Очите ми шареха и аз бях нащрек. Задуших гнева си и се опитах да бъда внимателен. Каквото и да се беше случило с Мърфи, нямаше да има никаква полза за нея, ако позволя и на мен да ми се случи. Придвижвах се бавно и предпазливо с пръчката, готова за стрелба.

Успях да различа кецовете на Мърфи зад бюрото ми. От разположението на краката й се разбираше, че лежи на една страна, но не можех да я видя. Промъкнах се напред до средата на стаята, насочил пръчката като пистолет, докато успея да огледам пода зад бюрото ми.

Мърфи лежеше там, златистата й коса беше разпиляна като ореол около главата. Очите й бяха отворени и гледаха невиждащо към мен. Беше облечена в джинси, закопчана до долу блуза и сатенено сако. На лявото й рамо се виждаше кърваво петно. Пистолетът й лежеше на земята на около половин метър от нея. Сърцето ми се качи в гърлото, когато я чух как вдишва и изстенва при всяко издишване.

— Мърфи — казах аз. След това по-високо: — Мърфи?

Видях, че помръдва — леко движение в отговор на моя въпрос.

— Спокойно — казах аз. — Отпусни се. Не мърдай. Ще ти помогна.

Много бавно, оглеждайки цялата стая, коленичих до нея. Оставих настрана пръчката и опипах гърлото й. Пулсът й беше тънък и леко ускорен. Кръвта беше твърде малко за сериозна рана, но въпреки това опипах рамото й. Успях да усетя подутината дори през плата на сакото.

— Хари — прошепна тя. — Ти ли си?

— Аз съм, Мърф — казах аз, оставих пръчката и посегнах към телефона. Средното чекмедже на бюрото, в което се намираше скорпионът, беше празно. — Стой спокойно. Ще повикам линейка.

— Не мога да го повярвам. Копеле — изсъска Мърфи и леко се завъртя към мен. — Да ме накиснеш така.

Дръпнах към себе си телефона и набрах 911.

— Тихо, Мърфи. Отровена си. Трябва ти помощ.

Телефонистката от 911 се обади веднага и записа името и адреса ми. Казах й да пратят линейка с всичко необходимо за случай на отравяне, а тя ме помоли да остана на линията. Нямах време за това. Който беше причинил това на Мърфи, все още беше наоколо. Трябваше да я измъкна от тук и да намеря талисмана на Виктор, за да мога да го използвам срещу него, когато отида в къщата край езерото.

Мърфи се размърда отново и усетих нещо твърдо и студено да щраква около китката ми. Погледнах надолу и примигнах. Мърфи беше стиснала здраво зъби, докато закачваше другата половина на белезниците на собствената си китка.

— Арестуван си — изсъска тя. — Копеле такова. Чакай само да те пъхна в стаята за разпити. Никъде няма да ходиш.

Погледнах я изумен.

— Мърф, за бога. Не знаеш какво правиш.

— Как не — каза тя. От устните й излезе някакво жалко подобие на обичайното й сумтене. Тя обърна глава с гримаса от болка и примигна към мен. — Трябваше да говориш с мен тази сутрин. Пипнах те, Дрезден. — Спря задъхано за миг и продължи: — Шибаняк.

— Упорита кучка — замълчах за миг и поклатих глава. — Трябва да те измъкна от тук, преди той да се върне — казах аз и се наведох над нея, опитвайки се да я взема в ръцете си.

Точно в този миг скорпионът се хвърли към мен от сенките под бюрото ми с рязко и изненадващо движение. Вече не беше буболечка, която мога да смачкам с пръст. Имаше размерите на едър териер, кафяв и лъскав, движеше се с такава бързина, че едва го видях, когато нападна.

Превъртях се настрани и забелязах проблясването на опашката му с острия шип, който едва не се заби в окото ми. По бузата ми потече нещо студено и влажно и кожата ми запламтя. Отрова.

При инстинктивното си движение ритнах с крак жезъла и пръчката. Отчаяно се претърколих, за да ги хвана, но белезниците на Мърфи ме спряха рязко и двамата изохкахме от болка, когато стоманата на гривните се вряза в кожите ни. Протегнах се към пръчката, напипах с пръста гладката й заоблена форма и в този миг скорпионът се нахвърли отново върху мен. Пръчката се изплъзна от пръстите ми и се изтърколи извън обсега ми.

