„Значи това ви е хобито, да ме тътрите към живота“, би следвало да кажа, но премълчавам.
* * *
Тоя ден, тъкмо преди да вляза в редакцията, срещам Бистра. Срещата би могла да мине за чиста случайност, ако Бистра не знаеше точното ми разписание.
— А, Тони! — пропява тя с най-естествения си глас. — Каква изненада.
Учтивостта изисква да призная, че изненадата е взаимна, и да спра с дамата, като я придърпвам по-встрани на тротоара, тъй като бившата ми жена е от тия персони, които, спрат ли на улицата, задръстват цялото движение.
— Добре, че те срещнах — казва Бистра. — Трябва на всяка цена да поговоря с тебе.
— Довечера няма да мога — избъбрям.
— Защо довечера? Ще поговорим сега. Да седнем някъде, дето и да е.
Качвам се за минутка горе да се обадя, сетне я отвеждам в първата попаднала на пътя ни квартална сладкарница, съвсем неугледна и само с три маси, за щастие и трите свободни, тъй като местното младо население се тълпи главно на щанда за бозата и консумира предимно на крак. Донасям два швепса и някакви вкаменени тригуни, които и двамата не удостояваме с внимание. Очаквам Бистра да сбърчи нос и да промърмори: „Тук ли намери да ме доведеш“, но тя дотам е потънала в грижите си, че дори не забелязва обстановката.
— Как е новата ти приятелка? — запитва дамата, като изважда цигари, а после ги прибира, зърнала строгия надпис „Пушенето — забранено!“.
— Мисля, че ти по-често се срещаш с нея, отколкото аз.
— Не говоря за Беба, а за другата.
— Друга няма — казах ти. А ако имаш предвид жената, дето ми води домакинството, тя е вече годена. И не за мене.
— Радвам се — признава Бистра. — Не че не вярвам в добрия ти вкус, но понякога си тъй инертен, та всяка по-нахална може да ти сложи юздата.
— Само веднаж ми се е случило подобно нещо — напомням. — Но веднаж, това може всекиму да се случи.
Тя ме поглежда, сякаш не разбира за какво става дума, сетне неочаквано сваля картите:
— Тони, ние с тебе направихме ужасна грешка…
— Не ни е за пръв път да се разминаваме. Така че трябва да свикваме.
— Колко си злопаметен! — удивява се тя. — Винаги ми припомняш за първото ни приятелство. И даже не разбираш, че ако някой има да съжалява, задето не се свързахме още първия път, това съм аз. А ако някой е виновен, това си ти. Ако не беше толкова непохватен и ако бе проявил повече характер, ако беше ме сграбчил така, както след това си ме сграбчвал… А ти се свиваше и не смееше да ме докоснеш и дори да ме докосваше, го правеше тъй, сякаш съм стъклена… Наистина, Тони, ако още тогава бяхме тръгнали заедно, всичко щеше да бъде съвсем друго, щяхме да свикнем по-лесно един с друг…
Тия работи и по-рано съм ги чувал, тъй че позволявам си да пропусна някой и друг пасаж, докато наблюдавам хлапетиите наоколо, а отчасти н краката на Бистра, които тя находчиво е предоставила на зрението ми. Удивителни крака, толкова стройни и тъй похотливо изваяни, че да ти е неловко да се движиш с пея из улицата, понеже всички мъже я гледат в краката, сякаш си излязъл не със съпругата си, а с чифт предизвикателни дамски крака.
— Но ти не ме слушаш… — чувам я да казва по някое време.
— Как да не слушам! Просто за миг се отплеснах в тия твои крака…
— Като че не си ги виждал.
Какво да й обясняваш. Вземеш ли да обясняваш, току-виж, че си въобразила бог знае що.
— Ти май си се наситила вече на Жорж — опитвам се да подгрея разговора.
— Просто не мога да го понасям. Не го интересува нищо освен паричните въпроси. И поне като печели пари, и аз да разбирам нещо. А той, което спечели, го влага в нови сделки, понеже, вика, Биси, колкото по нараства капиталът, толкова повече расте печалбата, изобщо манталитет на истински сребролюбец… И това както и да е, но постоянно треперя, че ще загази, защото сделките му, знаеш какви са… И това също както и да е, но какво да говориш, божичко, с такъв човек, дето няма тонинко културни интереси, ама тонинко, на!…
И за по-голяма нагледност дамата докосва горния ред на зъбите си с маникюрирания нокът.
