— Какво каза?

— Че само един жилет щял да ме оправи.

И понеже в първия момент не загрявам, Лиза пояснява:

— Едно ножче, разбирате ли. Така: хърт, хърт по лицето…

— Чудесна перспектива — признавам.

— Фукльо! — произнася невъзмутимо тя.

Аз обаче не съм тъй сигурен в последното. Заведението, разбира се, е безопасно, но отвъд заведението има улици, по които всичко може да ти се случи. Потърсвам с поглед състудента, който вероятно е от милицията, обаче не го откривам.

— Сега вече и Мони няма да дойде — установява дамата.

— Добре, че се сетихте — промърморвам. — Толкова ли не ви беше ясно, че те искат разговор без свидетели.

— Не го допусках — признава тя. — Допусках по-скоро първия вариант.

Не питам кой е първият и кой — вторият. Сега не е време за приказки. Уреждам сметката, взимаме си палтата от гардероба и излизаме.

— Трамвайната спирка е най-близо — казвам. — И улицата е достатъчно осветена. Така че — напред!

Улицата наистина е осветена. И съвсем пуста. Пресичаме я и поемаме по тротоара към спирката. Тук е значително по-тъмно и също тъй пусто. Прочее нищо чудно, че пред нас ненадейно изникват три сенки. Изникват и застават заплашително-неподвижни, готови да ни пресрещнат или сподирят — според случая.

— Това за жилета май не е фукня — казвам.

— Ще ме зарежете ли? — пита жената с безучастния си глас.

— Би трябвало… — промърморвам.

Й добавям:

— Ще се справите ли с единия?

— С двама! — заявява бодро жената. — Ще станат на кайма. Вие дръжте оня, високия.

— По-кротко — съветвам я.

Но тя, вече обзета от героичен плам, обявява на вселослушание:

— Първият, който се доближи, ще отнесе тая пила в гръкляна.

— А вторият? — запитва онзи, левентът, като показва нещо блестящо и прави крачка напред.

Другите също правят крачка напред. После — още една. Изобщо дистанцията се скъсява.

Вниманието ми е приковано главно върху високия. Заради ръста. И заради жилета. Трябва да се опитам да го улуча в деликатната област, а ако не успея — почивай в мир, любими друже!

Те са вече на три крачки и Лиза ги очаква, стиснала пилата, леко разкрачена и героична като Жана д’Арк пред Орлеан, а аз крия в ръка ключа от пътната врата като едничко оръжие. Един ключ за оръжие и една жена за съюзник — перспективата е от възможно най-мрачните, тъй че решавам да използувам едничкото си реално предимство, а именно да ударя пръв. И както съм застанал неподвижно, сякаш парализиран от страх, аз ненадейно и стремглаво се спускам напред, спускам се с наведена глава право към тоя в средата, сякаш се каня да изтърбуша корема му, и това е една малка диверсия, защото копнежът ми е изцяло устремен към високия вдясно и тъкмо когато средният ме причаква с братската грижа да ми разбие черепа, аз се откланям и забивам юмрук в чатала на левента.

Вероятно съм улучил, защото оня се свива на кълбо върху тротоара. Вероятно — защото нямам време за обстойни наблюдения и доколкото ги имам, те са от астрономическо естество, понеже небосводът над мен изведнаж засиява с безброй звезди.

— Май зле са те ударили. — чувам над себе си неясен глас, сякаш човекът говори през кърпа.

Отварям очи. Няма звезди. Има мрак и две наведени над мене фигури — Лиза и познатият от университета.

— Нищо ми няма — промърморвам, като се хващам за темето и едва сподавям желанието си да изрева.

„Ония къде са?“ — готвя се да запитам, когато забелязвам, че вече ги товарят в джипката.

— Ще трябва да дойдеш, за да направим протокола — обяснява познатият, като ми помага да стана.

И като се обръща към Лиза, добавя сухо:

— Вие също.

Протоколът си е протокол. Една бумага не оправя нищо. Още повече показанията са доста противоречиви и ония тримата в хор твърдят, че аз съм ги нападнал, а те просто са се отбранявали, което, формално погледнато, не е далеч от истината. Добре, че моят познат има достатъчно данни за мене, а също и за ония тримата, така че историята спира дотук.

Остава другата. Но когато най-сетне се прибираме, вече е късно, а главата ми се пръска от болки и жената също не е в блестящо настроение, тъй че военният съвет може да почака.

