Тя смачква цигарата в пепелника, сетне добавя:

— И примижах. А той на всичко отгоре ми вика: защо не ми каза, че ти е за пръв път? Да знаех, че ти е за пръв път, хич и нямаше да се залавям. Все пак обеща да помогне и даже излъга, че бил се обадил тук и там, но сигурна съм, че никъде не се бе обадил, във всеки случай нищо не излезе, и Васко, за да си измие ръцете, взе, че ме прати при Миланов, понеже нещата трябвало да се подготвят отдалеч, а не в последния момент и понеже Миланов бил важна птица.

— За Миланов вече ми казахте — позволявам си да напомня, уплашен, че както е почнала, ще кара до заранта.

— Ама да, казах ви. После пък дойде връзката с Чавдар, когато оная усойница ме изгони. Чавдар работеше в същия институт и понякога ми ги плещеше разни по коридора, но аз се правех на важна, изобщо следвах инструкциите на Миланов. Само че сега, след като оная змия ме беше изгонила и след като Миланов ми каза сбогом, Чавдар единствен се зае да помогне и даже известно време живях в тавана му, той имаше някакъв таван-ателие, а иначе живееше при родителите си, и в тоя таван се събираха още двама-трима маниаци като него, дето все за оратории и контрапункта говореха и слушаха плочи, и аз прекарах известно време там, колкото да ми писне от маниащината им, и щом Чавдар успя да ме назначи в магазина за плочи, побързах да си намеря квартира — една обща стая с друго момиче от щанда, Надето, мисля вече ви казах за нея, и тя тъкмо се бе сдърпала със своите, така че наехме си обща стая и Чавдар повече не го видях.

Тя млъква и се замисля, сякаш съобразява има ли нещо, което да не е казала и какво точно, като разсеяно си играе с халките на синджирчето-колие. Сетне вдига очи да провери слушам ли още, или само се правя, че слушам. Слушам, да. Еднотипни истории от познатия десен; дай, за да ти се даде, услуга за услуга. Странно, по, изглежда, че във века на техническия прогрес породата на мъжа-любовник все повече върви към израждане. Относителният дял на расовия самец, на изкусителя, събарящ жените с външността си или интелекта, все повече намалява, за да отстъпи място на прелъстителя-чиновник, на мъжа-плюнка, който при обикновени обстоятелства би трябвало до края на живота да се задоволява с оскъдните прелести на собствената си съпруга, но веднаж въоръжен с мъничко власт и надарен с повечко цинизъм, успешно мърсува под лозунга „дай, за да ти се даде“.

— Какво проклятие да си жена, а? — подхвърлям.

Лиза ми отправя изпитателен поглед, за да провери подигравам ли се и до каква степен, сетне забелязва:

— Същото го казах оная вечер пред кръчмата на Васко. Трябва да съм била още много наивна, но го казах, а той се изсмя. Това ли ви е проклятието на вас, жените, вика, дето хем давате, хем не давате. Че мъжът, за да получи нещо, трябва да похарчи пари, връзки, време, да напира с нокти и зъби, а жената, какво? Прави алъш-вериш с нещо, което не се изтърква от употреба и си остава при нея, готово за следващия сеанс. Изобщо наговори ми такива простащини, та аз с цялата си наивност му викам, а не мислиш ли, че този твой кодекс важи за минало време, а Васко направо ми се смее в очите и, вика, слушай, мойто момиче, само в тая област няма минало и сегашно и доколкото разбирам от медицина, не знам да са настъпили някакви изменения от доста време насам.

— Ясно — кимам, за да й подскажа да не се връща назад, а да кара напред.

