Но това беше всичко. Бях изтощен, претрепан, уморен, ранен и вече бях извадил от шапката си повече магии, отколкото някои други магьосници използват за цяла седмица. Бях докаран до ръба както в мистичен, така и в чисто физически смисъл. Но това вече нямаше никакво значение.

Болката в крака не ме правеше по-слаб, не ме обезкуражаваше, не ме разсейваше. Истински огън подхранваше мислите и концентрацията ми, гореше още по-чисто и ярко, закаляваше гнева и омразата ми в остра и здрава стомана. Усещах го как гори и хвърлих в него и болката, за да подхранва неугасимата ми ярост.

Виктор Сянката щеше да плати за всичко, което е причинил на тези хора, на мен, на приятелите ми. Проклет да бъде, но аз нямаше да се откажа, преди да го пипна и да му покажа какво може един истински магьосник.

Не ми отне много време да се домъкна до Маканали. Нахлух през вратата като буря от дълги крака, дъжд, вятър, развят шлифер и гневни очи.

Беше препълнено, тринайсетте стола около бара бяха заети, хора бяха насядали около тринайсетте маси и мнозина се облягаха по тринайсетте колони. Във въздуха се стелеха облаци дим от лулите, лениво разбърквани от въртящите се перки на вентилаторите. Беше мрачно, осветено само от свещите, горящи по масите и в свещниците на стените, и от слабата светлина на бурята, която проникваше през прозорците. Всичките шахматни дъски на Маканали бяха по масите, но имах чувството, че тези, които играеха или наблюдаваха партиите, по-скоро се опитваха да отвлекат вниманието си от нещо, което ги смущаваше.

Когато отворих вратата и заслизах по стълбите, мокър от дъжда и с кръв, стичаща се по крака ми, всички се вторачиха в мен. Помещението утихна.

В него се бяха събрали неудачниците от магическата общност. Съмнителни типове без вроден талант, мотивация и сила, за да бъдат истински магьосници. Надарени хора с ясно съзнание какво притежават, но които се опитват да го използват колкото може по-малко. Дилетанти, билкари, холистични лечители, кухненски вещици, объркани младежи, току-що разбрали какви способности притежават, но не знаят какво да правят с тях. Стари мъже и жени, млади хора, равнодушни, развълнувани или уплашени лица, всички бяха тук. Познавах ги по физиономия, но не и по име.

Огледах присъстващите. Всеки един от тях сведе поглед, но аз нямах нужда от повече, за да разбера какво става. Слуховете си имат своите пътища за разпространение сред практикуващите магията. Беше се разчуло. Аз бях белязан и всички знаеха това. Когато назрее конфликт между двама магьосници — бял и черен — те всички идват тук, за да търсят закрилата, която им предлага убежището на Маканали със своите сводове и защитни комбинации от маси и колони. Щяха да се крият тук, докато бурята премине.

За мен обаче то не предлагаше сигурност. Маканали не можеше да ме спаси от точно насоченото заклинание. Маканали беше като чадър, а не бункер. Тук не можех да се укрия от това, което Виктор искаше да ми причини, освен ако не избягам чак в Небивалото, но в известен смисъл за мен там беше дори по-опасно, отколкото при Мак.

Останах за миг, заобиколен от общото мълчание, но не казах нищо. Тези хора ми бяха сътрудници, дори приятели, но не можех да поискам от тях да застанат зад мен. Каквито и да бяха претенциите на Виктор, той имаше мощта на истински магьосник и можеше да размаже всеки един от тях под ботуша си като хлебарка. Те не бяха подготвени да се справят с такива неща.

— Мак — казах аз накрая. Гласът ми разчупи мълчанието като чук върху стъкло. — Имам нужда от колата ти за малко.

От момента, в който влязох, Мак не беше спрял да търка плота с кърпа. Едрата му фигура бе облечена в бяла риза и черни бричове. Не спря и когато настъпи общото мълчание. Даже не спря, когато бръкна в джоба си и ми подхвърли ключовете с една ръка. Аз ги хванах във въздуха и му казах:

— Благодаря, Мак.

— Ъхъ — каза той.

След това погледна към мен и премести погледа си зад мен. Разбрах предупреждението му и се обърнах.

