Опитах се да се усмихна.

— Продължаваш да се правиш на девойката в юмрука му. Интересно.

Мърфи изсумтя. Тя сумтеше доста добре за някой с толкова сладко носле.

— Ела. — Завъртя се на пети и се запъти към апартамента, като че ли не беше изтощена до предела на силите си.

Експертите криминалисти вече бяха вътре и затова се наложи да обуем найлонови калцуни върху обувките и да сложим ръкавици, които ни подаде един полицай, застанал до вратата.

— Опитах да се обадя по-рано — каза Мърфи. — Но телефонът не работеше. Пак ли, Хари?

— Лоша вечер — отговорих аз, докато нахлузвах калцуните. — Какъв е случаят?

— Нова жертва — каза тя. — Същият почерк като при Томи Том и онази Стантън.

— Боже мой — възкликнах аз. — Те си служат с бурята.

— Какво? — Мърфи се обърна към мен и ме фиксира.

— Бурята — повторих аз. — Можеш да впрегнеш бурята или други природни стихии, за да ти свършат работата. Гориво за заклинанието.

— За първи път казваш подобно нещо — упрекна ме тя.

— Защото го разбрах едва тази вечер.

Разтърках си лицето. Това беше логично. По дяволите, ето как Сянката бе успял да направи всичко за една нощ. Повикал е демона и го е изпратил срещу мен, а едновременно с това е създал и образа, който ми се яви. И е бил в състояние отново да убие.

— Идентифицирахте ли жертвата? — попитах аз.

— Линда Рандал. Шофьор. На двайсет и девет години.

Добре, че Мърфи се обърна в този момент, защото начинът, по който ми увисна ченето, щеше да й покаже, че познавам покойната, и това щеше да я накара да ми зададе куп неприятни въпроси. Погледнах за миг след нея, старателно прикрих физиономията си и я последвах в апартамента.

Едностайният апартамент на Линда Рандал изглеждаше като каравана на рок група, чиито членове не правят нищо друго, освен да изнасят концерти, да се събират на партита и да изпадат в ступор след това. От едната страна на голямото двойно легло бяха нахвърляни мръсни дрехи. Имаше невероятно голямо количество, като вероятно бяха купени от някакъв каталог — дантелени, копринени и сатенени материи в ярки цветове, предназначени да привличат погледа. Около леглото, по лавиците и на нощната масичка, бяха разположени множество свещи, повечето догорели докрай. Чекмеджето на масичката бе полуотворено и препълнено с „играчки“ за интимно ползване — изглежда, че Линда Рандал си падаше по тях.

Страничната кухненска ниша имаше вид на неизползвана, като се изключат кафемашината, микровълновата печка и кошчето за боклук, препълнено с опаковки от пица. Може би тъкмо те ми вдъхнаха внезапно разбиране и симпатия към Линда Рандал. Собствената ми кухня изглеждаше точно така, като изключим микровълновата печка. Тук беше живял човек, който е съзнавал, че у дома си ще намери единствено самота. Понякога е удобно. Но най-често не е. Басирам се, че Линда би ме разбрала.

Обаче никога нямаше да разбера. Криминалистите се бяха натрупали около леглото и закриваха гледката. Приличаха на ято лешояди, заобиколили нещастния престъпник, заровен до шия в земята според обичаите на Дивия запад. Разговаряха помежду си тихо и спокойно, като участници в светска вечеря, и споделяха видяното с останалите или хвалеха някого за неговата наблюдателност.

— Хари? — каза спокойно Мърфи. Тонът й подсказваше, че не казва това за пръв път. — Сигурен ли си, че си готов за това?

Устните ми се изкривиха. Естествено, че не бях готов за това. Никой не би могъл да бъде подготвен за подобни неща. Вместо да си призная обаче, аз й казах:

— Само нещо главата ме боли. Съжалявам. Нека да приключваме.

Тя кимна и ме отведе до леглото. Мърфи беше доста по-ниска от повечето мъже и жени, заобиколили леглото, но аз бях почти с една глава над тях. Нямаше нужда да моля някого да се отмести, достатъчно беше да се приближа и да се надигна на пръсти.

Линда е говорила по телефона, когато е настъпила смъртта. Беше гола. Дори толкова рано през годината бе успяла да почернее и имаше разлика. Вероятно беше ходила на солариум. Косата й беше все още влажна. Тя лежеше по гръб с полузатворени очи и изражението й беше спокойно — по-спокойно, отколкото го бях видял при срещата ни.

