятно означаваше „с изплашено изражение“. Майка ми бе дълбоко уверена, че ние всички заговорничим срещу нея с цел наистина да я подтикнем да си изгуби разсъдъка. Параноична шизофрения, която следва най-мрачните си очаквания с неумолима последователност.

Ала тези събития съвсем не ме сближиха с баща ми. Напротив. Той отхвърляше диагнозата със същата упоритост, с която и майка ми, макар и поради различни подбуди. Баща ми винаги е смятал, че майка ми не го заслужава и че е направил услуга на семейството й в Нашуа, Ню Хемпшир, като ги е отървал от тяхната своенравна и непокорна дъщеря. Може би си е представял, че бракът ще й повлияе плодотворно. Но не стана така. Тя го бе разочаровала, а вероятно и той нея. Но баща ми продължаваше да очаква от нея да се поправи. Обвиняваше я за всяка нейна постъпка, сякаш тя бе в състояние да преценява моралната страна на действията си — което й се удаваше само понякога, в редки пристъпи на просветление. Така добрата майка страдаше заради греховете на лошата. Лошата майка бе хаплива и заядлива, но добрата понасяше упреците. Тя бе принудена да се извинява и баща ми не пропускаше да изтръгне от нея тези извинения. Викаше й, понякога я удряше, непрестанно я оскърбяваше, а през това време аз се криех в стаята си и си представях свят, в който двамата с добрата ми майка ще можем да избягаме някъде, където лошата не би могла да ни открие. Някъде, където двамата ще живеем в мир и любов, докато баща ми продължава да воюва с неистинската, зла половинка на майка ми. И накрая ще я победи и ще я затвори — в килия или може би в лудница.

Бях на шестнадесет и тъкмо бях взел книжка, когато баща ми реши да ни отведе на разходка до Ню Йорк. Според мен е смятал — трябва да е бил доста отчаян, за да се хваща за тази сламка, — че почивката ще й повлияе добре, ще й „прочисти главата“, както той обичаше да казва. Натоварихме багажа, сменихме маслото, напълнихме резервоара и отпрашихме. Майка ми настояваше да седи сама отзад. Аз бях навигатор и от време на време сядах гордо на кормилото. На няколко пъти я видях да чопли нервно горната си устна и скоро там се образува кървяща раничка.

Имам само два ярки спомена от онова пътуване до Ню Йорк.

Посетихме Статуята на свободата и помня как се катерехме по изтърканите стъпала до самия връх. Беше юли, вътре бе тясно и горещо и миришеше на пот, но когато стигнахме горе, бяхме възнаградени с невероятна гледка. Майка ми обаче отказа да погледне към Манхатън и се сви отзад. На връщане си купих месингово копие на статуята, което държах на бюрото си.

Помня и неделната утрин на същия уикенд, когато майка ми се измъкна от хотелската стая, докато баща ми се къпеше, а аз бях във фоайето и захранвах с монети машината за сода. Когато се върнах и намерих стаята празна, изпаднах в паника, но въпреки това не посмях да обезпокоя баща ми, защото сигурно щеше да стовари вината върху мен. Вместо това изтичах обратно по стълбите и се спуснах с асансьора във фоайето. Зърнах тъмната коса на майка ми да изчезва зад въртящата се врата на изхода и хукнах след нея, но не посмях да я извикам, защото се срамувах да не привлека вниманието на останалите. Когато излязох на площадката отпред, тя бе изчезнала. Облеченият в червено сако портиер надуваше истерично свирката си и в началото недоумявах защо, а после видях майка ми да лежи на паважа и да стене, докато над нея се бе надвесил ужасеният шофьор на малкия пикап за цветя, който я бе прегазил през краката. Очите му бяха изцъклени и сияещи като две луни. И тогава почувствах, как тялото ми се сковава от ледени тръпки.

