Долната част на вратата на офиса ми избухна навън и кафявото лъскаво туловище на скорпиона се стрелна в коридора и се блъсна в стената. Беше станал още по-голям. Проклетото нещо растеше. Отскочи от стената с невероятна пъргавина, насочи се към мен и се втурна по коридора с ужасна бързина, драскайки и стържейки с крака по пода. Нахвърли ми се с отворени челюсти и насочен шип. Съсредоточих цялата си воля върху защитния щит, който гривната ми помагаше да направя и поддържам, като се опитвах да съм готов с това, преди скорпионът да ме удари.
Успях на косъм. Невидимият въздушен щит пресрещна скорпиона на милиметри от тялото ми и го отхвърли назад. Той падна на гърба си и размята крайници, като овърша всичко около себе си.
Зад мен асансьорът звънна и вратите му грациозно се разтвориха.
Нямах никакво време за деликатности, грабнах Мърфи за китката и я хвърлих към дъното на кабината, скочих вътре след нея и натиснах копчето за партера. В коридора скорпионът се изправи, откри ме отново със свръхестествена интелигентност и се хвърли към мен. Нямах време да разпъна щита отново и изкрещях от ужас.
Вратите на асансьора се затвориха. Чу се силно тупване, когато скорпионът се блъсна в тях.
Кабината тръгна надолу и аз се опитах да си поема дъх. Какво, по дяволите, беше това същество?
Не беше някаква буболечка. Прекалено бързо и умно беше за това. Беше ми устроило засада, чакайки да оставя настрана оръжията си, за да ме нападне. Беше нещо съвсем различно, конструкция на нечия воля, проектирана да трупа енергия и да става все по-едро и силно, някакъв членестоног вариант на чудовището Франкенщайн. Не беше живо, нещо като Голем или робот, програмиран специално за мисията си. Виктор вероятно е съобразил къде може да се намира талисманът му и е изрекъл заклинание той да напада всеки, който му се изпречи. Мърфи беше налетяла точно на него.
Той продължаваше да расте и да става все по-бърз, силен и опасен. Не беше достатъчно да измъкна Мърфи. Трябваше да открия начин да се справя със скорпиона. Нямах такова желание, но освен мен в зданието никой друг не можеше да го направи. Той криеше твърде много потенциални опасности. Ами ако продължи да расте. Трябваше да го убия, преди да излезе от контрол.
Светлините на таблото в кабината продължаваха да пълзят надолу — четири, три, после две. И в този момент асансьорът се разтърси и спря. Светлините примигнаха и угаснаха.
— По дяволите — извиках аз. — Точно сега ли трябваше. Не сега.
Асансьорите очевидно ме мразят. Започнах да натискам копчетата, но от това нищо не последва и след миг зад тях избухна облак дим и те също угаснаха. Аварийната лампичка светна за миг, но след това се чу как жичката й изгоря и тя угасна. Мърфи и аз останахме в пълен мрак.
Отгоре, извън шахтата на асансьора, долитаха звуци на разкъсан метал. Погледнах към невидимия в мрака таван на кабината.
— Не може да бъде!
След това се чу силно тупане и нещо с размерите на малка горила се строполи върху покрива на кабината. След миг тишина започна оглушително раздиране на метала над нас.
— Кажи ми, че се шегуваш! — извиках аз.
Но скорпионът не се шегуваше. Той разрушаваше покрива, изтръгвайки болтове и скоби с яростно ръмжене. В тъмнината върху нас се посипаха прах и стърготини. Бяхме затворени в тази кутия като сардини в консерва и чакахме да бъдем разкъсани и изядени. Бях сигурен, че ако съществото ме ужили отново, този път отровата ще бъде достатъчна, за да ме умъртви, преди да намеря изход.
— Мисли, Хари — изкрещях си аз. — Мисли, мисли, мисли.
Бях заклещен в блокирания асансьор, закопчан с белезници към изпадналата в безсъзнание приятелка, която умираше от отровата, а през това време някакъв омагьосан скорпион с размерите на пежо или ситроен се опитваше да разтвори кабината и да ме разкъса. Жезълът и пръчката не бяха в мен, останалите джаджи, които бях взел със себе си за „Варсити“, бяха изтощени и безполезни, а предпазният щит на гривните можеше само да отложи неизбежното.
От покрива на кабината бе обелена дълга метална лента и през нея проникна малко светлина. Погледнах нагоре, видях в процепа корема на скорпиона и той впи челюсти в него да го разшири.
