Навън ръми и небето се е спуснало съвсем ниско над покривите, едно глухо оловно небе, но не бурно, а мъртво, напомнящо ми за една друга картина, Защото, без да изтъквам прекалено художествената си култура, би трябвало да уточня, че „Салът на Медуза“ съвсем не е първата, а втората ми допирна точка с живописта. Що се отнася до първата, тя виси и днес в стаята на майка ми като увехнал спомен от дядо Стефан, защото дядо Стефан на младини доста е обикалял света и е ходил чак до Виена, откъдето е донесъл тази картина заедно с вече споменатия китайски сервиз, изпочупен още навремето от леля при един малък истеричен сеанс.

Предишната ми допирна точка с изкуството се нарича „Островът на мъртвите“ и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци, което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните чернозелени кипариси. Но на мене още от детинство този остров ми се виждаше доста привлекателен — може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите — и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите доста добре си живеят.

И додето крача по улицата, завил част от покупката си с част от шлифера, споменът от оная първа картина се преплита с пресните впечатления от тази, втората, и аз си казвам, че не бива така песимистично да я тълкувам, защото не е изключено вълните в края на краищата да отнесат корабокрушенците към някоя земя. Както не е изключено и друго — тая земя да се окаже Островът на мъртвите.

— Намерих ви нещо, за да закриете онова грозно петно в хола — съобщавам на Лиза, когато привечер се прибирам с находката си.

Тя поглежда изненадано отпърво големия пакет в сива хартия, а после — мене:

— Не съм очаквала от вас подобно внимание — признава жената и почва да разопакова картината. А когато позлатената рамка блясва през амбалажа, възклицава:

— Чудесно!

За да произнесе малко по-късно:

— Ужасно!

— Чудесно или ужасно? — питам.

— Искам да кажа, че е достатъчно голяма, за да скрие петното, но не можахте ли да намерите нещо по-весело?

— Какво по-весело от разходка по море?

Така или иначе, картината още веднага е окачена в хола, не без ценното съдействие на инженера, който подир сложни математически изчисления забива гвоздея тъкмо на необходимото място, за да се скрие черното слънце на влагата.

Малко по-късно се явяват и старците и очите им, естествено, тутакси се устремяват към новия елемент в интериора.

— Вижда ми се нещо митологично — произнася дълбокомислено Димов. — Така полуголи са ходили май древните римляни.

Допотопния не се задълбава толкова:

— В наше време по стените окачваха неща, които имат някакъв смисъл — ограничава се да избъбри той.

— И аз пай-първо смятах да окачим някой календар — опитвам да се оправдая. — Само че това проклето петно е доста голямо, за да се прикрие с един календар, а два ще стоят много грозно.

С това приключва художественият анализ на картината, а също и моят скромен психологически експеримент. Подир което вниманието се насочва към информационната емисия.

Свадата този път избухва по време на някакъв репортаж за Италия. Предполагам, че ако не беше този репортаж, щеше да избухне по друг повод.

— Стигнахме вече и до такава марка комунизъм: да влизаме в коалиция с буржоазията — не се стърпява Допотопния.

— По-добре това, отколкото да се загубят завоювани позиции — обяснява Димов на дъщеря си.

— Навремето Маркс беше казал, че пролетариатът няма какво друго да губи освен веригите си — припомня Несторов.

— Само че нещата еволюират. Всичко еволюира освен някои мозъци.

Последната част на фразата — макар и отправена към Лиза — е не твърде деликатна. Във всеки случай достатъчно неделикатна, за да ядоса Допотопния.

— Е, да, някои еволюираха по-нататък от Маркс, само че не напред, а надясно. А това за веригите Маркс ненапразно го е казал. Този е силният, който няма какво да губи. Дай му карабината и го пусни напред. И ще тръгне, без да се озърта назад. Защото не е оставил нищо назад освен вериги…

Димов се опитва да каже нещо на Лиза вероятно по същия този въпрос, обаче Неси е така разлютен, че дори не му дава думата:

— … Такива, дето няма какво да губят, са страшни. И врагът го разбра. И понеже не му стискаше да ги удари фронтално, удари ги по най-подлия начин: пусна им заразата. Вие сте голи и боси? Вие си нямате нищичко? Чакайте, аз ще ви облека и обуя. Ще ви направя собственици. Ще позлатя оковите ви…

Рицаря прави нов опит да поясни на Лиза как всъщност стоят нещата, обаче Допотопния продължава:

— … И им даде хладилници на изплащане. И телевизора на изплащане. И квартири на изплащане. Изплащане — на първо число. Не стачки, не барикади, а покорство и акуратност, защото наближава първо число. Това е заразата. За нея няма фронтове. Тя е навсякъде. И тук, и там. Няма изстрели, няма взривове. Бацилът тихичко си върши работата. Проникне в здравото тяло и пролетариатът започне да се изражда, додето се превърне в еснаф И там, и тук…

— Телевизорът и хладилникът не правят работника еснаф… — започва Рицаря, обаче Неси не му дава да се доизкаже.

— „Диктатура на пролетариата“… Велик принцип. Но де го, този пролетариат? Обиколете насам-натам, чуйте ги какво приказват. Дертовете им се въртят все около жилището, мебелите, сватбата на щерката, следването на сина…

Той млъква, за да си поеме дъх и да придърпа нагоре колана си, и Димов се приготвя за насрещната тирада, обаче аз го изпреварвам:

— Може би смятате, че трябва да живеят като китайците?

Неси ме поглежда с присвитите си очи и произнася невъзмутимо:

— Не познавам китайците. Китай е далече.

Димов обаче без оглед на разстоянията познава и китайците, и много други неща и сега е дошъл неговият ред да си каже думата, което, разбира се, не пречи на Допотопния да го прекъсва тук и там, а телевизорът е отдавна забравен и поредната свада е в пълен ход.

Те враждуват, тия дъртаци, без изглед за примирие. Те се дърлят ожесточено и си разменят остри реплики, сякаш си разменят плесници, макар че по негласна традиция тия реплики се формулират в неопределено наклонение.

Това, разбира се, е най-вече старческа заядливост и старческо упорство. Патосът на склерозата. Но и нещо друго. Нещо, което ти е трудно да разбереш. Те се дърлят, като че големите проблеми на света, ама най-най-големите, са техни собствени, като че светът именно това и чака, те, тия двамата, най-сетне да решат проблемите му, като че тая тъмна и вмирисана на му-хъл къща е командното място, от което се управлява бъдещето на човечеството и където всеки от тия двамата, вкопчени в смъртна схватка, се домогва до командния лост.

Изкуфели фантазьори. Единственото реално действие, на което са способни, е не да поемат командния лост на света, а да вземат пазарската мрежа и да идат за четвърт сирене до бакалницата. Наистина необяснимо. Защото, ако става дума за сирене, и ти можеш да прескочиш до бакалницата. Но да се разкрещиш за човечеството и да се разпалиш за съдбата на света, това е напълно извън възможностите ти.

Утихват едва когато започва филмът. Може би понеже са се изтощили от приказки. А може би от старческо кавалерство към дамата, която на всяка цена държи да гледаме филма. Ана Каренина — изпитният текст на Лиза от приемния във ВИТИЗ.

— Вие пак си поплакахте — забелязвам, когато по-късно се качваме горе.

— Естествено… Но мисля, че артистката малко прекаляваше в драматизма.

— А вие как бихте се държали, ако бяхте Ана Каренина?

— Вероятно по-спокойно — отвръща тя.

За да добави тутакси:

— И във всеки случай не бих се самоубила.

— Значи вас не ви бива за корабокрушенец — произнасям сякаш на себе си.