Веднага след пътуването до Ню Йорк прибраха майка ми за продължително лечение — първо в ортопедична болница, докато се възстановят счупените кости, и после в психиатрична клиника. Всекидневната, в която седях сега с баща ми, не се бе променила особено от онези времена. Което съвсем не означаваше, че баща ми е превърнал дома си в нещо като светиня, в която да почита паметта на болната си съпруга. Просто нямаше сили да променя каквото и да било. Не му идваше наум.

— Напоследък доста ми звъняха за теб — рече той. — В началото си помислих, че си обрал някоя банка.

Завесите биха спуснати и вътре не проникваше почти никаква дневна светлина. Абажурът в ъгъла също мъждукаше едва-едва.

Той седеше в изтърбушеното зелено кресло и дишаше учестено, очаквайки да заговоря.

— Сигурно е заради работата ми — обясних. — Проверявали са биографията ми.

— Ама че работа, щом ФБР звъня у нас.

Беше съвсем отслабнал и ризата му висеше. На времето бе доста едър мъж. Плещест и избухлив — от онези хора, с които предпочиташ да не се заяждаш. Но сега ръцете му бяха изтънели като на скелет и кожата му провисваше. Гърдите му бяха хлътнали и виждах поне пет изтъркани дупки на колана, който се опираше на щръкналите настрани хълбоци.

— Ще бъда зад граница за известно време.

— Колко дълго?

— Честно казано, не зная.

— Онези от ФБР казаха ли ти, че съм болен?

— Казаха ми.

— Може да не е това, което си мислят. Не се чувствам добре, но… — той сви рамене. — Тези всезнайковци лекарите могат да те оберат до шушка. Искаш ли чаша кафе?

— Ще си сипя. Машината нали е там, където я помня?

— Да не мислиш, че съм твърде слаб дори да ти сипя кафе?

— Не съм казвал подобно нещо.

— Все още мога да правя кафе, за Бога!

— Нямам никакво намерение да те спирам.

Той отиде в кухнята. Надигнах се и надзърнах в коридора, но го видях да си сипва солидна доза уиски в чашата с трепереща ръка.

Докато го чаках във всекидневната, разглеждах лавиците. Повечето книги бяха на майка ми. Томове на Нора Робъртс, „Мостовете на Мадисън“ и безкрайната серия на Тим Лахайе. Баща ми бе допринесъл за разнообразието с няколко стари книги на Том Кланси и „По-чудно от науката“. Аз самият имах доста свои книги, когато живеех тук — бях отличен ученик, вероятно защото твърде много се страхувах да си тръгна от училище и да се прибера у дома, — но държах книгите си в моята стая, най-вече защото не исках Конан Дойл и Джеймс Ли Бърки да се смесват с писатели като В. К. Ендрюз и Кетрин Колтър.

Баща ми се върна с две чаши кафе. На моята бе изписано „Доставки Кориолис“, името на последната фирма, в която бе работил цели двайсет и три години и от която все още получаваше пенсионен чек всеки месец. Кафето бе едновременно слабо и горчиво.

— Няма нито мляко, нито сметана — рече той. — Зная, че го обичаш разредено. Сложих ти мляко на прах.

— Няма нищо.

Той се отпусна в креслото си. На масичката до него имаше дистанционно — вероятно от видеопанела. Погледна го с известна нега, но не посегна към него. Вместо това каза:

— Не зная каква ще е тази твоя работа, но онези типове от ФБР задаваха доста странни въпроси.

— Като например?

— Ами, в началото бяха съвсем обичайни, къде си ходил на училище, какви оценки си получавал, къде си започнал работа и прочее. Но искаха доста подробности. Дали си участвал във всички спортни занимания, какво си правел през свободното си време, обичал ли си да говориш за политика и история. Кой е семейният ни лекар, имал ли си необичайни болести в детството, кои са ти били приятелите, налагало ли се е да ходиш на психиатър. Питаха и доста за Илейн. Естествено, знаеха за болестта й. Но когато опряхме до това, рекох им да си гледат работата. Всъщност, и без това бяха съвсем наясно с нещата.