О, сър, не сме дошли тук ние, за да вършим зло,
ала срещнем ли кралски елен, ще му пратим стрела.
Докато пееше, той загребваше от време на време по някоя лъжица чорба, подухваше я и я опитваше като опитен готвач. Най-после реши, както изглежда, че гозбата е готова, защото извади рога от пояса си и свирна три пъти с него.
Заспалият се събуди, обърна се на другата страна, пропъди пеперудата и се огледа.
— Какво има, брате? — запита той. — За обед ли викаш?
— За обед, глупчо — отвърна готвачът. — И то за постен обед, без ейл и без хляб. Свърши вече веселието из горите; едно време човек можеше да живее тук като владика, стига да нехае за дъжда и студа; ейл и вино можеше да пие колкото си ще. Ала сега няма храбри мъже. Нашият Всеотмъщаващ Джон, боже пази и помилуй, е само плашило за гарги!
— Ти мислиш само за ядене и пиене Лоулес; почакай малко — ще дойдат и добри времена.
— Видиш ли — отвърна готвачът, — тия добри времена аз ги чакам още когато бях ей толкова голям. Бях францискански монах, бях кралски стрелец, бях моряк и скитах из солените морета, бил съм и по-рано из горите, стрелял съм по кралски елени. Ала каква полза от това? Никаква! По-добре да бях си стоял в манастира! Игуменът Джон струва много повече от Всеотмъщаващия Джон… Света дево! Ето ги.
На полянката се показаха един след друг неколцина високи хубави мъже. Всеки изваждаше нож и чаша от рог, сипваше си от чорбата и сядаше на тревата да яде. Облечени и въоръжени бяха най-различно; едни имаха червеникави ризи, а оръжието им беше само обикновен нож и стар лък; други — по-личните измежду бегълците, бяха в тъмнозелени дрехи и качулки, със стрели с паунови пера в колчаните на колана, с окачен на гърба рог, със сабя и меч на кръста. Те се приближаваха мълчаливо, изръмжаваха някакъв поздрав и се нахвърляха веднага на яденето.
Бяха се събрали може би двадесетина души, когато между глогините се дочуха сдържани радостни гласове и почти веднага на полянката се показаха пет-шест души с носилка.
Висок едър мъж с посивели коси, изгорял от слънцето като опушен бут, вървеше заповеднически пред тях, с лък на гърба и лъскаво ловно копие в ръка.
— Момци — извика той, — юначни, весели другари, напоследък погладувахме и поизтеглихме. Но какво ви казвах аз? Вярвайте в съдбата; тя много бързо се извърта и ето първия й пратеник — едно буре с ейл!
Одобрителен шепот придружи оставянето на носилката, от която се показа големичко буре.
— А сега, момчета бързайте — продължи новодошлият. — Работа ни чака. При лодкаря току-що пристигнаха отряд стрелци; облечени са в червено и синьо; всички са значи прицел за нас… Всички трябва да опитат стрелите ни… Ни един не трябва да се измъкне из тая гора. Защото, момчета, ние сме петдесетина яки мъже, все жестоко огорчени: едно — му отнеха земята, другиму — другарите; трети прокудиха в горите… всинца ни угнетиха! А кой върши тия злини? Кълна се в честния кръст — само сър Даниъл! Бива ли тогава той да се възползува? Да се разполага в нашите къщи? Да оре нивите ни? Да смуче кокала, който ни е отнел? Смятам, че не бива. Той намираше опора в закона и печелеше всички дела, но едно дело няма да спечели — в пояса си имам една призовка, която — с божия помощ — ще го победи!
Готвачът Лоулес изпи през това време втори рог с ейл и вдигна празния рог, сякаш да поздрави говорещия.
— Мастър Елис — каза той, — вие мислите само за мъст… така ви подобава. Но хора като нашего брата, които не са имали ни земя, ни другари, няма за какво да жалят и мислят, а гледат само какво ще спечелят от тая работа. Една жълтица и едно котле бяло вино за нас струва повече от всяка мъст в чистилището.
— Лоулес — отвърна новодошлият, — за да стигне до замъка си, сър Даниъл трябва да мине през тази гора. И ние ще се погрижим, дявол да го вземе, това преминаване да му излезе по-скъпо от една битка. А щом остане само с неколцина дрипльовци, успели да ни се изплъзнат — след като всичките му знатни приятели са разбити или избягали и няма кой да му помага — ще обградим стария лисан и ще го пипнем. Той е тлъст: ще стигне за обед на всинца ни!
