Не съм сигурна защо му го казах. Може би защото ако трябваше да си жертва, то исках да му дам да разбере, че си жертва със собствена индивидуалност, която понякога дразнеше по-голямата ти сестра.

— Покрай стените бяха подпрени някъде към четиридесет-петдесет платна — продължих. — Повечето бяха направени с маслени бои, имаше няколко нарисувани върху твърда основа, както и няколко колажа. Всичките бяха големи, най-малко тридесет сантиметра в диагонал. Отне ми известно време да ги прегледам. Не исках да повредя някое от тях.

Картините ти са невероятно красиви. Казвала ли съм ти го някога или твърде много се притеснявах, че като художничка няма да печелиш достатъчно, за да живееш нормално? Зная отговора. Тревожех се, че никой няма да купи огромни платна, изпълнени с цветове, които не пасват на интериора му, нали? Тревожех се, че боята беше толкова дебело напластена, че можеше да се откърти и да съсипе нечий мокет, вместо да осъзная, че всъщност си й вдъхнала живот.

— Отне ми половин час, за да открия онези рисунки, за които ми беше говорил доктор Никълс.

Господин Райт беше видял само четирите картини, направени под влияние на твоите „халюцинации“, не онези, които беше рисувала преди. Но мисля, че най-много ме шокира контрастът.

— Всичките й други картини бяха толкова… — Какво пък, по дяволите, ще го кажа. — Жизнерадостни. Красиви. Експлозии от живот, светлина и цвят върху платното.

Но тези четири картини бе нарисувала с палитрата на нихилистите, каталожни номера от PMS-4625 до PMS-4715, черният и кафявият спектър, а що се отнася до сюжета им — той принуждаваше зрителя да отскочи уплашено назад. Няма нужда да го обяснявам на господин Райт, той разполага със снимките им в досието ти и аз почти ги виждам. Макар и по-малки и обърнати с главата надолу, те въпреки това продължават да ме притесняват и аз бързам да отместя поглед встрани.

— Бяха най-отдолу в една голяма купчина. Боята от една от тях се беше размазала по гърба на предната. Помислих си, че трябва да ги беше скрила набързо, преди да са имали достатъчно време да изсъхнат както трябва.

Трябваше ли да криеш лицето на жената, дългия дълбок разрез на устата, която пищеше, за да можеш да спиш? Или пък маскираният мъж, злокобно тъмен в сенките, те беше притеснил толкова много, както беше притеснил мен?

— Тод мислеше, че са доказателство за психозата й.

— Тод?

— Годеникът ми по онова време.

Прекъснати сме от госпожа Падам-си-по-шефа-си, която поднася сандвич на господин Райт; очевидно обедната му среща не включваше обяд и тя се беше сетила за това, беше се погрижила за него. Едва ме поглежда, докато ми подава минерална вода. Той й се усмихва с откритата си печелеща симпатии усмивка.

— Благодаря, Стефани.

Усмивката му излиза от фокус. Офисът сякаш се изпълва с мъгла. Чувам загрижения му глас:

— Добре ли сте?

— Да.

Но офисът е потънал в мрак. Чувам, но не виждам. Същото се случи и вчера, по време на обяда с мама. Тогава обвиних виното, но днес нямам изкупителна жертва. Знам, че трябва да запазя спокойствие и тъмнината ще отмине. Така че продължавам, насилвайки се да си припомня — и в тъмнината твоите картини в убити тонове стават ярки.

Плачех, когато Тод влезе, сълзите ми капеха върху картините и се превръщаха в мастиленочерни и калнокафяви капки, плъзгащи се надолу по платното. Тод преметна ръка през рамото ми.

— Не Тес е нарисувала тези картини, скъпа. — За момент ме изпълни надежда; някой ги беше сложил тук. Някой друг, а не ти, се беше чувствал така. — Не е била на себе си — продължи Тод. — Не е била сестрата, която си познавала. Знаеш, че лудостта отнема индивидуалността на човека.

Изпаднах в ярост. Въобразяваше си, че знае нещо за психическите разстройства; че няколко сеанса с терапевт, когато е бил на тринадесет години, след развода на родителите му, са го превърнали в един вид експерт.

