— Единственото справедливо наказание за това жестоко убийство е смърт. И такава е моята присъда. Но като изхождам от възрастта на убийцата и тесните роднински връзки със засегнатата страна, в този случай Хара Ксърик, аз реших да спра изпълнението на присъдата. За неопределено време. — С крайчеца на окото си Майлс видя, че внимателно и скрито Пим въздъхна с облекчение. Хара поглаждаше с пръсти бретона си с цвят на слама и слушаше съсредоточено.

— Но пред закона тя е мъртва. Цялата й собственост, дори дрехите на гърба й сега принадлежат на нейната дъщеря Хара и тя може да се разпорежда с тях както желае. Мара Матулич няма право да притежава собственост, да сключва споразумения, да дава под съд за нанесени щети, нито да изразява волята си в завещания. Тя не може да напуска долината Силви без разрешение на Хара. Хара има власт над нея като родител над дете или както в случай на старческо малоумие. Когато Хара отсъства, ще я замества говорителят Карал. Мара Матулич трябва да се следи да не извърши същото с друго дете.

Майлс замълча за малко, после продължи.

— Освен това тя ще умре без жертвоприношение. Нито Хара, нито някой друг ще прекади за нея, когато бъде погребана. Както тя уби бъдещето на Рейна, така и бъдещето на Матулич ще бъде смърт за нейния дух. Тя ще умре както умират бездетните, без помен.

Между по-възрастните в тълпата премина тих шепот. За първи път Мара Матулич наведе глава.

Майлс знаеше, че на някои това ще се стори само символично наказание. За други, в зависимост от силата на тяхната вяра, то беше буквално фатално, особено за фанатиците, които виждаха мутацията като грях, който трябва насилствено да бъде изкоренен. Но дори по-малко суеверните, Майлс видя по лицата им, разбраха ясно значението на наказанието.

Майлс се обърна към мама Матулич и тихо каза:

— От този момент всеки удар на сърцето си дължиш на моето милосърдие. Всяка хапка храна — на добрината на Хара. Ще живееш благодарение на добрината и милосърдието… каквито ти не оказа… Ти ще бъдеш мъртва жена.

— Имай милост, господарю-мутант. — Гласът й беше тих, уморен, смазан.

— Чу присъдата — процеди през зъби Майлс, поклони се безкрайно иронично и й обърна гръб. — Аз съм гласът на граф Воркосиган. С това приключвам моето слово.

След това Майлс извика в колибата на говорителя Хара и Лем.

— Имам едно предложение за вас. — Той спря да крачи нервно и застана пред тях. — Вие сте свободни да го отхвърлите или да го приемете. Зная, че сега сте много уморени. — „Както сме уморени всички.“ Наистина ли бе в долината Силви само от ден и половина? Струваше му се, че е минало цяло столетие. Главата му се пръскаше от умора. Очите му бяха зачервени. И Хара беше със зачервени очи. — Най-напред ми кажете можете ли да четете и пишете?

— Малко — призна Хара. — Говорителят Карал ни понаучи малко. А и мама Лание.

— Е, достатъчно за начало. Няма да започнете съвсем слепи. Вижте, преди няколко години в Хасадар беше открит колеж. Още не е много голям, но работи. Там има учени. Мога да уредя да ви приемат за обучение, ако се съгласите да живеете в Хасадар три години и да учите.

— Аз? — възкликна Хара. — Аз не мога да ходя в колеж! Почти нищо не разбирам… от тези работи.

— От вас ще се иска да усвоявате знания, не да давате. Вижте, там знаят какво става в този район. В колежа имат много курсове. Вярно е, че ще трябва да работите упорито, за да настигнете хората от града и от равнините. Но аз зная, че вие сте смели и имате силна воля. Останалото е да се въоръжите с търпение и да блъскате с глава стената на суеверието, докато не я съборите. Вече сте дали кръвна жертва, нали? Вие можете да се справите, кълна се.

Лем, седнал до Хара, гледаше разтревожено. Той взе ръката й отново.

— Три години? — промълви той. — Далеч оттук?

— Стипендията не е голяма — каза Майлс. — Но, Лем, разбрах, че ти си добър дърводелец. Точно сега в Хасадар много се строи. Според мен този град ще стане следващият Воркосиган Вашной. Сигурен съм, че ще си намериш работа и ще можете да преживявате.

