— Дъщеря ми е изчезнала. Заради нея дойдох. От кое по-точно те е страх?

Тя ме погледна.

— Кати я няма по-малко от седмица. Може да си дойде още утре. Не ми остава друго, освен да вярвам, че ще стане така. Но не ми харесва това, което виждам в очите ти.

— И какво виждаш?

— Ами, сякаш се готвиш да скърбиш.

— Джанис…

Тя удари с отворена длан върху масата.

— Не. Скот, съжалявам. Благодарна съм ти за всичко, което направи за Кати. Зная колко ти е било трудно. Но не мога да ти кажа в коя организация членува Уит. Това е неговият личен живот. И без това вече го обсъждахме с полицията. Така че не ме гледай с тези шибани, погребални очи.

Стана ми мъчно, но не можех да я обвинявам, защото знаех какво изпитва в момента. Катлин беше в опасност, а Джанис се терзаеше къде е сбъркала, кога се е строшила стомната, как нещата се бяха влошили толкова бързо.

Задавах си същите въпроси вече десет години. За Джанис преживяването бе съвсем ново.

След като обядвах, се отправих с колата към фармацевтичната компания „Кларион“, голям индустриален комплекс в покрайнините на града, на границата с житните полета, и казах на пазача, че искам да се видя с господин Делахънт. Пазачът постави картонче под чистачката и ме предупреди да поискам пропуск за гости на главния вход. Но очевидно охраната в „Кларион“ не беше стриктна. Паркирах и влязох през широко отворена врата, близо до товарна рампа, откъдето взех асансьора към етажа, на който трябваше да е кабинетът на Уит.

Подминах секретарката сякаш бях тукашен и се озовах в зала със сепарета, където работеха мъже и жени в строги костюми. Самият Уит тъкмо си наливаше филтрирана вода от автомата в ъгъла. Когато ме видя, направо се ококори.

Уит изглеждаше безупречно както винаги. Косата му бе посивяла леко над слепоочията и бе добавил някой и друг килограм в ханша, но му отиваше да е улегнал. Дори леко се подсмихваше, макар че усмивката му се стопи веднага щом ме зърна. Той хвърли хартиената чаша в кошчето.

— Скот. Божичко. Можеше да се обадиш.

— Реших, че ще най-добре да си поговорим очи в очи.

— Съгласен съм и мога да си представя какво ти е сега, но моментът не е подходящ.

— Не мога да чакам.

— Скот, бъди разумен. Може би тази вечер…

— Не мисля, че съм неразумен. Дъщеря ми е изчезнала от пет дена и един Бог знае къде е. Може би спи някъде на улицата. Уит, съжалявам, ако това ще попречи на работата ти, но трябва да поговорим.

Той наду обидено бузи.

— Ако продължаваш така, ще се наложи да повикам охраната.

— Докато обмисляш дали да го направиш, разкажи ми за копърхедския клуб, в който ходиш.

Той повдигна вежди.

— Внимавай какво говориш.

— Но ако все пак предпочиташ, можем да го обсъдим насаме.

— По дяволите, Скоти! Е, добре. Божичко! Ела с мен.

Отведе ме в кафенето за служители. Масите бяха празни, изглежда, заведението бе приключило за днес. Настанихме се на лакирана маса като цивилизовани хора.

Уит отпусна възела на вратовръзката си.

— Джанис ме предупреди, че може да се случи нещо такова. Да цъфнеш в града и да объркаш нещата. Скот, съветвам те да разговаряш с полицията, защото аз ще им кажа какво си намислил.

— Ти спомена копърхедския клуб.

— Не, ти го спомена, и моля те, престани да използваш тази обидна дума. Няма нищо подобно. Това е граждански комитет, за Бога! Да, разговаряме за разоръжаване от време на време, но говорим и за обществена отбрана. Ние сме скромни, вярващи хора. Не съди за нас по делата на крайните елементи, за които пишат по вестниците.

— И как трябва да ви наричам в такъв случай?

