Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Почувствах някакъв натиск във въпроса. Можеше да ме попита направо какво крия от нея. Това имаше предвид. Бръкна в джоба на сакото си и ми подаде найлонов плик.

Поех го. Вътре се намираше визитната картичка, която бях дал на Линда. Леко огъната от собствената ми длан. По нея имаше малки петна, които допуснах, че са кръвта на Линда. Погледнах към етикета на пликчето, на който се записват номерът на делото и идентификацията на вещественото доказателство. Беше празно. Все още не беше описано. Не съществуваше официално. Засега.

Мърфи очакваше отговора ми. Искаше да й кажа нещо. Не бях съвсем сигурен дали чака да й кажа, че много хора разполагат с визитната ми картичка и нямам представа как е попаднала тук, или по-скоро се надява да й кажа, че съм познавал жертвата, и да й обясня как съм установил контакт с нея. Тогава щеше да започне да задава въпроси. Които обикновено се задават на заподозрените.

— Ако ти кажа — започнах аз, — че имам ясновидско предчувствие, ще го вземеш ли на сериозно?

— Какво предчувствие? — попита тя, без да ме погледне.

— Имам усещането… — Спрях за миг, подбирайки думите си. Исках да бъда съвсем ясен. — Имам усещането, че тази жена би трябвало да има полицейско досие за притежание на наркотици или за проституция. Чувствам, че тя е работила за „Кадифения салон“ на мадам Бианка. Усещам, че е била близка приятелка, дори любовница на Дженифър Стантън. И че ако някой я беше попитал вчера дали знае нещо за тези убийства, тя е щяла да каже, че няма представа.

Мърфи се замисли над думите ми за момент.

— Трябва да знаеш, Дрезден — започна тя и тонът й беше строг, леден и даже бесен, — че ако беше усетил тези неща вчера или дори тази сутрин, сигурно и ние щяхме да можем да поговорим с нея. И може би щяхме да измъкнем нещо. Дори щеше да е възможно — тя се обърна към мен и внезапно ме блъсна изненадващо силно към вратата с една ръка и с цялата тежест на тялото си, — дори щеше да е възможно — изръмжа тя — тя все още да е жива.

Погледна ме право в очите и вече нямаше вид на мажоретка. Приличаше повече на вълчица, застанала над тялото на едно от своите вълчета, готова да накара някого да плати за това.

Този път аз трябваше да си отместя погледа.

— Много хора имат визитката ми — казах аз. — Раздавам я навсякъде. Нямам представа как я е получила.

— По дяволите, Дрезден — каза тя, отдръпна се от мен и се отдалечи към изцапаните с кръв чаршафи. — Криеш нещо. Знам, че криеш. Мога да взема заповед за задържане. И ще те докарам в участъка за разпит. — Тя се обърна отново към мен. — Някой вече уби трима души. Моята работа е да го спра. Това искам.

Нищо не казах. Усещах аромата на сапун и шампоан от банята на Линда Рандал.

— Не ме карай да правя този избор, Хари. — Гласът й омекна, но не и очите и лицето й. — Моля те.

Замислих се. Можех всичко да й разкажа. Тя точно това искаше — не част от историята, нито част от информацията. Искаше всичко. Искаше да види всичките парченца пред себе си, за да може да нареди пъзела и да арестува лошите. Не искаше да го сглобява, докато знаеше, че държа някои части в джоба си.

На кого щеше да навреди това? Линда Рандал се беше обадила по-рано тази вечер. Тя е възнамерявала да дойде при мен и да поговорим. Щеше да ми предостави някаква информация, а някой й беше затворил устата, преди да го направи.

Ако кажех това на Мърфи, имаше два проблема. Първо, тя щеше да започне да разсъждава като полицай. Нямаше да й е много трудно да открие, че Линда Рандал не беше образец за висок морал. Че е имала голям брой любовници от двата пола. Ами ако между нас двамата с нея е съществувала по-близка връзка, отколкото признавам? Ако в изблик на ревност съм използвал магия да убия любовниците й и съм изчакал следващата буря, за да убия и нея? Звучеше логично — убийство от страстна любов. Мърфи знаеше много добре, че за прокурора ще бъде много трудно да докаже, че магията е била използвана като смъртоносно оръжие, но ако вместо това се посочеше пистолет, делото щеше да мине гладко.

