Зад спокойната усмивка и бащинските маниери се криеше войник, боец. Той щеше да получи онова, което иска, и то по най-сигурния начин. Той беше отдаден човек, отдаден на своите цели и на хората си. Никога не позволяваше страхът да го завладее. Бизнесът му се основаваше на човешкото падение и страдания — дрога, проституция, кражби — но той вземаше мерки страданията да бъдат сведени до минимум, защото това беше добре за бизнеса. Беше бесен за смъртта на Томи Том — обзет от студен и овладян гняв — защото някой дръзко бе пристъпил в неговата територия. Той искаше да открие виновните и да се разправи с тях по свой начин — затова не желаеше намесата на полицията. Беше убивал навремето и пак щеше да убива, и за него това не беше нищо повече от бизнес сделка, като плащането на стоките в магазина. Дълбоко в Джони Марконе — Джентълмена цареше хлад. Освен в едно тайно кътче. Там, където, скрит от всекидневните мисли, се таеше някакъв дълбок срам. Не го виждах достатъчно ясно. Но бях убеден, че някога в миналото се е случило нещо, за което той би дал мило и драго да го промени и би пролял кръв, за да го изтрие. Именно от това мрачно кътче произлизаха цялата му решителност и сила.

Такъв го видях, когато се взрях в него, преодолявайки всичките му маски и защити. И по силата на някаква интуиция разбирах, че той осъзнава какво ще видя, когато нарочно срещна погледът ми — беше наясно, че ще се разкрие. Затова бе поискал да се срещне с мен насаме. Искаше и той да надникне в душата ми и да разбере що за човек съм.

Когато се вглеждам в очите на някои хора, в душата и вътрешната им същност, те също могат да надникнат в мен — какво съм извършил, какво искам и съм в състояние да направя. Повечето, които са успявали да направят това, направо пребледняват, а една жена припадна. Не знам какво виждат — това е място, където аз самият не се ровя.

Джони Марконе не беше като другите хора, които бяха надниквали в душата ми. Той даже не мигна — само погледна, оцени видяното и след като моментът премина, кимна, като че ли беше разбрал нещо. Имах неприятното чувство, че ме е преметнал. Че беше разбрал повече за мен, отколкото аз за него. Първото чувство, което изпитах, беше гняв, гняв, че съм манипулиран, гняв, че беше дръзнал да погледне в душата ми.

Секунда след това аз се изплаших до смърт от този човек. Бях видял душата му, а тя бе твърда, като ледена пустиня. Беше повече от смущаващо. Той беше вътрешно силен, див и безмилостен, без да е жесток. Това беше душата на тигър.

— Добре тогава — каза той меко, като че ли нищо не беше станало. — Не искам да ви насилвам, господин Дрезден. — Колата забави ход и Хендрикс спря до тротоара. — Ще ми позволите ли да ви дам един съвет?

Беше изоставил бащинския си тон и говореше спокойно и търпеливо.

— Ако е безплатен — правех се на остроумен, но бях толкова стреснат, че едва ли можех да изтърся нещо умно.

Марконе леко се усмихна.

— Мисля, че за вас ще е по-добре да се разболеете от грип за няколко дни. Тази работа, в която детектив Мърфи иска да погледнете, не е добре да излиза наяве. Това, което ще откриете, няма да ви хареса. То е от моята страна на оградата. Оставете ме да се оправя сам и аз повече няма да ви безпокоя.

— Заплашвате ли ме? — попитах аз.

Не вярвах да го прави, но не исках той да знае, че мисля така. Ако гласът ми не трепереше, щеше да е много по-добре.

— Не — отговори той откровено. — Твърде много ви уважавам, за да прибягна до заплаха. Казват, че вие сте истински, господин Дрезден. Истински маг.

— Казват също, че съм луд за връзване.

— Аз избирам много внимателно кого да слушам — каза Марконе. — Помислете си върху това, което ви казвам, господин Дрезден. Не е необходимо областите, в които работим, непременно да се припокриват. Не бих искал да ви превърна в мой враг по този въпрос.

Стиснах зъби, за да овладея страха си, и изстрелях бързо и остро:

— Не бива да ме превръщате във враг, Марконе. Няма да е умно от ваша страна. Въобще няма да е умно.