— Щом тръгнах на работа, нещата се пооправиха, почнах дори да се готвя за приемните в университета. Ще му покажа на гоя Миланов, мислех си, че и без петли съмва. Само че нищо не можах да му покажа, защото не успях да се класирам зарад някакви си мизерни стотни, но тоя път го преглътнах по-леко, понеже това, да следвам славянска, не ми говореше нещо особено и знаех, че не е като да четеш романи. Щом няма да стана артистка, викам си, какво значение дали ще стана учителка, или ще продавам плочи на щанда. С На-дето се разбирахме, понеже тя пък бе изтървала Музикалната академия. Така че тя ме мъкнеше по концерти, а аз нея — но театри, и на първо време бях спокойна, защото школовката на Миланов вършеше работа, а На-дето, горката, бе тъй анемична, че около квартирата ни нямаше никаква навалица… Навалица нямаше, но един ден в магазина влезе майка ми. Майка ми и Бах, представяте ли си! Както скоро се изясни, тя не бе дошла точно за Бах, а за някакви религиозни песни, тя е от тия, религиозните, и някой й казал за тия песни, а понеже грамофонът вкъщи бездействаше, решила да му намери работа. Огледа се като попаднала в небрано лозе и като се огледа, ме видя и като ме видя… то бяха прегръдки, то беше плач, то беше подсмърчане, на резил ме направи. Нямаше как, върнах се вкъщи. И пак почнаха нервите и кавгите, добре, че сега само вечерни, понеже през деня работех. Работих ден до пладне, кажи-речи, шест месеца, а после трябваше да си вървя, защото тая, дето я замествах, се върна, но понеже бяха доволни от мене, не ме изгониха на улицата, а ме преместиха в една книжарница, дето пак трябваше да замествам. А там пък цъфна Лазар…

Лиза млъква и взема една цигара, но не я запалва, а я върти между пръстите си, сякаш я разглежда, сякаш нещо във формата, големината или цвета на тая цигара я озадачава.

— За Лазар вече ви казах, но истината е, че след ония продажби в оказионния един ден ме викнаха в милицията и нещата съвсем не се разиграха така леко, както си ги представяше Лазар с неговия Незнаен воин. Добре, че стана въпрос само за някакъв транзистор. Откъде го имате? — пита човекът, дето това му е работата. Мой си е — викам. Как така — ваш си е, с него ли се родихте? Изтърсвам му версията за Кореком, а той: само че този транзистор е краден! Откъде, викам, е краден? Това, вика, вие ще кажете. Казах ви всичко, какво повече? Повечето беше, че ми направиха обиск. Майка ми едва не припадна, но, разбира се, нищо не намериха. Накараха ме да изпиша една химикалка показания и ме пуснаха. Мислех да ида веднага при Лазар, обаче се сетих, че може да ме броят, и се прибрах вкъщи. На следния ден той сам ме намери в книжарницата. Разказах му с две думи къде съм била, а той: язък, вика, тъкмо мислех да им пробутам един „Грундиг“ за два бона. Домъкна се късно вечерта у нас за повече подробности, и тоя път, като му разказах всичко, стана по-сериозен. Седеше умърлушен, когато седеше така умърлушен, приличаше съвсем на малолетен хлапак, какъвто си беше по акъл, а аз му викам: няма какво да мислиш, защото пак ще измислиш някаква идиотщина, ама кажи откъде си крал тия неща. Ти за какъв ме вземаш, пита. Че за какъв мога да те вземам, след като ми пробутваш крадени вещи. Само че, вика, те не са мои, а на Мони. А Мони откъде ги е крал? Отде да знам, казва — от коли или от квартири, какво значение. Трябва веднага да прекъснеш всякакви комбини с тоя твой Мони, викам, ако не искаш да те спипат. А той: отдавна да съм го направил, ама няма как. Дължа му сума пари, и не само на него, изобщо дотук съм затънал в дългове, а свободата, Лизи, е скъпо нещо и не е за бедна фирма като моята. После почна да фантазира, както си му бе обичаят, какво би станало, ако можел да се откупи от ония, защото сега вече приказваше не само за Мони, а за ония, и как бил намерил в Лозенец някаква си гарсониера на някакво таванче, и как щял най-после да се насили и да си вземе изпитите, а баща му за награда щял да му купи кола, и как сме щели хубаво да си заживеем и всякакви такива неща, дето могат да ти размекнат сърцето. И понеже успя да ми размекне сърцето, аз му викам, имам към триста лева в книжката, а ще потърся и нещо за преписване, ще почна вечер да преписвам след работа, а той се смее с глас: ти к’во си въобразяваш, вика, че става въпрос за някакви си пет-шестстотин лева? Че да не става дума за милиони? — питам. Може да не е за милиони, но за четиричислени числа, и то не с единица отпред, а с тройка. Четиричислено число с тройка, на мене през целия живот не ми е попадала такава сума в ръцете, така че замълчах попарена, додето той сам не запита, а майка ти няма ли някое бижу, нали е от буржоазен сой, все трябва да има някое бижу.