Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

На первых порах, как привезли Дашку, стали было забегать в избу к Аксену ребятишки и девчонки, забегут и станут Дашку или на улицу звать, или в избе затеют играть, но Маланья живо отучила их.

— Куда вы пришли-то? — крикнет она на них. — Ребенка смущать? Убирайтесь, наша девка вам не товарка, у вас-то отцы и матери есть, они вас и балуют, а наша шпитонок, кто ее справлять-то будет? Ступайте вон.

Так росла Дашка загнанная и запуганная. Слезлива она была так, что от малейшей причины плакала. Больше всего за это ее не любила Маланья.

— Эх ты, — говорила она, — нюня этакая, все сердце надорвала; когда ты только поумнеешь-то?

Пошел третий год, как Дашка у Аксена с Маланьей жила, нужды у них поубавилось за это время, и они стали думать отдать Дашку кому-нибудь, да случилось так, что Маланья сама забеременела и родила. Дашка ей стала нужна как нянька. После того, как родила Маланья, жизнь Дашки еще хуже пошла. До этого с нее хоть ничего не спрашивали, а тут заставили ее нянчить маленького, качать его, жевать соски, бегать на речку с пеленками. Зимой еще не так трудно было: Маланья сама дома сидела, больше сама с ним занималась, но настало лето, начались работы, стала Маланья из дома уходить, — и пришлось девочке по целым дням с Николкой сидеть. Мальчик был уже порядочный, разойдется, расплачется, не знает, что и делать с ним, Дашка. Как его утешить? И в люльку-то его положит, и опять вынет, — начнет по избе с ним ходить, он плачет, и она с ним, и таскать-то его тяжело, и досадно, что не уймет ничем, и боится, чтобы мать не узнала, что орал у ней. А Маланья если узнавала, то не давала спуску: ты что ж, скажет, дура, не можешь ребенка уходить? И даст ей или тумака хорошего или за волосы дернет.

Чем больше вырастал Николка, тем хуже становилось Дашке. Мальчишка балованный, гневливый, от всякой малости раскричится так, что не унять его. Только Дашка отвернется на минутку, из люльки после него убрать или пеленку замыть, а он уж разорался.

Не любили Дашку ни ровесники, ни большие; все видели, какое житье ее, и все думали, что так и надо. «Что ж, — думали многие, — чего ж еще ой? Ведь она шпитонок».

Николка стал подрастать, начал кое-что смыслить, стал ходить, говорить. Дашка думала, — чем больше Николка будет, тем легче ей станет. Не тут-то было: мальчик вышел капризный, избалованный, нянькой стал всячески помыкать; разозлится иногда, царапает ее, начнет кусать. Маланья глядит на него и только посмеивается.

— Так, так ее, сынок, хорошенько, вперед умней будет.

Маланья говорила это в шутку, а Дашке было больно; но отбиваться от Николки она боялась и волей-неволей должна была все переносить на себе. Стал больше подрастать Николка, стало Дашке еще хуже с ним, приучился он драться с нею, стал матери на нее наговаривать: то бьет она его, то объедает. Дашке это не спускали.

Один раз Николка под беду ее подвел. Пошла она раз весною с Николкой к пруду. Стали бегать там на бугре, цветы рвать. Вдруг Николка вздумал взойти на кладки, с чего белье полощут, и оттуда ноги помыть. Дашка побоялась, как бы не свалился с кладок, стала его уговаривать не ходить туда. Николка обозлился, рванулся от нее и от этого не удержался на досках и упал в воду. Дашка как увидела это, так чуть не обмерла от испуга. Бросилась она на кладки и закричала во всю мочь:

— Николка утопился! Николка утопился! Батюшки мои!

Крик Дашки услыхала одна баба, подбежала к пруду, поймала Николку за рубашонку и вытащила. Николка был без памяти. Баба отнесла его домой. Маланья как увидела мальчика мокрого и недвижимого, так чуть на ногах удержалась. Бросилась она к нему и вместе с бабой начала приводить его в чувство. Когда Николка опамятовался, то Маланья стала расспрашивать, как он в воду попал. Николка сказал, что его нянька столкнула.

— Это что ж, он надоел тебе, что утопить его хотела? — набросилась Маланья на Дашку. — Ах ты, подлая тварь, вот я тебе покажу дворянство.

Дашка поняла, что ей теперь немало вольется, пощады ей нечего ждать, и сердечко ее похолодело.

Стала она думать, как бы избежать наказания, и решила убежать из дома.