Погледнах обратно към картините. Защо ги беше нарисувала, Тес? Като някакво послание? И защо ги беше скрила? Тод не разбра, че мълчанието ми е изпълнено с напрегнат въображаем разговор.

— Някой трябва да назове нещата с истинските им имена, скъпа.

Изведнъж беше станал толкова провинциален и консервативен; сякаш да грешиш на сто процента е равносилно на това да си мъжкар. Този път той долови гнева ми:

— Съжалявам, „лудост“ вероятно е прекалено остър израз, с който да опишем състоянието й.

В онзи момент мълчаливо и ожесточено му възразявах. „Психопат“ ми звучеше много по-зле от „луда“. Мислех, че човек не може да бъде психопат от рода на Мартенския заек или Лудия шапкар. В литературата нямаше игриви и лежерни образи на психопати. Дори Крал Лир не е бил психопат, когато, насред несвързаното си бръщолевене, е прозрял вечните истини. Мислех, че можем да определим лудостта като емоция, интензивна и объркваща, дори да я уважаваме заради благородното й литературно потекло, но психозата е тук, за да се страхуваме от нея и да я избягваме.

Но сега се страхувам от лудостта, вместо да гледам литературното й потекло. И осъзнавам, че предишната ми гледна точка е била по-скоро тази на зрител, отколкото на потърпевш. „Никакво лудо сладко небе“ — загубата на нормалността, на индивидуалността води до отчайващ ужас, какъвто и етикет да й се сложи.

Измислих си някакво извинение, за да изляза от апартамента, и Тод ми се стори разочарован. Трябва да си беше внушил, че картините ще сложат край на моя „отказ да погледна истината в очите“. Бях го чула да използва тази фраза по време на тихите телефонни разговори с наши общи приятели от Ню Йорк, когато си мислеше, че не мога да го чуя; беше я казал дори на шефа ми. Според неговите разбирания картините ти щяха да ме принудят да приема действителността. Тя беше там, пред мен, в четворно измерение — една крещяща жена и един чудовищен мъж. Психотични, плашещи, адски картини. Какво повече ми беше нужно? Аз, разбира се, вече щях да приема факта, че си се самоубила, и да продължа напред. Бихме могли да оставим нещата зад гърба си. Да продължим с живота си. Изтърканите, банални фрази на терапевтите можеха да се превърнат в реалност.

Навън беше тъмно, студеният въздух ме прерязваше. Началото на февруари не е подходящият момент постоянно да бягаш навън, когато си се разсърдил. Отново потърсих несъществуващата ръкавица в джоба си. Ако бях лабораторен плъх, щях да съм много лош екземпляр, що се отнася до възприемането на модели на поведение и наказания. Зачудих се дали подхлъзването по стълбите е за предпочитане пред сграбчването на покрития със сняг железен парапет с гола ръка. Реших да се хвана, потръпнах, докато държах хапещия студен метал.

Знаех, че наистина нямам право да се ядосвам на Тод, защото ако беше обратното, и аз щях да искам той да се върне обратно към човека, когото познавах: човек разумен и уравновесен, който уважаваше авторитетите и не причиняваше излишен срам. Но ти, мисля, си доволна, задето спорех с полицаите, заклещвах възрастни мъже на стълбите пред къщите им и в техните апартаменти, и не признавах авторитети — и всичко това благодарение на теб.

Докато вървях сама по хлъзгавите от замръзналата киша улици, осъзнах, че Тод всъщност изобщо не ме познава. Нито пък аз него. Нашата връзка се основаваше на незначителните разговори. Никога не оставахме будни до малките часове на деня, надявайки се да открием в среднощния физически разговор единение на умовете. Не бяхме се гледали в очите, защото ако очите бяха прозорци към душите ни, щеше да е малко невъзпитано и срамно да надничаме през тях. Бяхме създали една връзка, подобна на околовръстно шосе, която заобикаляше пресните емоции и комплексните чувства, така че да останем непознати.

Беше прекалено студено, за да отида още по-надалеч, затова се върнах в апартамента. Щом стигнах до върха на стълбището, се сблъсках с някого в тъмното и подскочих уплашено, преди да разбера, че е Еймиъс. Мисля, че и той беше също толкова изненадан да ме види.