— Право към Холиуд сега — каза Мечем.

— Към Холиуд ли? — извика Дик. — Когато толкова добри хора ще бъдат избити? Не-е! По-скоро бих оставил да те обесят, Джек!

— Нима ще ме изоставиш? — запита Мечем.

— Ще те изоставя, то се знае! — отвърна Дик. — Ако не успея да предупредя ония момци, ще умра заедно с тях. Да не мислиш, че ще изоставя хората, между които съм израснал? Нямам такова намерение! Дай ми куката!

Но Мечем не мислеше да му я даде.

— Ти се закле пред всички светии, Дик, да ме отведеш здрав и читав в Холиуд. Нима ще нарушиш клетвата си? Нима ще ме изоставиш… клетвопрестъпнико?

— Аз се заклех не на шега — отговори Дик — и бях решен да изпълня клетвата си, но сега!… Слушай, Джек, ела с мене! Само да предупредя моите хора и ако потрябва, да им помогна в борбата; така всичко ще се уреди и аз ще тръгна пак за Холиуд да изпълня клетвата си.

— Ти се подиграваш с мене — отвърна Мечем. — Та нали хората, на които искаш да помогнеш, са тръгнали да ме търсят, за да ме погубят?

Дик се почеса по главата.

— Нищо не мога да сторя, Джек — каза той. — Не виждам изход. Как би постъпил ти? Опасността за тебе не е голяма, а тия хора са изложени на смърт. На смърт! — повтори той. — Помисли какво ги чака! Защо ме бавиш, чумата да те тръшне! Дай ми куката! Та нима ще трябва всички да загинат!

— Ричард Шелтън — каза Мечем, като го погледна право в лицето, — нима ще бъдеш на страната на сър Даниъл? Нямаш ли уши? Не чу ли какво каза оня Елис? Или не обичаш рода си и баща си, убит от ония хора? „Хари Шелтън“ — каза Елис; а сър Хари Шелтън е твой баща; ясно като бял ден.

— Какво искаш? — извика повторно Дик. — Да вярвам на разбойници ли?

— Та аз съм слушал за това и по-рано — възрази Мечем. — Всички разправят, че сър Даниъл го е убил, като нарушил дадена клетва и пролял в собствения си дом невинната му кръв. — Небето чака мъст… А ти — синът на убития — ще идеш да помагаш и да защищаваш убиеца!

— Джек — извика младежът, — аз не зная. Може и така да е било; отгде да зная? Но слушай: този човек ме е отхранил и възпитал, аз съм играл и ловувал е неговите хора; а сега… да ги оставя, когато са в опасност… Та това е безчестие! Не, Джек, ти не можеш да искаш такова нещо, не ще пожелаеш да стана подлец!

— А баща ти, Дик? — каза Мечем, някак си разколебан. — Баща ти? И клетвата ти към мене? Та ти те закле във всички светии!

— Баща ми ли? Той би ми казал да вървя! Ако сър Даниъл го е убил, ей тази ръка ще убие сър Даниъл, когато му дойде времето! Но аз няма да изоставя нито него, нито хората му, когато са в опасност. А колкото до клетвата, добри Джек, ти ще ме освободиш сега от нея. Ще ме освободиш, за да спася живота на хора, които не са ти сторили никакво зло, и за да спася собствената си чест.

— Да те освободя от клетвата ли, Дик? Никога! — отвърна Мечем. — Ако ме изоставиш, ти си клетвопрестъпник и аз ще разглася навсякъде какъв си.

— Кипвам вече! — каза Дик. — Дай ми куката! Дай я!

— Няма да ти я дам — каза Мечем. — Насила ще те спася.

— Няма ли! — извика Дик. — Ще те накарам да я дадеш!

— Опитай се — отвърна Джон.

Те се гледаха право в очите, готови да се нахвърлят един срещу друг. Пръв скочи Дик; Мечем се обърна, веднага да бяга, но Дик го настигна с два скока, изтръгна куката от ръцете му, повали го на земята и застана над него, почервенял от яд, със заплашително свити, пестници. Мечем лежеше с лице в тревата, без да мисли да се съпротивява.

Дик опъна тетивата.

— Ще те науча аз тебе! — извика яростно той. — И да съм се клел — можеш да вървиш по дяволите!

После се обърна и затича. Мечем скочи веднага и хукна подир него.

— Какво искаш? — извика Дик, като се опря. — Какво търсиш подир мене? Махай се!

— Аз мога да тичам подир тебе, щом ми се иска — отвърна Мечем. — Гората е за всички.

