При тия думи той скочи в градината.

Беше тъмно като в рог; в къщата не се виждаше никаква светлина. Вятърът свиреше из оголените храсти, морето се плискаше о брега; нищо друго не се чуваше. Дик пристъпваше предпазливо, като се препъваше о храсти и опипваше пътя си с ръце. Най-после по шума на чакъл под нозете си разбра, че е излязъл на пътечка.

Той се поспря, извади арбалета, скрит под дългата ризница, приготви го за незабавно използуване и тръгна решително и уверено напред. Пътечката го отведе право към постройките.

Тук всичко изглеждаше занемарено: дървените капаци на прозорците едва се крепяха, конюшните бяха отворени и празни, в плевнята нямаше ни сламка сено, в хамбарите — ни зърно жито. Всеки би предположил, че жилището е необитавано, но Дик имаше достатъчно основания да не мисли така. Той продължи обиколката си, прегледа пристройките, опита се да отвори някой прозорец. Най-после излезе откъм онази страна на сградата, която гледаше към морето; тук в един прозорец на втория етаж мъждееше слаба светлинка.

Дик се поотдръпна дотам, отгдето предполагаше да види дали някаква сянка не се движи по стената на стаята. После си спомни, че когато опипваше из конюшнята, ръката му попадна на някаква подвижна стълба, и изтича да я вземе. Стълбата беше малка, но все пак, като застана на най-горното й стъпало, той можа да се улови за железните пръчки на прозореца, надигна се и надникна в стаята.

Там имаше две жени; едната той позна веднага — беше госпожа Хач; а другата, висока, хубава, важна млада дама в бродирана рокля… нима е Джоана Седли? Неговият приятел от гората Джек, когото щеше да набие с ремъка си?

Той се отпусна смаян на най-горното стъпало. Никога не бе помислял, че любимата му е толкова необикновено същество и веднага го обзе недоверие. Но не му остана време да размисля. Съвсем наблизо се чу тихо:

— Шшт!

Дик побърза да скочи от стълбата.

— Кой е? — запита той шепнешком.

— Грийншив — бе също тъй прошепнатият отговор.

— Какво искаш? — запита Дик.

— Къщата е наблюдавана, мастър Шелтън — отговори другарят му. — И то не само от нас; още докато лежах по корем на стената, забелязах, че в тъмнината се движат хора, които се обаждаха един другиму с тихички подсвирквания.

— Наистина странно! — каза Дик. — Дали са хора на сър Даниъл?

— Не, сър, не са — отговори Грийншив, — защото, ако очите ми не лъжат, те имаха на шапките си бели кокарди с тъмни ивици.

— Бели с тъмни ивици ли? — повтори Дик. — Ей богу, не познавам такива кокарди. Не съм ги виждал по нашите места. Добре, да се измъкнем тогава колкото може по-тихо от тази градина; защото тук е неудобно за отбрана. В къщата сигурно има хора на сър Даниъл, а най-лошо е да попаднеш между два огъня. Вземи тази стълба, трябва да я оставя, от дето съм я взел.

Върнаха стълбата в конюшнята и опипом стигнаха до мястото, отгдето бяха влезли в градината.

Вместо Грийншив на стената бе легнал Кепър. Той протегна ръка и издърпа нагоре най-напред единия, после другия.

Скочиха предпазливо и безшумно от другата страна; не посмяха да продумат, докато стигнаха до предишното си скривалище в гъсталака.

— Слушай, Джон Кепър — каза Дик, — тичай веднага в Шорби и доведи колкото хора можеш да събереш, докато разсъмне, ще се намерим по-назад, по-близо до града. Ние с Грийншив оставаме засега тук да наблюдаваме къщата. Тичай, Джон Кепър, и бог да ти помогне по-скоро да стигнеш! А ти, Грийншив — добави той, когато Кепър замина, — ела с мене да обиколим градината. Искам да видя дали очите ти не те лъжат.

Като вървяха по-далеко от стената и използуваха за прикритие всяка падинка или възвишение, те минаха покрай двете страни на къщата, без да забележат нищо. Откъм третата страна стената на градината беше изградена почти до самия бряг и за да спазят необходимото разстояние, трябваше да тръгнат по самия пясък. При все че приливът беше още далеко, вълнението беше толкова силно, а брегът толкова равен, щото при всеки плясък на вълните се покриваше с пяна и вода; така че Дик и Грийншив газеха до глезени, а понякога и до колене в солената и мразовита вода на Немското море.