Выждав, когда Маланья вышла из избы в горенку за сухой рубашкой Николке, Дашка потихоньку тоже вышла из избы, пробралась на огороды и оттуда через поле бросилась в лес. Прибежав в лес, Дашка забралась в густой чащарь и засела там. Долго она сидела, ничего не думая, и только дрожала от волнения. Потом в голове ее зародились мысли, стала она думать, что дома делается: «Небось там ищут меня, мамка сердится; пущай поищут, а я не пойду туда, буду здесь сидеть».

И она дальше забилась в чащарь и свернулась калачиком. Ей было приятно, что она избежала наказания, а что дальше будет, ей еще не приходило в голову.

Долго сидела Дашка довольная, что так сделала, пока ей не захотелось поесть. Она долго крепилась, но голод взял свое, и Дашка вышла из чащаря, побрела по лесу и стала рвать ствольняк и щавель на лужайках и есть. Наелась Дашка до оскомины и нарвала было в запас себе, и хотела опять спрятаться в чащарь, как на нее наткнулись мужики, которых выгнали искать ее. Они схватили ее и повели в деревню.

Маланья встретила Дашку с перекосившимся от гнева лицом. Она молча схватила ее за руку и потащила за двор, где у них был небольшой садик. Там она наломала прутьев из крыжовника и стала хлестать ее. Дашке никогда так больно не приходилось. В ее тельце впивались острые шпильки крыжовника и, отламываясь, оставались там. Она благим матом кричала, что она не виновата, но Маланья ничего не слыхала. Она оставила ее только тогда, когда прутья все измочалились и она сама устала. Дашка повалилась на траву и, корчась от боли и рыданий, осталась тут. Когда Маланья стегала Дашку, то за загородкой стояли мужики и бабы и глядели на это. Все они стояли молча, жалости к девочке ни у кого не было. Маланья всем рассказала, что Дашка нарочно толкнула парня в воду, поэтому все и считали, что стегают за дело. Только одна старуха не вытерпела и пожалела было Дашку. Она бросилась к Маланье и хотела у ней отнять девочку, но Маланья тут уж сама бросила и ушла из садика. Ушли за нею мужики и бабы; старуха осталась одна с девочкой.

— Эво как бьется, сердечная, — сказала старуха, глядя на Дашку. — Небось сердечко зашлось. Дорвалась до тебя эта ведьма-то. И что это за люди, что у них к чужому дитю жалости нет?! — и старуха хотела было поднять Дашку с земли, но Дашка не вставала.

— Вставай, дурочка. Пойдем, в избу сведу, — сказала старуха.

— Никуда я не пойду, я умру тут, — захлебываясь от рыданий, пролепетала Дашка.

— Не умрешь, коли Бог смерти не пошлет, — сказала старуха. — Хоть бы лучше помереть тебе, потому что уж что твоя за жизнь? Как ты сама не законная, так и жизнь твоя такая…

Дашка и тогда и после думала, отчего она незаконная и отчего ее такая жизнь, но своим умом она еще не могла решить, и только после эта же старуха разъяснила ей, кто такое она и почему зовется «шпитонок». Дашка узнала, что у ней, может быть, есть родная мать и, может быть, еще живет в Москве богато. Она очень удивилась этому.

— Что ж она не возьмет меня к себе? — спросила она старуху.

— Как же ей взять тебя, может быть, она тайно тебя родила, чтобы никто не знал. А может, она в чужих людях живет, так где ж ей держать тебя? — сказала старуха.

Девочке это было понятно.

— Так, знать, ей не жалко меня, коли так?

— Где жалко! Она, чай, о тебе и не думает: родила, стащила, и ладно. Може, она после тебя еще пятерых родила да также сволокла.

— Так зачем же она родит-то?

— Так, родится… — сказала старуха. — Впрочем, не все одинаковые, бывают и жалостливые, находят своих деток.

— Матери находят?

— Да, разыщут, или с собой возьмут, или сюда наезжают, проведывают.

— И батьки находятся?

— Нет, не слыхала, да разве у шпитонок есть отцы? Они небось и не знают и не думают, что у них дети есть.

Узнавши это, Дашка стала часто думать и желать, чтобы ее мать нашлась. Приехала бы и увезла куда-нибудь, где жизнь Дашки не такая была бы. И в таких думах Дашка забывала свою горькую долю. Зато еще тяжелее ей было, когда приходили эти думы. Видела она, что этого никогда не исполнится, что только думать об этом можно…

80
{"b":"605710","o":1}