— Връщай се, за бога! — отвърна Дик, като вдигна арбалета си.

— Я виж какъв юнак! — възрази Мечем. — Стреляй!

Дик наведе смутено арбалета си.

— Слушай — каза той, — ти вече достатъчно ме забави. Върви си. Върви ей с добро. Иначе — и да искам, и да не искам — ще те изгоня насила.

— Зная — каза упорито Мечем, — че си по-силен от мене. Прави, каквото искаш. Но аз ще вървя подир тебе, Дик, докато наистина ме прогониш насила — добави той.

Дик едва сдържаше гнева си. Не му даваше сърце да набие такова беззащитно същество; а не виждаше как другояче да се отърве от този нежелан и може би неблагонадежден другар.

— Трябва да си полудял — извика той. — Та аз тичам с все сила към враговете ти, глупчо!

— Малко ме е грижа, Дик — отвърна момчето. — Ако ти е съдено да умреш, и аз ще умра с тебе. По-добре ще ми е с тебе в тъмница, отколкото без тебе на свобода.

— Добре — каза Дик. — Нямам време за повече приказки. Върви с мене, щом смяташ че си длъжен да вървиш, но ако ми направиш пакост, да знаеш, че няма да те пожаля. Веднага ще си получиш стрелата.

С тия думи Дик хукна отново, като се движеше все покрай гъсталака и се оглеждаше зорко на вси страни. Той се измъкна тичешком от долината и стигна до по-рядката гора. Вляво се показа малко възвишение, изпъстрено със златисти жълтуги; на върха му тъмнееха няколко самотни бора.

„Оттам ще видя какво става“ — помисли Дик и тръгна нататък през обрасла с изтравниче полянка.

Минал бе само няколко ярда, когато Мечем го побутна по ръката и му посочи нещо. На изток от възвишението имаше дол и както изглежда, път, който стигаше до другия му край; изтравничето там още не бе прецъфтяло и долът беше ръждивочервен, като неизлъскан щит, с пръснати тук-там тисови дръвчета; Дик видя, че десетина души в зелени дрехи се качваха по склона, предвождани от самия Елис Дъкуърт — човек можеше да го познае лесно по ловното копие. Те стигнаха един след друг до върха, фигурите им се открояваха за миг върху небесната синева и изчезваха от другата страна на хълма.

Дик погледна по-дружелюбно Мечем.

— Значи ще ми бъдеш верен, Джек? — запита той. — Аз пък мислех, че си с другите.

Мечем се разплака.

— Какво те прихвана? — извика Дик. — Господи, помилуй! Заради една дума ли ще се разплачеш?

— Ти ме нарани — изхълца Мечем. — Ударих се, когато ме бутна на земята. Ти си страхливец, щом злоупотребяваш така със силата си.

— Глупости приказваш — каза грубо Дик. — Ти нямаше право да задържаш куката ми, мастър Джон! И аз трябваше здраво да те натупам. А щом искаш да вървиш с мене, ще ме слушаш. Да вървим!

Мечем се подвоуми дали да тръгне, но като видя, че Дик се запъти бързо към възвишението, без да поглежда назад, реши да го последва и затича подир него. Местността беше много неравна и стръмна. Дик беше доста изпреварил, движеше се изобщо по-бързо и отдавна вече бе стигнал на върха, пропълзял бе между боровете и се бе сгушил в храсталак от жълтуги, когато запъхтяният като елен Мечем го настигна и се сви мълчаливо до него.

Долу, в самото дъно на обширна долина, пряката пътека от селцето Тънстол се спускаше лъкатушно към дома на лодкаря. Тя беше съвсем отъпкана и погледът можеше ясно да я проследи открай докрай. Минаваше ту през открити полянки, ту през самата гора; на всеки сто ярда можеше да се устрои засада. Далеко нейде по пътя седем стоманени шлема лъщяха на слънцето, а от време на време човек можеше да види между по-редките дървета Селдън и хората му, които препускаха да изпълнят заповедта на сър Даниъл. Макар и поотслабнал, вятърът шумеше весело в дърветата и ако Апълярд беше в отряда, би отгатнал може би по неспокойното прелитане на птиците, че наблизо има опасност.

— Гледай — каза Дик. — Щом навлязоха толкова навътре в гората, най-добре ще е да избързат напред. Виждаш ли онази полянка с горичка в средата като остров? Тя би ги спасила. Ако стигнат здрави и читави дотам, ще пратя стрела да ги предупредя. Ала страх ме е, че няма да стигнат: само седем души са, и то въоръжени с арбалети. А дългият лък, Джек, всякога надделява над арбалета.