Трябваше да го смачкам още докато беше буболечка. Трябваше да си събуя обувката и да го сплескам още там, на бюрото ми. Сърцето ми подскочи в гърлото, когато той пъхна опипващо едната си щипка почти до средата на кабината и продължи да разширява дупката.
Стиснах зъби и се опитах да си представя всеки грам сила, която ми беше останала. Можех да насоча бурята срещу него, но тя ще разтопи метала над нас и той ще ни обсипе с дъжд от горещи капки и ще ни убие, а кабината ще стане толкова гореща, че няма да можем да оцелеем. Но нямаше да се оставя на това създание. Може би ако успеех да го хвана, когато скочи, щях да намаля до минимум разрушенията, които той ще причини около нас. Проблемът беше, че не съм много добър в призоваването на духове. Притежавах голяма бързина и сила, но твърде малко точност. Точно затова ми служеха жезълът и стрелящата пръчка — те бяха предназначени да фокусират силата ми и да я насочат прецизно в определена точка. Без тях бях като самоубиец, препасал дузина гранати на пояса си, готов да дръпне взривателя.
И тогава се сетих. Досега бях мислил в грешна посока. Отвърнах поглед от тавана на кабината, насочих го към пода и притиснах длани в него. Нещо запада по главата и раменете и скърцането и късането се засилиха. Събрах цялата си сила и я съсредоточих в дланите си. Под кабината на асансьора имаше въздушно пространство — асансьорната шахта — и точно този въздух исках да впрегна — въздух, а не огън.
Заклинанието беше съвсем просто и го бях изричал стотици пъти, си казах аз. Нещо подобно, когато повиквах жезъла си. Само че малко по-голямо.
— Vento servitas! — извиках аз, впрягайки в заклинанието всичката си сила, всичкия си яд и страх.
Вятърът се напрегна под нас като солидна въздушна колона, подхвана кабината и я запрати нагоре в мрака на шахтата. Спирачките изскърцаха и разпръснаха искри, и се счупиха на парчета, които изпопадаха на пода до мен през дупката, пробита от скорпиона. Ускорението ме притисна към дъното на кабината. С продължително и ускоряващо се свистене тя се устреми нагоре по шахтата.
Не бях предвидил, че ще се натрупа толкова голямо въздушно налягане, и се молех то да не убие и нас двамата с Мърфи.
Асансьорът се ускоряваше все повече и повече и усетих, че кожата на лицето ми увисва надолу. Зданието, в което се намираше офисът ми, беше дванайсететажно. Ние полетяхме от втория и ако приемем, че всеки етаж е висок три метра, до покрива оставаха още цели трийсет.
За около дванайсет от ускорените удари на сърцето ми кабината профуча през последните ограничители и се заби в тавана на шахтата със силата на тежък чук, стоварен от някой як мъжага на панаир. Ударът разплеска скорпиона в серия от хрущене и чупене на отделните му хитинови плочи, докато го превърна накрая в безформено кафяво петно. Безцветна ектоплазма се разля във всички посоки из шахтата и кабината.
В същия миг инерцията на вертикалното движение ни подхвърли нагоре с Мърфи. Опитах се да я прикрия с тялото си, като застана между нея и тавана, но гърбът ми се тресна толкова силно в него, че видях звезди. След това паднахме тромаво обратно на пода и Мърфи изстена, когато аз се приземих върху нея.
Изумен, останах да лежа така за миг. Скорпионът беше мъртъв. Успях да го смачкам между кабината и покрива на шахтата, но двамата с Мърфи бяхме мокри до кости от неговите течности. Въпреки всичко успях да спася живота и на двамата от неговите смъртоносни щипки.
Кабината изскърца, разтресе се и се плъзна обратно надолу по шахтата, лишена от опората на мощната, но краткотрайна въздушна струя, която я беше издигнала догоре. Падахме обратно надолу и аз имах чувството, че едва ли ще ни бъде по-забавно, отколкото на скорпиона преди малко.
Сега беше време за гривната и не загубих нито миг да изправя Мърфи до мен и да изградя щита около нас. Разполагах само с няколко секунди да се съсредоточа — не биваше сферата, която ни заобикаляше, да е прекалено твърда или прекалено здрава, защото ние щяхме да се блъснем в нея по същия начин, както и кабината, когато се удари долу. Трябваше малко да подаде, да притежава известна еластичност, за да може да поеме огромната сила при удара.
