Майлс наблюдаваше как вечерните сенки падат върху билото на планинската верига Дендарии — висока и масивна в далечината. Колко малки изглеждаха тези планини отдалеч! Като миниатюрни гънки върху глобус, които той можеше да закрие с длан, да направи цялата им смазваща тежест невидима. Кое беше илюзорно, далечината или близостта? Далечината, реши Майлс. Далечината е проклета лъжа. Знаеше ли това баща му? Майлс подозираше, че знае.

Той размишляваше върху желанието си да хвърли всичките си пари, не само стойността на един леколет, за тези планини. Да изостави всичко и да се посвети на обучение на децата, да ги научи да четат и да пишат или да построи клиника за безплатно лечение, или сателитна мрежа, или всичко това наведнъж. Но долината Силви беше само една от стотици такива общности, погребани в тези планини, една от хилядите из цял Бараяр. Данъците, събирани от същата тази област, помагаха за издръжката на елитното военно училище, което той току-що беше завършил… Колко от тези ресурси поглъщаше то? Колко трябва да върне, за да компенсира тази несправедливост? Той самият беше планетарен ресурс, обучението му го беше направило такъв.

„Онова, което Бог иска от теб — казваше силно вярващата в единния Бог майка на Майлс, — се разбира от талантите, с които те е надарил.“ Майлс бе постигнал успехите си чрез истинска къртовска работа. Но във военните игри, надхитрянето на противниците, излизането с едни гърди пред тях — задължителна необходимост във военното дело, той нямаше право да греши… Военните игри не бяха Божие дело. Съвсем неотдавна войната тук не беше игра. И може би скоро отново щеше да престане да е игра. „От теб се иска онова, което вършиш най-добре.“ Ако не друго, то по този въпрос, изглежда, Бог беше на едно мнение с императора.

Преди по-малко от две седмици Майлс се беше заклел да служи на императора, изпълнен с гордост от тази чест. Тайно в душата си той се беше надявал да изпълни тази клетва в кървави битки, в избиване на врагове, в разказване на извършеното, дори в споделяне с Иван на остроумни забележки след боя за архаичните богато украсени мечове и за хората, които настояват да ги носят.

Но в мрака на неуловимите изкушения, които нараняват без героични постъпки за утешение, той разбра, че за него императорът повече няма да бъде символ на Бараяр.

„Спи в мир, малко момиченце — мислеше той. — Ти спечели любовта на един сакат съвременен рицар и той ще те носи в сърцето си. Ние с теб се родихме в осакатен лош свят, който безмилостно ни отрече и безапелационно ни отхвърли. Но аз няма да се бия с вятърни мелници за теб. Аз ще изпратя сапьори да минират тези проклети лъжци и да ги взривят“…

Сега той знаеше на кого служи. И защо не бива да се провали.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Илян.

— Малко по-добре — предпазливо отговори Майлс и зачака. О, сега можеше да чака повече и от Илян.

Шефът на силите за сигурност придърпа един стол, седна до леглото на Майлс и стисна устни.

— Моите… извинения, лорд Воркосиган, за изказаните съмнения към вашата дума.

— Дължиш ми ги — съгласи се Майлс.

— Да. Въпреки това — Илян се намръщи, — се чудя, Майлс, не си ли разбрал, че като син на графа си длъжен не само да си честен, но и да демонстрираш честността си.

— Като син на графа… не — отвърна спокойно Майлс.

— Хм, може би си прав — Илян смръщи чело. — Но граф Ворволк откри две противоречия в рапортите ти за тайните ти наемнически операции. Неестествено голям преразход в една от най-простите операции, случайни запознанства. Разбирам, че Дагула се е нахвърлила върху теб, но какво ще кажеш за първия път?

— Какво първия път?

— Отново се взират в плячката ви от Джексън Хол. Според тяхната теория успешното прикриване на присвоеното оттам те е изкушило да проведеш акцията на Дагула.

— Това беше преди почти две години! — възрази Майлс.