Изведнъж върху бялата градинска стена се очерта като китайска сянка фигурата на мъж, който даваше знаци с две ръце. Когато той се простря на земята, друга сянка се надигна малко по-нататък и повтори същите знаци. Така тези ръкомахания обиколиха като безгласна парола цялата обсадена градина.

— Внимателно патрулират — прошепна Дик.

— Да се върнем на сушата, мастър — отговори Грийншив. — Тук сме съвсем на открито и много лесно ще ни забележат, както сме застанали пред бялата пяна на вълните.

— Прав си — отвърна Дик. — По-скоро да се приберем на сушата!

Съвсем измокрени и премръзнали, двамата смелчаци се върнаха на поста си сред жълтугата.

— Моля бога Кепър да е тичал колкото е могъл по-бързо! — каза Дик. — Ако се върне след час, ще запаля свещ пред света Мария Шорбийска.

— Толкова ли много бързате, мастър Дик? — запита Грийншив.

— Да, добри ми приятелю — отговори Дик. — Защото в този дом живее дамата на сърцето ми. А какви могат да са хората, които я обграждат нощем тайно? Неприятели, разбира се.

— Ако Джон се върне скоро — отвърна Грийншив, — лесно ще се разправим. Надали са повече от четиридесетина души според разстоянието между постовете им; а както са се пръснали, двадесет души ще ги разгонят като врабци. Само че, мастър Дик, щом тя е в ръцете на сър Даниъл, не е голяма беда, ако попадне в други ръце. Кои ли ще са те?

— Подозирам лорд Шорби — отговори Дик. — Кога дойдоха тия хора?

— Те се показаха, мастър Дик — каза Грийншив, — след като вие се прехвърлихте през стената. Не бях полежал и минута на нея, когато забелязах как първият разбойник пропълзя край ъгъла.

И последната светлинка в малката къща бе вече угаснала, докато газеха из пяната на разбиващите се о брега морски вълни, и беше невъзможно да се предвиди кога обсадителите ще започнат нападението си. От двете злини Дик предпочиташе по-малката. Предпочиташе Джоана да остане под покрива на сър Даниъл, вместо да попадне в лапите на лорд Шорби; и бе решил да се притече на помощ на обсадените, ако домът бъде нападнат.

Но времето минаваше, а наоколо не се забелязваше никакво движение. Всеки четвърт час около градинските стени се повтаряше все същото подсвирване, сякаш вождът искаше да провери бдителността на подчинените си. Нищо друго не нарушаваше тишината около малкия дом.

Най-после подкрепленията на Дик почнаха постепенно да пристигнат. Денят беше още далеко, когато двадесетина души се бяха вече спотаили край него в гъсталака.

Като раздели хората си на два отряда, Дик тръгна с по-малкия, а по-големия повери на Грийншив.

— Слушай, Кит — каза му той, — заведи хората си до най-близкия ъгъл на стената към брега. Подреди ги добре и чакай, докато чуеш, че нападам откъм другия край на градината. Искам да заловя ония покрай брега, защото съм уверен, че там е вождът им. Останалите ще се разбягат. Нека бягат. А сега, момчета, никой да не хвърля стрела, — може да ударите някого от нашите. Уповавайте се само на мечовете си и действувайте само с тях; ако победим, обещавам на всеки от вас по жълтица, щом получа имението си.

От страшната сбирщина на сломени от живота хора — крадци, убийци и разорени селяни, — които Дъкуърт бе събрал, за да отмъщава, най-смелите и опитни бойци бяха тръгнали като доброволци с Ричард Шелтън. Но задължението да следят движенията на сър Даниъл из градеца Шорби дотегна още отначало на буйния им нрав, а напоследък дори почнаха гласно да роптаят и да заплашват, че ще се разотидат. Изгледите за ожесточена схватка и възможен грабеж възстановиха сега доброто им настроение и те почнаха да се готвят весело за бой.

Когато захвърлиха дългите си наметки, някои останаха в прости зелени ризи, други в дебели кожени ризници; мнозина имаха под качулките си железни шлемове; а въоръжението им — мечове, кинжали, няколко ловни копия и дузина лъскави алебарди — би им позволило да се сражават дори с редовна феодална войска. Като скриха из храсталака лъковете, колчаните и наметалата си, двата отряда тръгнаха решително напред.