— Чувам ромон на река — каза Дик. — Да отидем до там, защото съм ужасно жаден.

Оттук започваше леко нанадолнище; когато слязоха до края му, наистина намериха една ромонеща между върбите рекичка. И двамата се простряха до самия бряг, протегнаха шии към бистрата струя, отразила звездите, и се напиха до насита.

— Не мога вече, Дик — каза Мечем.

— Когато слизахме насам, видях един трап — отвърна Дик. — Да пренощуваме там.

— На драго сърце! — извика Мечем.

Трапът беше песъчлив и сух. Над единия му край се спускаха като навес сплетени вейки; забравили вече скарването си, двете момчета се свиха там едно до друго, за да се стоплят. Сънят ги обви скоро като облак и те заспаха спокойно под росата и звездите.

Събудиха се призори; птичките още не бяха запели, а само почуруликваха тук-таме из гората; слънцето не бе изгряло, но небето на изток руменееше в тържествени багри. Прегладнели и преуморени, момчетата лежаха неподвижно, потънали в сладостна изнемога, когато някакъв звън ги сепна ненадейно.

— Камбана! — каза Дик, като се приповдигна. — Та нима сме толкова близо до Холиуд?

След малко звънът се повтори, този път малко по-наблизо, и продължи да се чува все по-близо и по-близо в утринната тишина.

— Какво ли е това? — каза Дик, напълно събуден.

— Някой идва насам и звъни при всяка стъпка — отвърна Мечем.

— И аз разбирам дотолкова — каза Дик. — Но защо? Какво търси в Тънстолската гора? Може да ми се смееш, Джек — добави той, — ала тоя странен звън не ми харесва.

— Да — каза Мечем, като потрепери, — такъв тъжен звън! Ако не беше на съмване…

В същия миг звънът се засили, зачести и стихна изведнъж.

— Този човек сякаш се завтече да прескочи рекичката — забеляза Дик.

— А сега тръгна пак бавно — добави Мечем.

— Не — отвърна Дик, — той не върви бавно, Джек. Напротив, много бърза, сякаш бяга да се спаси от някого, или пък е пратен с бързо поръчение. Не чуваш ли колко бързо се приближава звънът?

— Та той е вече до нас — каза Мечем.

Те бяха застанали до края на трапа, който се намираше на едно хълмче, та можеха да огледат цялата полянка до самата гора, която я заобикаляше.

В ясната утринна дрезгавина се белееше тясна пътека, която лъкатушеше между жълтугите, минаваше на стотина ярда пред трапа и пресичаше полянката от изток към запад. От посоката й Дик разбра, че — направо или със завои — пътеката води към крепостта.

По тази именно пътека тръгна, след като излезе от гората, един човек с бяла наметка. Отначало се поспря, сякаш се оглеждаше; после, приведен почти надве, почна да се промъква полека из изтравничето, като звънеше при всяка своя стъпка. Лицето му не се виждаше; бяла качулка, на която нямаше дори прорези за очите, закриваше цялата глава; човекът се движеше, опипвайки пътя си с тояга. Момчетата се смразиха от ужас.

— Прокажен! — каза дрезгаво Дик.

— Допирът му носи смърт — добави Мечем. — Да бягаме!

— Не — отвърна Дик. — Не виждаш ли, че е сляп? Опипва пътя с тояга. Да не мърдаме; вятърът духа от нас към пътеката и той ще ни отмине, без да ни навреди. Горкият! Той заслужава повече да го съжалим, отколкото да се боим от него!

— Ще го съжаля, когато ни отмине — каза Мечем.

Слепият прокажен беше изминал вече половината път до тях; в този миг слънцето изгря и освети забуленото лице. Трябва да е бил едър мъж, преди да се прегърби от отвратителната болест; и сега дори вървеше с твърда, уверена походка. Тъжният звън на звънчето, почукването на тоягата, незрящото забулено лице, мисълта, че този човек е обречен не само на страдания и смърт, но и на вечна самота приживе, всичко навяваше смъртен ужас на момчетата; и колкото повече той се приближаваше, толкова повече смелостта и силите им ги изоставяха.

Когато се изравни с трапа, прокаженият спря и се обърна към тях.

— Богородице, спаси ме! Той ни видя! — промълви едва чуто Мечем.

— Шшт! — прошепна Дик. — Само се ослушва. Нали е сляп, глупчо?