— Вярно — съгласи се Илян. — Но те са се заели много усърдно. Искат публично да те разпънат на кръст. При дадените обстоятелства аз се опитвам да им конфискувам чука. По дяволите — добави той раздразнен, — не ме гледай така. Ако беше син на друг, такъв въпрос нямаше да възникне… знаеш го не по-зле от мен. И те го знаят. Финансови одитни ревизии от недосегаеми Вор бърборковци — това не е моята представа за развлечение. Единствената ми надежда е да ги бавя, докато не им писне и не се откажат. Така че разказвай.

Майлс въздъхна.

— Както винаги на вашите услуги, сър. Какво по-точно искаш да знаеш?

— Започни със сметката за оборудване за операцията в Джексън Хол.

— Доколкото си спомням, навремето направих пълен отчет в рапорта си. — Майлс се опита да си спомни.

— Да, направил си, но не си го обяснил.

— Оставихме половин товар най-модерно оръжие на дока на станция Фел. Ако не го бяхме сторили, вие може би щяхте да останете без един учен, един кораб и един подчинен.

— Така ли? — възкликна Илян. — И защо?

— Ох… това е дълга история. И сложна. — Майлс не можа да се сдържи и се усмихна. — Но това ще си остане между нас двамата, нали?

Илян наклони глава.

— Добре…

Майлс с неприязън разглеждаше образа в горния край на видеоекрана. Планетата Джексън Хол — богата, покварена… Джексънианците претендираха, че тяхната поквара изцяло била внесена отвън и че ако галактиката желаела да плати за добродетелта онова, което била платила за порока, Джексън Хол щяла да стане място за поклонение. Според Майлс това приличаше много на спора кое е по-добро — червеите или вмирисаното месо, с което се хранят. Все пак ако Джексън Хол не съществуваше, галактиката може би щеше да си я създаде. Нейните съседи можеха да се преструват на ужасени, но ако не намираха полезни допирни точки за отрасловите си икономики, нямаше да позволят тя да съществува.

Планетата обаче притежаваше определена жизненост. Не такава, разбира се, както преди едно или две столетия, когато тук бе имало разбойническа база. Но нейните банди от главорези се бяха сплотили в монополи, структурирани почти като малки правителства. И аристократични. Естествено. Майлс се чудеше още колко дълго основните Къщи ще могат да се бранят срещу настъпващата вълна на почтеността.

Къщата Дайн, банка-пералня, переше мръсните пари на Джексън Хол. Къща Фел доставяше оръжия. Къща Барапутра се занимаваше с нелегални генни операции. Най-лоша беше Къща Риовал, чието мото „Мечтите правят плът“ сигурно беше най-ужасното. Сводник в историята — това беше най-точното определени, което Майлс намери за нея. Къща Харгрейвс, галактически укривател на откраднати вещи, официален посредник за уреждане на откупи… и въпреки това трябваше да й се гласува доверие, защото разменените посредством нейните офиси заложници най-често се връщаха живи. И дузина по-малки свързани по различен начин криминални Синдикати.

„Дори и ние те намираме за полезна.“ Майлс натисна бутона и образът на планетата изчезна от видеоекрана. Той изкриви устни, потисна една ругатня и набра за последна проверка файла със списъка на оръжията. Едва забележима промяна във вибрациите на кораба му показа, че се извършва съгласуване на орбити — бързият кръстосвач „Ариел“ след час щеше да акостира на станция Фел.

Тъкмо когато на екрана се появи списъкът с пълните данни за поръчките за оръжия, на вратата на каютата се позвъни, после по разговорното устройство се чу алтов глас:

— Адмирал Нейсмит?

— Влез. — Майлс извади дискетата от четящото устройство и се облегна на ергономичния стол пред пулта.

Капитан Торн влезе и приятелски поздрави.

— След около тридесет минути приставаме на док, сър.

— Благодаря, Бел.

Бел Торн, командир на „Ариел“, беше бетански хермафродит, потомък на родители хермафродити от миналите столетия, продукт на странен, според Майлс, генетично-социален експеримент, извършен за пари от лишените от етика и морал хирурзи на Къща Риовал. Тогава бетанските егалитаристи побеснели, отхвърлили идеята за хермафродитизма и нещастните потомци на идеалистите в изключително толерантната колония Бета останали малцинство. Като наемен офицер Торн беше съвестен, лоялен и агресивен и Майлс го/я харесваше… На Бета предпочитаха местоимението за среден род. Обаче…