Нямах време да произнеса заклинание, но успях да измъкна средното чекмедже на бюрото и го изпречих между мен и скорпиона. Чу се съскане и звук на строшени дъски. Шипът на скорпиона се заби в дъното на чекмеджето и заседна там. Щипката му разкъса анцуга и направи дупка в крака ми.

Изревах от болка и захвърлих чекмеджето. Скорпионът, с все още забита опашка, излетя заедно с него и се строполи на купчина на пода, на няколко крачки от мен.

— Няма да успееш, Дрезден — измърмори Мърфи несвързано. Вероятно беше толкова замаяна от отровата, че не можеше да схване какво става. — Пипнах те. Престани да се съпротивляваш. И започни да отговаряш на въпросите ми.

— Понякога, Мърфи — задъхвах се аз, — постъпваш по-твърдо, отколкото е необходимо. Друг казвал ли ти е това?

Наведох се над нея и пъхнах закопчаната си китка под ръката й и зад гърба, издърпвайки нейната собствена ръка.

— Бившият ми съпруг — изстена тя. Аз се напънах и двамата се изправихме и се запрепъвахме към вратата. Усещах кръвта, която се стичаше по крака ми, където скорпионът ме бе разкъсал. — Какво става? Гласът на Мърфи звучеше уплашено и объркано. — Хари, нищо не виждам.

По дяволите. Отровата й действаше. Отровата на обикновените кафяви скорпиони, които са доста разпространени у нас, не е много по-силна от пчелната. Но, разбира се, пчелите нямат размерите на домашно куче. А и Мърфи беше доста дребничка. Ако в кръвта й бе проникнало по-голямо количество отрова, шансовете й бяха минимални. Тя се нуждаеше от медицинска помощ, и то веднага.

Ако ръцете ми бяха свободни, щях да грабна жезъла и пръчката и да започна битка. Но тъй както бях закопчан за Мърфи, шансовете ми не бяха големи — дори ако успеех да отхвърля от мен това нещо, то можеше да уцели нея и това щеше да бъде краят й. Нямах време да търся ключовете й и да ги опитвам един по един в ключалките на белезниците. Всяка магия, която бих направил прибързано, за да разкъса белезниците, щеше да ме убие с летящите във всички посоки метални парчета, а за толкова кратко време не можех да измисля някакво заклинание за по-лесно освобождаване от тях. По дяволите, татко — помислих си аз. — Много бих искал да беше живял по-дълго, за да ме научиш как да се освобождавам от белезници.

— Хари — повтори Мърфи със съвсем изтънял глас. — Какво става? Нищо не виждам.

Задържах дъха си и помъкнах Мърфи към вратата, без да й отговарям. Зад мен се разнесе яростно драскане и чупене. Погледнах назад през рамо. Шипът на скорпиона беше все още здраво забит в чекмеджето, но той бързо трошеше дървото на трески с щипките и краката си.

Поех въздух, обърнах се и се затътрих с Мърфи извън офиса и по коридора. В последния миг успях да затворя входната врата с шут. Мърфи едва се крепеше на собствените си крака, а разликата в ръста правеше движението ни още по-трудно. Едва успявах да я задържа права.

Довлякох се до края на коридора и се изправих пред асансьора отляво и вратата за стълбите отдясно.

Спрях запъхтян за миг и се опитах да не позволя на звуците от трошене на дърво да повлияят на преценката ми. Мърфи се подпираше безмълвна на мен и не можех да разбера дали въобще диша. Нямаше начин да я смъкна надолу по стълбите. Силите и на двама ни нямаше да стигнат за такова нещо. Линейката щеше да пристигне след минути и ако не успеех да занеса Мърфи до долу, когато тя се появи, беше все едно да я оставя да умре на пода.

Мразех асансьорите. Но въпреки това натиснах копчето и зачаках. Светлините над вратата започнаха да отброяват до пет.

На другия край на коридора трошенето спря и нещо се блъсна във вратата на офиса ми, разтърсвайки цялата й рамка.

— Камбаните на Ада, Хари — произнесох аз гласно и погледнах към светлините. Две. Последва пауза от около десет века, преди да се появи следващата. Три. — По-бързо — изръмжах аз и натиснах нервно копчето още стотина пъти.

Тогава се сетих за гривната с щитовете на лявата ми китка. Опитах се да се съсредоточа върху тях, но беше почти невъзможно, тъй като ръката ми беше извита назад, за да крепя Мърфи. Отпуснах я възможно най-внимателно на пода и се фокусирах върху гривната.