— Така е: почне ли да ви стяга, сещате се за вехтите обуща — отвърна Ник. — Ни един от вас не умее нито да язди, нито да върти алебарда, а колкото до стрелба с лък — свети Майкъл да ви е на помощ! Ако старият Хари пети възкръсне, би ви оставил да стреляте по него срещу фартинг 11за стрела.

— Не, Ник, и сега има хора, които умеят да опъват лъка както трябва — каза Бенет.

— Да опъват лъка както трябва ли! — извика Апълярд. — Добре де! А кой ще хвърля стрела както трябва? За тая работа се иска око и глава на раменете! Слушай, Бенет Хач, докъде според тебе трябва да стигне една добре хвърлена стрела?

— Ами-и… — каза Бенет, като се поогледа — да речем, оттук до гората.

— Да, разстоянието е длъжко — каза старецът, като се обърна да погледне през рамо, после сложи ръка над очите си и загледа втренчено.

— Какво се взираш? — запита Бенет и се позасмя. — Да не видя Хари пети?

Старият боец продължи да гледа мълчаливо към хълма. Слънцето бе огряло ливадите по склона, гдето пасяха няколко бели овце, наоколо владееше пълен покой, нарушаван само от далечния камбанен звън.

— Какво гледаш, Апълярд? — запита Дик.

— Птиците — каза Апълярд.

И наистина над гората, там гдето се спускаше като език в ливадите и завършваше с два яркозелени бряста, на хвърлей стрела от нивата, гдето тримата мъже стояха, ято птици прелиташе неспокойно и безредно.

— Какво ги гледаш? — каза Бенет.

— Ех, че те бива за войник, мастър Бенет. Та птиците са най-добрият патрул; из горски местности те са първите бойни вестоносци. Виждаш ли, ако бяхме тук на лагер, сигурно някои стрелци можеше да ни издебнат, а ти нямаше и да се досетиш.

— Ех, старо дрънкало — каза Хач, — най-близките стрелци са сър Даниъловите в Кетли; ти си тук в безопасност като в лондонската кула, а плашиш хората заради няколко синигера и врабчета!

— Виж го ти! — позасмя се Апълярд. — Колко негодници биха дали да им отрежат и двете уши, стига да улучат със стрелата си някого от нас! Кълна се в свети Майкъл, човече, нас ни мразят като порове.

— Вярно е, че мразят сър Даниъл — отговори малко по-смирено Хач.

— Така я, мразят сър Даниъл, мразят и всички, които му служат — каза Апълярд, — а на първо място мразят Бенет Хач и стария Никълс стрелеца. Гледай сега: ако хей там, на край гората, има някой юначага и ние с тебе стоим срещу него, както сме застанали, кого мислиш ще си избере?

— Обзалагам се, че тебе — отговори Хач.

— Аз пък обзалагам наметалото си срещу кожен колан, че ще избере тебе! — извика старият стрелец. — Ти опожари Гримстън, Бенет, а това, господарю, няма да ти простят. Колкото за мене, ако е рекъл господ, аз ще бъда скоро на добро място, гдето няма да ме стигне ни стрела… ни топ… ни каква да е хорска злина. Аз съм вече стар човек и отивам бързо към дома си, гдето ложето ми е готово. А ти, Бенет, ще останеш тук да чакаш гибелта си и ако не те обесят, преди да стигнеш моите години, значи, че истинската синя английска кръв е вече мъртва.

— Ти си най-опърничавият стар глупак из Тънстолската гора — отвърна Хач, явно раздразнен от тия заплахи. — Върви си вземи оръжието, преди да дойде сър Оливър, и поостави малко дрънкането. Ако си говорил толкова много с Хари пети, ушите му ще са звънтели повече от джоба му.

Във въздуха като огромен стършел бръмна стрела, която прониза стария Апълярд между плещите, и той падна по очи между зелките. Хач изпищя пресекливо и подскочи; после изтича приведен да се скрие в къщата. В това време Дик Шелтън, клекнал зад един люляк и опрял о рамо лъка си, се прицелваше към гората.

Ни един листец не мръдваше. Овцете си пасяха спокойно; птиците бяха накацали по дърветата, старецът лежеше с цял аршин стрела в гърба, Хач се криеше зад ъгъла, а Дик, готов за стрелба, бе клекнал зад люляковия храст.

— Виждате ли нещо? — извика Хач.

— Ни една вейка не помръдва — отвърна Дик.