— Ще трябва да го култивираш…
— Няма да го култивирам, ами ще го чупя! Така ми е дотегнал, че вече не мога да го трая.
— Аз май също бях ти дотегнал.
— Не, Тони! Ти не беше ми дотегнал, ами беше ме отчаял. Беше престанал изобщо да ме забелязваш. И ако почнах да флиртувам с тоя глупак — това никога не съм ти го казвала, — то беше, за да те предизвикам да ме забележиш.
— Средството беше доста грубо.
— Когато още не беше грубо, тн дори не виждаше, а щом стана по-грубо, като че ли това и чакаше, за да се врътнеш и да побегнеш.
— Минали работи…
— … И забравени — допълва тя. — Аз поне напълно съм ги забравила. А щом и ти си ги забравил, можем да почнем отначало!
— По-полека! — опитвам се за я усмиря. — Как така „отначало“? Да не искаш да станем за смях на хората?
— Хората, напротив, се умиляват, когато двама души отново се съберат. Ето, казват, какво нещо е любовта! Това буди симпатия, Тони.
И понеже мълча, тя по обичая си започва да кове желязото, докато е горещо.
— Мислиш случайно ли е, че толкова време не се съгласих да се омъжа за Жорж? Как ще е случайно. Предварително подозирах, че няма да го изтрая дълго. И вече почти сме се разбрали, казала съм му, че ако решиш да се върнеш при мене, това значи и той да се върне, отдето е дошъл. Всичко ще стане за една заран, като първия път, ще видиш.
— Перспективата е примамлива — признавам, като имам предвид краката й.
Но аз добре знам, че ако е за краката й, бих могъл да си ги припомня по-отблизо и без да встъпвам в повторен брак. Изобщо, колкото и да съм инертен, обаче не съм глупакът, за когото ме взема Бистра.
— Перспективата е примамлива — повтарям, — но такива неща не се решават пред един швепс. Ще трябва да поразмисля.
— Не виждам какво толкова има да размисляш — забелязва жена ми с нотка на хладина. — Но и не искам да си наумиш, че те насилвам. За какво да те насилвам? Тия работи насила не стават.
Тя млъква, като чака да кажа нещо по-определено, например място и време за нова среща. Обаче аз тъкмо туй не искам да казвам, защото почне ли веднъж…
— В края на краищата, ако се прибереш, това още с нищо не те ангажира — пояснява Бистра. — Няма да те карам предварително да се разписваш, не бой се.
— Какво има да се боя… — промърморвам. — Като че не се познаваме…
Там е, че се познаваме. Попаднеш ли веднаж в ръчичките на Биси, ще се разписваш не, ами хоро ще играеш.
— Така че размисляй, но гледай да не я проточиш дотам, че да ме изтървеш…
Тя заголва неволно още малко краката си и ми доверява:
— За мене ти си единственият, Тони, и винаги си бил единственият… Другото са произшествия, другото не играе… Обаче аз в момента съм толкова самотна и в такава безпътица… А когато съм в безпътица, понякога от отчаяние ме хващат дяволите и в такива моменти просто не съзнавам какво правя и де да знам дали няма да се хвана наслуки за някой от тия глупаци, които ме преследват, та подир туй и аз, и ти да съжаляваме…
Този последен пасаж, призван да играе в едно и също време ролята на изповед и на заплаха, изчерпва репертоара на жена ми. Ставаме и додето я изпращам, аз отново повтарям, че ще помисля, и даже добавям, че ще се обадя в най-скоро време, но без да уточнявам дати и часове, а по лицето на Бистра вярата и недоверието отчаяно си оспорват първенството и аз просто усещам как напряга бедната си глава с надежда да измисли в последния миг нещо, което да й послужи за юзда, но не може да измисли нищо, тъй като цялата гама е вече изчерпана, включително и номерът с краката, и като не може да измисли нищо, тя се улавя за чантата си, също като удавника — за своята сламка, и изважда оттам една снимка, правена през лятото па морето, и ми казва: ето ти, да не ме забравиш, и аз прибирам снимката, като бъбря: как можеш да говориш такива неща, и ние накрая се разделяме и само дето не се разплакваме, тя — от яд, че не е постигнала незабавната си победа, а аз от някакъв едва доловим аромат па люляк, едни горчив аромат на младежка любов, толкова слаб, че навярно е съвсем въображаем, също като оня дъх на рози, вдъхвал от Жорж.