— Но те ползват модерни инструменти… компютри… роботи…

— Не винаги. А и не са се родили научени. Щом те са могли да се научат, защо и вие да не можете? Освен това богаташите плащат богато за уникална, ръчна изработка, ако качеството е добро. Ще се погрижа да започнеш, което обикновено е най-трудно. След това ти сам ще се оправяш много добре.

— Да напуснем долината Силви… — промълви Хара изплашена.

— Само за да се върнете отново. Това е другата половина от нашето споразумение. Аз мога да изпратя тук съобщителна апаратура, с малък портативен захранващ блок, който трае една година. Веднъж годишно някой ще трябва да го сваля на гръб до Воркосиган Сърло за зареждане. Не е кой знае какъв проблем. Целият комплект няма да струва повече от, хм, един нов леколет. — Като онзи лъскав червен модел, който си беше пожелал в изложбената зала на търговеца във Ворбар Султана. Беше казал на родителите си, че е много подходящ подарък за дипломирането. Чекът за него вече беше в горното чекмедже на писалището му в къщата във Воркосиган Сърло. — Не трябват много средства за инсталиране на мощен приемник за долина Силви. Холографското видео ще хваща сателитните предавания от столицата. Едно монтирано в някоя централна кабина и две дузини кабелни за децата и се получава цяло училище. Ще трябва да го посещават всички деца. Отначало говорителят Карал ще ги кара насила, макар че след като открият холовидеото, майките им сигурно ще трябва с бой да ги прибират за спане. Аз — Майлс се покашля, — мисля, че можете да го кръстите "Начално училище „Рейна Ксърик“.

— О — каза Хара и заплака, за първи път през този изтощителен ден. Лем непохватно стисна ръката й. Тя най-после му отговори.

— Мога да изпратя човек от равнината да преподава — каза Майлс. — Ще намеря някой, който да сключи краткосрочен договор, докато вие се подготвите. Но той няма да разбира долината Силви така добре като вас. Няма да разбира защо става всичко това. Вие… вие вече знаете. Вие знаете онова, което не може да се научи в никой колеж в равнината.

Хара потърка очи, погледна нагоре… не много нагоре… към него.

— Вие сте учили в Имперската академия, нали?

— Да. — Брадичката му трепна.

— Тогава и аз — каза разтреперано тя, — ще се справя… в Хасадарския колеж за учители. — Тя произнесе името неуверено. — Във всеки случай… ще се опитам, господарю.

— Обзалагам се, че ще се справите — подкрепи я Майлс. — И двамата. Просто — на устните му трепна усмивка и изчезна, — просто бъдете честни и говорете истината!

Хара кимна с разбиране. Лицето й се озари от усмивка, кратка като кимването.

— Обещавам, дребосък.

На следващата сутрин Дебелия Нини пътуваше за вкъщи в конски фургон заедно с Пим. Доктор Дий отиде с двамата си пациенти и неговата справедливо наказана за постъпката си дореста кобила. С коняря, който докара фургона от Воркосиган Сърло, пристигна телохранител. Той трябваше да помогне на Майлс да върнат останалите два коня. „Е — мислеше си Майлс, — във всеки случай това е по-добро от екскурзията, която планирахме да направим с Иван в планините по време на домашната отпуска.“ Облеченият в ливрея мъж беше лаконичният ветеран Естерхази, когото Майлс познаваше, откакто се помнеше. За разлика от Иван, той беше отлична компания за човек, който не иска да разговаря; можеше напълно да забрави за него. Майлс се чудеше дали Естерхази е изпратен случайно, или графът грижливо го е подбрал. Естерхази знаеше как да се оправя с коне.

За нощувка спряха край реката от рози. Майлс оглеждаше смрачаващата се долина и търсеше извора на тази река. Наистина цветната бариера, изглежда, постепенно изчезваше на два километра нагоре, сливаше се в по-малко непроходими храсти. Майлс откъсна една роза, обърна се да види дали Естерхази не е наблизо и любопитно я заразглежда. После лапна едно листо. Не, очевидно той не беше кон. Един букет живи рози нямаше да се запази, докато се върнат, за да го поднесе като деликатес на Нини. Конят трябваше да се задоволи с шепа овес.