Застанах край шосето малко по-надолу от болницата и зачаках да мине някой нощен автобус. Спомних си колко силни бяха ръцете му, когато ме беше прегръщал, нежността на пръстите му, докато галеха дланта ми. Сега си представях ръцете му около себе си и топлината на тялото му, но бях сама в тъмното и в студа, и съжалявах за решението си да си тръгна. Съжалявах, че бях човек, който винаги предсказуемо напуска сцената.

Понечих да се върна, дори направих няколко крачки, после ми се стори, че само на няколко метра от мен долових някакъв шум. От шосето тръгваха две тъмни алеи, а може би натрапникът клечеше зад някоя паркирана кола. Потънала в мисли, не бях забелязала, че по шосето не се виждат никакви коли, а по тротоарите не се мярка жива душа. Бях сама с човека, който ме наблюдаваше.

Видях едно черно такси с изгасена табелка и размахах ръка. Молех се наум да спре. Шофьорът ме взе и ме смъмри заради това, че съм навън сама посред нощ. Похарчих всичките си пари, за да си платя пътя до вкъщи. Той ме изчака да вляза в апартамента, преди да си тръгне.

Господин Райт ме поглежда загрижено и аз си давам сметка колко зле се чувствам. Устата ми е суха като пергамент. Пресушавам на един дъх чашата с вода, донесена ми от секретарката. Той ме пита дали съм достатъчно добре, за да продължим, и аз отвръщам положително; защото се чувствам в безопасност, когато съм с него, и защото не искам да съм сама в апартамента.

— Направихте ли връзка с мъжа, който според Тес я е преследвал? — пита господин Райт.

— Да. Но аз лично имах чувството, че някой ме наблюдава, а мисля и че чух някакъв звук, защото нещо ме накара да застана нащрек. В действителност обаче не видях никого.

Той ми предлага да си вземем по един сандвич и да си направим работен пикник в парка. Мисля, че жестът му е предизвикан от факта, че съм отпаднала и ми е трудно да говоря свързано. Сигурно се надява, че една разходка ще ме освежи. Взема касетофона. Досега не ми беше хрумвало, че може да е портативен.

Стигаме до Сейнт Джеймс Парк, който ми напомня за сцена от „Мери Попинз“ с неговите разцъфнали цветя, напъпили дръвчета и синьо небе, нашарено с бели, подобни на целувки, облаци. По тревата са се пръснали служители от околните офиси, превърнали парка в плаж без море. Разговаряме, вървейки един до друг по алеята и се оглеждаме за някое по-спокойно местенце. Добрите му очи ме гледат и аз се чудя дали той може да почувства топлината ми така, както аз усещам неговата.

Една жена с двойна бебешка количка върви срещу нас; трябва да минем един зад друг, за да й направим път. Останала сама за няколко мига, ме обзема внезапно чувство на загуба, сякаш топлината отляво е изчезнала заедно с господин Райт. Все едно че съм върху студен циментов под, полегнала на лявата си страна. Усещам как студът бавно се просмуква в тялото ми, чувам как сърцето ми бие прекалено бързо и знам, че не съм в състояние да се помръдна. Изпадам в паника и превъртам напред историята си, но ето че господин Райт пак се озовава до мен и двамата отново влизаме в крачка, затова ще се върна към правилната последователност на събитията.

Откриваме едно тихо местенце и господин Райт опъва одеяло, върху което да седнем. Трогната съм, че щом е видял синьото небе тази сутрин, се е сетил да организира пикник в парка с мен.

Той включва касетофона. Мълча, докато една група младежи минава покрай нас, после започвам.

— Кася се събуди, когато влязох, а може и да ме беше чакала. Попитах я дали си спомня лекаря, който й беше сложил инжекцията.

Тя се загърна в пеньоара ти.

— Не знам име — каза. — Има проблем?

— Носеше ли маска? Затова ли не знаеш кой е бил?

— Да, маска. Нещо лошо? Беата?

Ръката й неволно се плъзна към корема й. Просто не можех да си позволя да я плаша.

— Всичко е наред. Наистина.

Но тя бе прекалено умна, за да се остави да бъде заблудена толкова лесно:

— Каза, че бебе на Тес не било болно. Няма кистозна фиброза. Когато дойде в апартамент. Когато накара Мич да тества.

Не знаех, че ме беше разбрала. Сигурно не беше спирала да превърта думите ми в ума си оттогава насам, но не беше ме питала, вероятно защото вярваше, че ако има нещо, което трябва да знае, аз щях да й го кажа.

— Да, вярно е. И аз се опитвам да открия повече. Но това няма нищо общо с теб. Ти и бебето ти ще сте добре, свежи като репички.

Тя се усмихна на израза „свежи като репички“, беше го научила наскоро; усмивката й изглеждаше пресилена, единствената й цел бе да ме успокои.

Прегърнах я:

— Наистина ще сте добре. И двете. Обещавам ти.

Не можах да спася теб и Хавиер, но на нея щях да помогна. Никой нямаше да нарани Кася или бебето й.

Малко по-надолу от нас започва игра на софтбол и за момент се питам как човекът, който ще слуша тези записи, ще разтълкува звуците от фона — смеха и бъбренето около нас.

— На следващия ден получихте имейл от професор Росен? — пита господин Райт.

— Да. В събота сутринта, някъде около десет и петнадесет.

Бях на път към „Койота“, трябваше да съм на смяна за „късна закуска — ранен обяд“, новата идея на Бетина за през почивните дни.

— Забелязах, че е изпратен от личната му поща — продължавам, — а не от служебната, която беше използвал преди.

Господин Райт поглежда към разпечатка на имейла.

Не знаех дали да му вярвам или не. Със сигурност нямах представа защо ми помага.

Инициативата на Бетина да слее в едно закуската и обяда се радваше на успех и към дванадесет часа „Койотът“ вече беше препълнен. Видях Уилям да си проправя път сред навалицата и да се опитва да привлече вниманието ми. Засмя се на нескритото ми удивление.

— Кресида, главната ни акушерка, ми каза, че работиш тук; надявам се, че нямаш нищо против.

Спомних си, че й бях дала координатите си в апартамента и в заведението, когато се бе нагърбила със задачата да търси картона ти.

Бетина ми се ухили и пое поръчката ми, за да мога да поговоря с Уилям. Бях объркана, че не се беше изненадала повечко от факта, че такъв красив мъж е дошъл да ме търси. Отидох до другия край на бара и той ме последва.