— Ние сме… — поне имаше достойнството да изглежда засрамен. — Ние сме Комитетът за мир и чест. Трябва да разбереш, че залогът е особено висок. Скот, децата имат право — трупането на оръжия ще разори държавата, а няма никакви доказателства, че пушките и бомбите ще свършат работа срещу Куин, дори и да се окаже заплаха за Съединените щати, което още не е сигурно. Ние поставяме под въпрос широкоразпространената вяра, че…

— Не са ми нужни манифести, Уит. Що за хора членуват в този комитет?

— Известни хора.

— И колцина сте?

Той се изчерви отново.

— Около трийсет.

— Вие ли измислихте тази младежка организация?

— Ни най-малко. Младежите приемат тези неща далеч по-сериозно от нас. От нашето поколение, имам предвид. Те не са такива циници. Катлин е идеалният пример. Когато се върне у дома след срещата на младежката група, често разсъждава на глас, какво би направил Куин като водач и защо не бива да му се съпротивляваме. Как да се бориш с човек, който контролира самото време? По-добре да откриеш начин да превърнеш бъдещето в далеч по-поносимо място.

— И това ли обсъждаше с нея?

— Не съм й втълпявал нищо в главата, ако това намекваш. Аз уважавам идеите на Катлин.

— Но в края на краищата тя се забърка с радикалите, нали?

Уит замръзна на стола.

— Не бих ги нарекъл точно така. Познавам някои от тези хлапета. Може понякога да прекаляват, но от ентусиазъм, не от фанатизъм.

— И никой от тях не се е появявал от събота?

— Да, но въпреки това си мисля, че няма нищо страшно. Такива неща се случват понякога. Децата захвърлят джипиес локаторите си, качват се на някоя кола и отпрашват нанякъде за два-три дена. Неприятно е, но нищо необичайно. Скот, съжалявам, ако Кати е била подведена от няколко гнили ябълки, но на нейната възраст подобни неща са нормални.

— Чувал ли си ги да говорят за хаджилък?

— Моля?

— За поклонение, Уит. Джанис използва тази дума.

— Не е трябвало. Тя също не е подходяща. Хаджилъкът е поклонение в Мека. Или някъде там. Но при децата е друго. Те мечтаят да отидат до някой от паметниците или до място, където се очаква да се появи такъв.

— Това ли са имали предвид и сега?

— Не зная какво им е на ума, но едва ли е точно поклонение. Не можеш да стигнеш с кола до Мадрас или Токио.

— Значи не се безпокоиш?

Той се дръпна назад. Изглеждаше готов да ме наругае.

— Не биваше да го казваш. Разбира се, че се безпокоя. Светът е опасно място — по-опасно, отколкото е бил някога, по мое мнение. Треперя при мисълта какво може да се случи на Кати. Точно затова се свързах с полицията и смятам, че те трябва да я намерят. Съветвам те да постъпиш по същия начин.

— Благодаря ти, Уит.

— Само не вгорчавай допълнително живота на Джанис.

— Не виждам с какво бих могъл.

— Говори с полицията. Сериозно. Или остави на мен да говоря вместо теб.

Беше повъзвърнал самообладанието си. Изправих се — не исках да чувам повече съвети за Кати. Не и от този човек. Седеше на стола като наскърбена кралска особа и не сваляше поглед от мен, докато излизах.

Обадих се на Джанис от колата — исках да разговарям с нея преди Уитман.

Тежките времена бяха оставили своя отпечатък върху града. Покрай шосето се нижеха къщи с разбити прозорци, затворени магазини и църкви с неясно религиозно предназначение. Стачката на боклукчиите бе превърнала тротоарите в сметища.

Предадох на Джанис разговора с Уит.

— Трябваше да го направиш, нали? Тъкмо когато си мислех, че не може да стане по-лошо.

В гласа й долових нотка, която не ми се понрави.

— Джанис, да не се боиш от него?

— Не, разбира се. Не и физически. Но какво ще стане, ако изгуби работата си? Ти нищо не разбираш, Скоти. Много от нещата, които той върши… просто така трябва, защото го правят и други.

— В момента повече се безпокоя за Катлин.

— Не съм сигурна, че това, което вършиш, е добро за нея — въздъхна тя. — От полицията ми казаха, че има група на родители, с чиито деца се е случило същото. Посъветваха ме да се обърнеш към тях.

— Към родители?

— Родители, чиито деца са избягали — деца с куинистки идеи. Наричат ги родители на поклонници.