И наистина прокаженият се оглеждаше или ослушваше. След малко тръгна пак, но скоро спря отново, обърна се и сякаш се загледа в момчетата. Сега вече и Дик пребледня като мъртвец и затвори очи, като че самият поглед на прокажения би могъл да го зарази. Но звънчето зазвъни отново. Този път прокаженият стигна без колебание до края на полянката и изчезна в горичката.

— Видя ни! — каза Мечем. — Заклевам се, че ни видя.

— Глупости! — възрази Дик, успял да повъзвърне малко смелостта си. — Само ни чу и се уплаши, горкият! Ако беше сляп и трябваше да се движиш във вечна нощ, и ти би трепвал, дори когато изшумоли вейка или изчурулика птиче.

— Дик, добри ми Дик, видя ни! — повтаряше Мечем. — Човек се ослушва другояче, Дик. Този гледаше, а не се ослушваше. Лоши му са намеренията. Не чуваш ли, че и звънчето млъкна?

Звънчето наистина не се чуваше вече.

— Да — каза Дик. — Това не ми харесва. Да — повтори той, — никак не ми харесва. Какво ли означава това? Да бягаме веднага, за бога.

— Той тръгна към изток — добави Мечем. — Ние пък да тръгнем право на запад, добри Дик. Няма да си отдъхна, докато не видим колкото може по-надалеко гърба на този прокажен.

— Много си страхлив, Джек! — отвърна Дик. — Ние ще тръгнем право към Холиуд; значи, ако не съм сбъркал пътя, трябва да вървим все на север.

Те станаха веднага, прегазиха рекичката по камъните и тръгнаха по нанагорнището отсреща, което ставаше все по-стръмно, колкото повече се приближаваха към гората. Местността беше много неравна — пълна с буци и трапчинки; тук-там растяха самотни дървета или малки горички; мъчно беше да налучкат пътя и момчетата вървяха почти наслуки. Освен това, изтощени от вчерашните скитания и от глада, те влачеха с мъка нозете си из пясъка.

Скоро стигнаха до върха на една могилка и видяха, че прокаженият е на стотина стъпки пред тях и пресича пътя им. Той вървеше бързо и уверено като човек, който вижда. След миг изчезна в един гъсталак.

Щом го зърнаха, момчетата се сгушиха ужасени в храсталак от жълтуги.

— Сигурно ни преследва — каза Дик. — Сигурно. Видя ли, че държи в ръка езичето на звънеца, за да не звъни? Дано светиите ни помогнат и посочат пътя, защото нямам сили да се боря с проказата!

— Защо ни гони? — извика Мечем. — Какво иска? Чуло ли се е някой прокажен да гони хората само от злоба? Нали затова носи звънец — да го чуят и да бягат от него? Тук има нещо друго, Дик…

— Все едно ми е какво има — изохка Дик. — Нямам вече сили. Нозете ми не държат. Господ да ни е на помощ!

— Нима ще стоиш със скръстени ръце? — извика Мечем. — Да се върнем пак на полянката. Там е по-сигурно; не ще може да се промъкне до нас, без да го усетим.

— Никъде няма да отида — каза Дик. — Свършено е с мене, дано ни отмине случайно.

— Дай ми лъка си тогава! — извика Мечем. — Бъди мъж! Ръката ми ще откаже да стреля. Не — добави той, — не, остави ме!

Дик се прекръсти.

— Нима искаш да стреляш по прокажен? Аз мога да се боря със здрави мъже, а не е привидения и прокажени. Не зная какво точно е пред нас, но е сигурно едно от двете. Господ да ни е на помощ!

— Ако това е мъжеството ви, колко жалки са мъжете! Но щом не искаш да сториш нищо, да не мърдаме поне!

Чу се само един-единствен рязък звън.

— Изпусна езичето — прошепна Мечем. — Господи, колко е близо до нас!

Но Дик не отговори: зъбите му почти тракаха.

След малко между храстите се мярна един край от бялата наметка, после зад един ствол се подаде главата на прокажения, който като че огледа местността и се скри отново. За напрегнатия слух на момчетата като че целият храст беше оживял — навред шумоляха листа и се прекършваха вейки; всяко от тях чуваше как тупти сърцето на другаря му.

Изведнъж прокаженият се втурна с вик през полянката право към тях. Те изпискаха, разделиха се и побягнаха в различни посоки. Но страшният им противник изтича подир Мечем, догони го много бързо и го улови. Момчето нададе страхотен писък, който отекна далеко из гората, опита се за миг да се бори, но нозете му се подкосиха и то падна в безсъзнание в ръцете на похитителя си.