— Ех, — отвърна Лоулес, — ял съм аз много такива обеди; само че готвеното им е мъчно, добри мастър Елис. А какво правим, докато чакаме тоя обед? Скалъпваме черни стрели, пишем стихчета и пием бистра студена водица — едно неприятно питие.
— Не си прав, Уил Лоулес. Още миришеш на францисканска магерница; алчността ще те погуби — каза Елис. — Взехме двадесет лири от Апълярд. Взехме седем марки от вестоносеца миналата нощ. Завчера взехме петдесет от търговеца…
— А днес — обади се един от мъжете — опрях един дебел продавач на индулгенции, който препускаше към Холиуд. Ето кесията му.
Елис преброи парите в нея.
— Сто шилинга! — изръмжа той. — Глупчо, та той е имал още в сандалите или зашити в раменника. Младок си още, Том Кукоу, изпуснал си рибката!
Все пак Елис прибра нехайно кесията в джоба си. Опрян на своето ловно копие, той огледа другарите си. Насядали безразборно, те гълтаха с охота еленовата чорба и я поливаха обилно с ейл. Денят бе започнал добре, провървяло им бе досега, но работата не чакаше, затова всички бързаха да се наядат. Тези, които бяха дошли първи, вече привършваха обеда. Някои лягаха на тревата и заспиваха веднага като змията боа, други разговаряха или преглеждаха оръжието си, а един, най-веселият от всички, вдигна рога с ейл и запя:
Няма закони в прекрасния лес
и не липсва храна!
Тук е весело и спокойно, с еленско месо —
лете, когато всичко е хубаво.
А като дойде пак зима и вятър, и дъжд,
а като дойде пак зима със сняг и с лед,
идете си в къщи, закрили лица с качулки,
стойте до огъня и яжте.
През това време двете момчета стояха неподвижно и слушаха всичко. Ричард бе свалил лъка си и държеше в ръка желязната кука, с която опъваше тетивата. Не смееха да мръднат; тази картина от живота на прокудените им се струваше като представление. Но то се прекъсна ненадейно. Високият комин, който се издигаше над развалините, беше тъкмо пред тяхното скривалище. Нещо изсвистя във въздуха, чу се силен плясък и почти до ушите им паднаха късчета от счупена стрела. Някой откъм горния край на гората — може би часовоят на елата — бе запратил стрела към върха на комина.
Мечем не можа да се сдържи и ахна сподавено; Дик също трепна и изпусна куката. Но момците на полянката очакваха тази стрела. Всички наскачаха изведнъж, стегнаха коланите си, опитаха тетивата на лъковете, извадиха сабите и мечовете от ножниците. Елис вдигна ръка; лицето му придоби внезапно суров и властен израз; бялото на очите му светна в загорялото лице.
— Момчета — извика той, — всеки си знае мястото! Не пускайте ни един да се измъкне жив! Апълярд беше само чашка пред ядене; сега започва истинският обед. Аз трябва да отмъстя за трима души — за Хари Шелтън, за Саймон Мелмсбъри и… — като с удари в широките гърди — и за Елис Дъкуърт.
Между трънаците се показа почервенял от тичане мъж.
— Не е сър Даниъл! — каза запъхтяно той. — Само седем души са. Долетя ли стрелата?
— Току-що — отвърна Елис.
— Чумата да ги тръшне! — извика новодошлият. — Мисля, че я чух, като свирна! А сега трябва да тръпна необядвал!
Само за миг, с тичане или бърз ход — според това, дали определеното им място беше по-близо, или по-далеко — всички бойци от дружината „Черната стрела“ напуснаха поляната пред разрушения дом; само котелът, загасващият огън и окаченият на глогината убит елен показваха, че са били тук.
Глава V
„Колкото и да е кръвожаден ловецът…“
Момчетата не мръднаха, докато последните стъпки не заглъхнаха в шума на вятъра. Едва тогава те се изправиха и въпреки болките от неудобното положение, в което бяха стояли, покатериха се по развалините и минаха пак по гредата над рова. Мечем бе взел падналата кука и вървеше напред, а Дик го следваше полека с арбалет на рамо.