Сърцето й беше изтръгнато. То лежеше на леглото на около половин метър от нея смазано, хлъзгаво като пихтия. На гърдите й зееше дупка, от която стърчаха кости, начупени от силата, която беше изхвърлила сърцето навън.

Огледах сцената за миг, отбелязвайки си подробностите с незаинтересуван вид. Отново. Някой отново бе използвал магия, за да отнеме живот.

Опитах се да мисля за нея, както звучеше по телефона. Шеговита, бърза. В нейния тон и в начина, по който образуваше изреченията, се усещаше някаква лукава чувственост. Лекият намек за несигурност и ранимост подчертаваше другите страни на личността й. Косата й беше влажна, защото се беше изкъпала, преди да дойде при мен. Каквото и да се каже за нея, тя беше страстна и жизнена. Беше.

Постепенно осъзнах колко притихнала бе станала стаята.

Петимата криминалисти — мъже и жени, гледаха към мен. И чакаха. Когато се озърнах наоколо, всички отклониха погледите си, но не беше необходимо да си магьосник, за да разчетеш какво казват лицата им. Истински, неподправен страх. Бяха се изправили пред нещо, което науката не можеше да обясни. Това ги разтърсваше из основи, това ярко, внезапно и кърваво доказателство, че тристагодишният напредък в науката не може да се справи със силите, които след толкова време продължават да витаят из мрака.

И аз бях този, който се предполагаше да има отговори.

Нямах. Почувствах се ужасно, когато отстъпих назад и се извърнах от тялото на Линда, след което прекосих стаята и влязох в малката баня. Ваната все още беше пълна. На лавицата пред огледалото имаше гривна и обици, малко гримове, шише с парфюм.

Мърфи застана до мен на вратата и огледа банята.

Изглеждаше още по-дребна, отколкото беше в действителност.

— Тя ни се обади — каза Мърфи. — От 911 са записали разговора. Така разбрахме къде да дойдем. Тя казала, че знае кой е убил Дженифър Стантън и Томи Том и сега идват и за нея. След това започнала да крещи.

— Това е моментът, в който заклинанието я е достигнало. Вероятно след това телефонът е млъкнал.

Мърфи се намръщи и кимна.

— Да. Изключи. Но когато пристигнахме, отново имаше сигнал.

— Магията понякога обърква техниката. Ти знаеш. — Потърках си очите. — Говори ли с някакви роднини или приятели?

Мърфи поклати глава.

— Няма никакви роднини в града. Търсим, но това ще отнеме известно време. Опитахме се да се свържем с шефа й, но го нямаше. Някой си господин Бекитс. — Тя ме погледна, очаквайки да кажа нещо. — Чувал ли си за тях? — попита тя накрая.

Аз извърнах поглед и само вдигнах рамене.

Мърфи сви челюсти и в ъгълчетата на устните й се появи напрежение. След което добави:

— Грег и Хелън Бекитс. Преди три години дъщеря им Аманда била убита при улична престрелка. Мутрите на Джони Марконе си разменяли изстрели с някаква банда от Ямайка, която се опитвала да проникне на тяхна територия. Един от тях застрелял малкото момиче. Тя живяла три седмици в интензивното отделение и починала, когато изключили животоподдържащите апарати.

Не казах нищо. Но си спомних скованото лице и мъртвия поглед на госпожа Бекитс.

— Бекитс се опитал да заведе дело за убийство по непредпазливост срещу Джони Марконе, но неговите адвокати били прекалено добри. Те спрели съдебното производство, преди да стигне до съда. А човекът, който застрелял малкото момиче, никога не бил открит. Говори се, че Марконе им предложил кръвнина като компенсация. Но те отказали.

Не казах нищо. Зад нас поставиха тялото на Линда в пластмасов чувал и го запечатаха. Чух как мъжете отброиха до три, повдигнаха я на някаква носилка и я изнесоха от стаята. Един от криминалистите каза на Мърфи, че ще си починат за десет минути и се връщат отново. Тя кимна и ги отпрати. Стаята стана още по-тиха.

— Добре, Хари — каза тя тихо, като че ли не искаше да смути тишината, която бе настъпила в апартамента. — А какво ще кажеш за това?