Отвън проблесна светкавица. Силуетът на Морган се очерта на фона на вратата на върха на стълбите като черна фигура на фона на сивото небе. Той слезе по стълбите към мен и гръмотевиците последваха стъпките му. Дъждът не беше променил с нищо вида на гъстата му сиво-кафява коса. Под тъмната му наметка можех да видя очертанията на меча, който носеше. Мускулестата му възлеста ръка почиваше на ръкохватката.

— Хари Дрезден — каза той. — Разбрах всичко. Да се използва мощта на бурята за убиването на всички тези хора е ненормално опасно, но ти си от онези амбициозни луди, които биха го направили. — Той стисна здраво квадратната си челюст. — Седни — каза той и посочи една маса. Хората, насядали около нея, бързо се отдръпнаха. — И двамата ще стоим тук, за да съм сигурен, че няма да използваш и тази буря, за да убиеш още някого. Ще ти попреча да изпълниш някой от твоите подли трикове, преди Съветът да реши съдбата ти.

Сивите му очи блестяха решително и убедено.

Погледнах го. Преглътнах яда си, думите, които исках да изкрещя в лицето му, заклинанието, с което можех да го изхвърля от пътя си, и отговорих внимателно:

— Морган, знам кой е убиецът. И той се е насочил сега към мен. Ако не го пресрещна и не го спра, с мен е свършено.

Погледът му се втвърди и в него проблеснаха фанатични пламъчета. Произнесе думата, като две едносрични експлозии:

— Седни. — Ръката му издърпа част от меча от ножницата.

Отпуснах рамене. Обърнах се към масата. Облегнах се за малко на облегалката на стола, за да облекча болката в ранения си крак, и издърпах стола изпод масата.

След това го стиснах здраво, завъртях го в полукръг, за да набере инерция, и го запокитих в корема на пазителя. Морган се опита да се отдръпне, но аз изненадах и ударът срещна целта си, твърд и тежък, с цялото тегло на самоцелните груби столове на Мак. В истинския живот столовете не се чупят, когато ударите някого, както сме свикнали да го виждаме във филмите. Страда този, когото са ударили със стола.

Морган рухна напред и се подпря с ръка и коляно. Не чаках да се съвземе. Когато столът отскочи от ребрата му, използвах инерцията да го завъртя високо в обратната посока и го стоварих с всичка сила върху гърба му. Ударът го простря на пода и той остана там, неподвижен.

Седнах на стола до масата и огледах залата. Всички бяха пребледнели. Те знаеха кой е Морган и в какви отношения беше с мен. Знаеха за Съвета и за деликатното ми положение. Съзнаваха чудесно, че току-що бях нападнал законен представител на Съвета, в момент, когато той изпълняваше задълженията си. Това беше последният камък върху моя гроб. Нямаше начин да убедя Съвета, че не съм измамник, който бяга от справедливостта.

— Да върви по дяволите — казах аз. — Нямам време да се занимавам с него.

Мак излезе иззад бара и се приближи не особено бързо, но не и с обичайния равнодушен ход. Коленичи до Морган, опипа пулса на врата му, след това повдигна един от клепачите му и се взря в окото. Погледна накриво към мен и каза равнодушно:

— Жив е.

Кимнах с облекчение. Какъвто и задник да беше Морган, намеренията му бяха чисти. Всъщност и двамата с него преследвахме еднаква цел. Той просто не го съзнаваше и аз нямах никакво намерение да го убивам.

Трябваше да призная все пак, че изразът на шок и изненада, който се появи на арогантното му лице, когато го халосах със стола, си заслужаваше да бъде запомнен.

Мак се спря и взе ключовете от пода, където ги бях изпуснал, когато замахнах със стола. Въобще не бях забелязал това. Той ми ги подаде и каза:

— Съветът ще бъде бесен.

— Това е моя грижа.

Той кимна.

— Късмет, Хари.

Подаде ми ръката си и аз я стиснах. Залата беше съвсем притихнала. Погледите, отправени към мен, бяха уплашени и загрижени.

Взех ключовете и излязох от осветеното убежище на Мак навън в бурята. Всички мостове зад мен бяха разрушени.

Подкарах с такава скорост, сякаш животът ми зависеше от това.