Той присви спокойно очите си. Можеше да среща без страх погледа ми. Всеки от нас бе взел мярката на другия. Това не можеше да се повтори вече.

— Би трябвало да сте по-учтив, господин Дрезден — отговори той. — Добре е за бизнеса.

Не си направих труд да му отговоря. Не исках да прозвучи уплашено или преднамерено дръзко. Вместо това казах:

— Ако си загубите някога ключовете на колата, можете да ми се обадите. И не опитвайте да ми предлагате пари или да ме заплашвате. Благодаря, че ме докарахте.

Той ме наблюдаваше безизразно, докато излизах от колата и затворих вратата след себе си. Хендрикс пое отново по улицата, но преди това ми отправи един последен мръсен поглед. И преди бях надниквал в душите на няколко души. Това не е нещо, което лесно се забравя. Но не бях срещал досега подобен човек, толкова хладнокръвен и овладян — дори хора със способности, с които бях разменял поглед, не можеха да се мерят с него. Никой досега не беше ме разглеждал като колона от цифри, които само трябва да се запаметят и да се приложат евентуално в бъдещи уравнения.

Пъхнах ръцете си в джобовете на шлифера и потреперих, когато леденият вятър ме настигна. Напомних си, че съм магьосник, че се занимавам с истинска магия и не се плаша от големи мъже с големи коли. Не се разтрепервам при вида на трупове, чийто живот е прекъснат от магия, по-силна от тази, която владея. Мога да се справя. Честно.

Но тези зеленикави очи, зад които се криеше студена и лишена от емоции душа, ме караха да треперя, докато се изкачвах по стълбите към моя офис. Държах се глупаво. Той ме изненада и внезапната размяна на погледи, прониквайки чак до душата, ме беше изплашила. Всичко това, събрано заедно, ме беше извадило от равновесие и аз бях започнал да му хвърлям заплахи като разстроен ученик. Марконе беше хищник. Той просто подуши моя страх. Ако усети, че съм слаб, любезната усмивка и бащинският тон щяха да изчезнат толкова бързо, колкото и се бяха появили.

Какво гадно първо впечатление.

Е, поне щях да стигна навреме за срещата.

Когато пристигнах, Моника-без-фамилно-име стоеше пред офиса ми и пишеше нещо на гърба на бележката, която бях закачил на вратата.

Приближих се, но тя беше толкова погълната от заниманието си, че не ме усети. Беше хубава жена, трийсет и няколко годишна. Пепеляворусата й коса ми се стори естествена в сравнение с боядисаната коса на мъртвата жена от хотела. Гримът й беше нанесен умело и с вкус, а лицето й беше красиво и приятно и достатъчно закръглено, за да изглежда младо, а устните — достатъчно плътни, за да изглеждат женствени. Носеше дълга, бледожълта пола, кафяви ботуши, чисто бяла блуза и се беше наметнала със скъпа на вид зелена жилетка, която да я предпази от ранния пролетен хлад. В целия й вид имаше нещо познато и ми напомняше на Анет Фуничело или на Барбара Билингсли6 — типичната американка.

— Моника — обадих се аз и пуснах в ход най-невинната си и дружелюбна усмивка.

Тя примигна, когато се приближих.

— О, вие ли сте, Хари…

Усмихнах се и подадох ръка.

— Хари Дрезден, госпожо. Приятно ми е.

Забави се миг преди да поеме ръката ми, но определено задържа погледа си, насочен към гърдите ми. В този момент бях доволен, че си имам работа с някого, който е прекалено нервен, да ме погледне в очите. Стиснах леко ръката и минах покрай нея, за да отключа вратата на офиса.

— Простете за закъснението, но в последния момент ми се обадиха от полицията и трябваше да направя един оглед.

— Така ли? — попита тя. — Значи полицията… — Тя махна с ръка, вместо да довърши изречението, и влезе през вратата, която аз държах отворена.

— От време на време — кимнах аз. — Като попаднат на нещо странно, искат и аз да хвърля един поглед.

— Какво нещо?

Потръпнах и преглътнах отговора. Помислих си за труповете в „Медисън“ и ми прилоша. Когато погледнах към Моника, видях, че изучава чертите ми, прехапала нервно долната си устна. Щом ме усети, веднага отвърна поглед.