Вторият проблем, който ме притесняваше най-много, беше, че вече има трима убити. И ако нямах достатъчно късмет и не бях изобретателен, щеше да има още двама в моя апартамент. Все още не знаех кои са убийците. Ако кажех на Мърфи малкото неща, които знаех, за нея нямаше да бъде кой знае колко полезна информация. Само щеше да я накара да задава допълнителни въпроси, а тя се нуждаеше от отговори.

Ако гласът от сенките узнаеше, че Мърфи води разследване, което има за цел да го залови, и че е на вярната следа, нямаше да има никакви задръжки да убие и нея. А тя не можеше да направи нищо в своя защита. Тя можеше да е страхотна срещу обикновените престъпници, но никакво айкидо не можеше да й бъде от полза срещу демон.

Освен това съществуваше и Белият съвет. Хора като Морган и неговите началници, убедени в собствената си власт, арогантни и уверени, че стоят над всякакви закони и че трябва да се съобразяват само със своите собствени, не биха се поколебали да отстранят някакъв си полицейски лейтенант, който е на път да проникне в тайния свят на Белия съвет.

Погледнах към окървавените чаршафи и си представих трупа на Линда. Представих си и кабинета на Мърфи и как би изглеждала тя, простряна на пода с изтръгнато от гърдите сърце или разкъсано гърло от някое зловещо отвъдно създание.

— Съжалявам, Мърф — казах аз. Гласът ми звучеше като дрезгав шепот. — Много бих искал да ти помогна. Но не знам нищо полезно.

Опитвах се да не гледам към нея, а въобще не се опитвах да скрия, че лъжа.

По-скоро усетих, отколкото видях трепването около очите й, тънките бръчици на яд и обида. Не съм сигурен дали падна една сълза, или тя просто вдигна ръка, за да оправи косата си. След това се обърна към вратата и извика:

— Кармайкъл, ела веднага тук!

Кармайкъл изглеждаше също толкова развлечен като преди няколко дни, като че ли времето не бе променило нищо — сакото му беше същото, нови бяха само някои лекета от храна по вратовръзката му. В това имаше нещо успокояващо, помислих си аз, някаква стабилност. Без значение колко лошо се развиват нещата или колко ужасяваща е сцената на убийството, можете да разчитате, че Кармайкъл ще си е все същото лайно. Той погледна към мен.

Тя му подхвърли найлоновото пликче и той го улови.

— Отбележи това и го добави към протокола — каза тя. — Стой тук за малко, трябва ми свидетел.

Кармайкъл погледна торбичката и видя в нея моята визитка. Кръглите му очи се изцъклиха. Погледна ме отново и аз усетих смяната на скоростите в мозъка му, премествайки ме от категорията досаден сътрудник в заподозрян.

— Господин Дрезден — каза Мърфи. Тонът й продължаваше да е студен и любезен. — Искам да ви задам някои въпроси. Бихте ли се явили в управлението, за да дадете показания?

Въпроси. Белият съвет ще се събере и ще ме екзекутира след по-малко от трийсет часа. Нямах време за въпроси.

— Съжалявам. Тази нощ, трябва да си реша косата.

— Тогава утре сутринта? — каза тя.

— Ще видим — отговорих аз.

— Ако не се явиш сам сутринта — каза Мърфи, — ще взема заповед за задържане. Ще дойдем и ще те намерим, Хари, и тогава ще ти задам някои въпроси.

— Както кажеш — отговорих аз и се запътих към вратата. Кармайкъл направи крачка към мен и ми препречи пътя. Спрях и го погледнах, а той упорито беше фокусирал очите си в моите гърди.

— Ако не съм арестуван — й казах аз, — предполагам, че мога свободно да си отида.

— Пусни го, Рон — каза Мърфи. В тона на гласа й личеше отвращение, но можех да доловя и дълбока обида. — Пак ще си поговорим с теб, господин Дрезден. — Тя се приближи и каза със съвсем спокоен и равен глас. — И ако се окаже, че ти стоиш зад всичко това, бъди сигурен, че каквото и да можеш да правиш и да измисляш, ще те намеря и ще те хвана. Разбираш ли?

Разбирах, естествено. Разбирах напрежението, под което се намираше, яда й и нейната решителност да не позволи убийствата да продължават. Ако бях герой на роман, щях да успея да кажа нещо кратко, красноречиво и трогателно. Но понеже съм си просто аз, казах:

36
{"b":"285459","o":1}