— Не очаквах такова нещо от вас — казва все пак тя, преди да влезе в килера.

— Много мило от ваша страна, че сте ме смятали за плюнка — отвръщам.

— Съвсем не. Обаче вие сте такъв резервиран, инертен, това и в зодията ви го пише… Не допусках, че пръв ще се хвърлите.

— Човек понякога се хвърля и от страх — забелязвам. — Тоя жилет в ръцете на такъв юначага…

На следната заран въпреки транквиланта, а може би и благодарение на него състоянието на главата ми е още по-нещастно, тъй че излизам да взема въздух и крачките ми сами се насочват към учреждението, дето се намира бюрото на моя стар състудент. Подир безсънието онзи също не е в лъчезарно настроение.

— Трябваше още вътре да ми се обадиш, щом е станал инцидент — забелязва той, след като ме изслушва. — Сега нека те цепи главата.

— Не те видях. Беше изчезнал някъде.

— Там съм бил, може би в хола. Нали това ми е работата.

— Трябва да се притисне тоя Лазар — подхвърлям.

— Лазар нищо не знае — отвръща познатият. — И засега няма да го закачаме.

— И Мони ли нищо не знае?

— Мони е изчезнал — отвръща късо онзи.

— Има си хас да не можете да го намерите…

— И това ще стане… Когато му дойде времето. Всяко нещо — с времето си, нали знаеш?

И като вижда, че не споделям оптимизма му, допълва:

— Дай да се разберем, Павлов: аз няма да се занимавам с журналистика, а ти не се занимавай с хулиганите. Изобщо не ми взимай хляба.

— Но тази жена трябва да бъде защитена…

— Тази жена не е онази жена, за която я взимаш — произнася хладно той. — Нито е светица, нито — Богородица. Не си дете, за да те уча, но ако искаш един приятелски съвет, внимавай с нея.

— Какво имате срещу Димова?

— Ако имахме, щяхме да го предявим. Нищо нямаме, обаче ти казвам.

— Ами като казваш, казвай докрай.

— Ние не сме информационна агенция. Но понеже сме приятели, имай предвид, че не е Богородица. Безразборни връзки, викана по някаква история с продажба на крадени вещи, настанена на работа, напуснала… По-рано лъжеше нас, сега вероятно лъже тебе…

Такива работи — казвам си, като крача по обратния път. — Именно такива, каквито би трябвало да се очакват. Иначе, ако нямаше нищо, защо ще се завре в тоя килер. Завира се също като тебе — за да се спаси от затвора. Изобщо и двамата сте на едно дередже, макар и по различни причини.

Разликата е, че ти от никого не търсиш помощ. А тя ти се е обесила на шията, да я спасяваш. Ти да я спасяваш, не Илиев, понеже Илиев не бива да знае нищо, понеже за пред Илиев трябва да се прави на света вода ненапита. Това, че е живяла по възможно най-глупавия начин, си е нейна работа. Но това, че в бъркотиите на живота си въвлича и мене… Наистина почва да ме уморява с историите си. Всички си имаме по някоя и друга история, но тая дама е цяла енциклопедия от истории, коя от коя по-злополучни.

Откакто Лиза се появи, започнаха неприятностите. Съвсем по закон божи: има ли жена, има и инфекции. Подозирам дори, че тъкмо ударите, предназначени за нея, падат върху моята глава. Нейният квартирен проблем се превърна в мой проблем. Тя търсеше баща, но аз трябваше да й го осигуря. Хипарът, който гонеше нея, наскочи на мене. Тя бе заплашена от трима млади изверги, но на мен се падна честта да изляза насреща им. Изобщо тя вади лошата карта, а аз трябва да я разигравам, понеже лошата карта, предназначена за нея, идва безпогрешно у мене. Неприятности.

Именно неприятности, казвам си. Не колосални драми и критични ситуации, а дреболии, като тия камъчета, дето ти влизат в обувката, щом тръгнеш по къра. Главоболия от рода на обичайните, дето те връхлитат, щом влезеш в живота. Има си хас да се връщам наново в живота.

Само това ми липсва — да се връщам в живота, и то заради някаква Лиза. Беба е друго. При Беба отиваш като в реномиран ресторант, уверен предварително в качествата на скарата. Може да не те чакат райски блаженства, но скарата е добра и най-вече няма риск от неприятни изненади. Няма истории. И доколкото ги има, те са добре известни.