— Мисля, че е срамота да го оставим така — каза Бенет, като тръгна колебливо с пребледняло лице. — Гледайте към гората, мастър Шелтън — хубаво гледайте! Господ да ни е на помощ! Добър изстрел е бил!

Бенет изправи стария стрелец на колене. Той беше още жив, очите се затваряха и отваряха неволно, а смръщеното му лице имаше ужасния, грозен израз на страдащ човек.

— Чуваш ли ме, стари Ник? — запита Хач — Имаш ли някое последно желание, преди да заминеш, братко?

— Извади стрелата и ме остави да умра за бога! — простена задъхано Апълярд. — Напускам вече старата ни Англия… Извади я!

— Мастър Дик — каза Бенет, — елате насам да издърпате прелата. Клетият грешник иска да умре.

Дик остави лъка си, дръпна с все сили стрелата и я измъкна. Бликна струя кръв; старият стрелец пропълзя малко, призова още веднъж бога и издъхна. Коленичил между зелките, Хач се помоли горещо за спасението на отлетялата душа. Но личеше, че мисълта му е раздвоена, защото докато се молеше, не отделяше поглед от оня край на гората, отдето бе дошла стрелата. Като свърши молитвата, той се изправи, свали металната ръкавица и изтри изпотеното си от страх бледо лице.

— Сега — каза той, — идва моят ред.

— Кой свърши тая работа, Бенет? — попита Ричард, все още със стрелата в ръка.

— Един господ знае — отговори Хач. — Из тия места има четиридесет християни, които ние с него изгонихме от имотите и домовете им. Клетият дърдорко си плати данта, а не след много може би и аз те платя своята. Сър Даниъл я кара съвсем без милост.

— Чудна стрела — каза момъкът, като разглеждаше стрелата.

— Наистина чудна — извика Бенет. — Черна и с черно перо на края! Злокобна стрела, бога ми! Казват, черният цвят предвещавал погребение. А има като че и нещо писано на нея. Я изтрийте кръвта, да видим какво пише!

— „За Апълярд от Всеотмъщаващия Джон“ — прочете Шелтън. — А какво ли значи това?

— Не ми харесва тая работа — отговори войникът, като поклати глава. — Всеотмъщаващия Джон! Ех, че име у тоя негодяй! А защо ли стоим тук като мишена? Хванете го за нозете, драги мастър Шелтън, а аз ще го хвана за раменете да го внесем в къщата му. Какъв тежък удар за клетия сър Оливър; той ще пребледнее като лист и ще заповтаря молитвите си като вятърна мелница.

Вдигнаха стария стрелец и го внесоха в къщата, гдето той бе живял сам. Оставиха го на пода, за да не изцапат дюшека, след това се постараха да изпънат и оправят доколкото бе възможно ръцете и нозете му.

Домът на Апълярд беше чист и празен. Един креват, покрит със синьо одеяло, скрин, голям сандък, два стола без облегало, една маса в ъгъла до камината, а по стените — лъковете и бронята на стария войник. Хач се огледа с любопитство.

— Ник имаше пари — каза той. — Трябва да е спастрил до шестдесет лири. Добре ще е да ги намеря! Когато губите стар приятел, мастър Ричард, най-добрата утеха е да го наследите. Я вижте тоя сандък. Обзалагам се на каквото щете, че там има шиник злато. Лесно вземаше Апълярд стрелецът, ала мъчно даваше, бог да го прости. Близо осемдесет години походи той по света и все прибираше, а сега лежи бедният дърдорко по гръб и нищо вече не му трябва. Но ако знае, че имането му е в ръцете на добър приятел, все ще му е по-весело на небето.

— Остави, Хач — каза Дик, — имай уважение към незрящите му очи! Нима ще ограбиш мъртвец? Ами че той може да скочи!

Хач се прекръсти няколко пъти, но тъй като си бе възвърнал вече самообладанието, не беше лесно да го отклониш от това, което веднъж е намислил. Той би разбил сандъка, ако вратата не бе скръцнала и на прага не бе застанал почти веднага висок, едър, червендалест черноок мъж на петдесетина години, в стола 12и черно расо.

— Апълярд! — извика още отвън новодошлият, но изведнъж замря. — Бог да ни пази! — извика той. — Каква е тая шега?

— Зле се пошегуваха с Апълярд, отче! — отговори съвсем весело Хач. — Пронизаха го със стрела пред вратата на дома му, а сега трябва да е вече пред вратата на чистилището. Ако хорските приказки са верни, там няма да му трябват нито въглища, нито свещ.