Впрочем съвсем не пълно. Ако вземем под внимание засилващата се близост между двамата млади, навярно заели отново в тоя момент ролите на момъка и момата от ония просташки картички. Тая близост, защо да крия, донякъде ме обнадеждава. Ако дамата в един от следващите дни се прехвърли при инженера, това ще ме облекчи значително повече от махането на телевизора.

Наистина един блед лъч на надежда върху моя тъмен хоризонт. Но и някакво леко, съвсем лекичко раздразнение. Не че държа като някои скъперници на излишните вещи, но откъде-накъде този Илиев ще посяга на съквартирантката ми. Да си я беше прибрал още от самото начало, тогава нямаше да има проблеми. А сега тя прогони чистачката, инженерът отмъква нея и излиза, че сам ще трябва да се впрегна в домакинска работа.

Вкусно приготвената салата с домати, маслини и лук, сварените, макар, уви, не топли кренвирши, парчето рокфорд — не знам отде го е намерила — и чинията грозде засилват горчивината ми. Храня се, естествено, но със скръбната мисъл, че това е може би за пред-предпоследен път. И нека после Петко ми пее псалми за промяната.

Когато тя най-сетне се прибира, вече съм приключил с вечерята, а отчасти и с горчивите мисли.

— Нали не ми се сърдите за телевизора? — пита жената.

— Вие имате хубава усмивка — промърморвам. — Досега не бях го забелязал.

— Не сте ме карали да се усмихвам — отвръща тя, като леко поруменява от смущение.

Такава голяма жена — и да поруменява.

— Ако чакате аз да ви разсмивам, рискувате да си умрете при пълна сериозност.

— Кажете, не се ли сърдите за телевизора? — под-хваща отново дамата.

— Няма да се сърдя, ако ми се усмихнете.

Лиза се засмива. Тя има наистина лъчезарна усмивка, тзя патка.

— Защото — казвам — не е честно да се смеете само с инженера. Одеве, като ви гледах, усетих, че ще потна да ревнувам.

— Ами почнете де!

— Не, нека бъдем разумни. Още повече Илиев е чудесен момък.

— Не съм ви възложила да ме сватосвате — подхвърля вече с друг тон жената.

— Да ви сватосвам, това би значело да се обричам на самота.

— Имам чувството, че самотата съвсем не ви тежи, дори — напротив!

— Нека не прекаляваме: „дори — напротив“ е много силно казано. Просто от опит знам, че излезеш ли от самотата, първата ти работа е да се скараш с тоя, дето те е отървал от нея.

— Ние е вас още не сме се карали.

— Още не — признавам. — Но има време. Що са дни — занапред са.

Тържественото откриване на заведението се извършва следната вечер. И най-важното — при пълен състав.

Присъствието на Илиев, а донейде и моето, е естествено — при нашите дружески връзки с виновницата на тържеството. Но как е успяла да кандърдиса старците, това си остава загадка. Във всеки случай те и двамата се изтъпанчват в хола напук на прозвучалата точно в тоя момент телевизионна песничка „Лека нощ, деца“. Димов е дори изключително официален в тъмносиния си костюм на бели райета, един великолепен костюм, вероятно обличан твърде рядко, защото кога и закъде ли ще го облича, един костюм за възрастен франт, който обаче виси върху него като върху закачалка, дали защото още навремето е бил купен със затворени очи, или защото с течение на годините собственикът му е здравата изтънял. Колкото до Несторов, какво друго може да се очаква от един борец, освен да ви дойде в зелена риза със запретнати ръкави, вероятно тъй здраво запретнати, за да може по-свободно да повдига каиша върху немирния си корем.

Така или иначе, всички сме налице и Лиза любезно предлага на старците двете огромни кресла, напомнящи на погребални ковчези, една твърде находчива идея от нейна страна — нека дъртаците отсега свикват с онуй, дето ги чака. Що се отнася до нас, по-младите, ние се настаняваме не тъй удобно, но затова пък по-задружно и задушевно върху люшкащата се палуба на кораба-диван — Лиза, като дама, в средата, а ние като кавалери, в двата края, макар че ако трябва да бъдем дребнаво точни, инженерът седи не толкова към края, колкото към дамата.

Изобщо всичко почва много, много възпитано и продължава в същия дух чак до края на информационната емисия, а навярно би продължило и по-нататък, ако примерно даваха някоя от тия мили семейни серии, дето ти е тъй мило да ги гледаш, та просто се унасяш в дрямка, само че за беда този път не дават семейна серия, а нещо на тема човекът и законът и поводът са разни злоупотреби с продукти на някакви началник-складове, а тия началници са свързани с такова множество от експедитори, шофьори и търговски работници, че тяхното име е легион. Разбира се, като се изключат две-три акули на корупцията, останалите са повече или по-малко дребни риби, с повече или по-малко дребна плячка и когато почват да се назовават разни незначителни суми, аз по липса на друга работа подхвърлям:

— Защо занимават целия народ с тия дреболии…

— Дреболии ли? — изръмжава Бореца.

— Не са дреболии — приглася му и Рицаря с по-кротък глас.

Те ненадейно са се съюзили срещу мене и това ме успокоява, обаче не за дълго.

— Такива трябва да ги… — заръмжава наново Несторов.

— … Да ги разстрелват! — помагам му.

Той се поколебава, сетне казва:

— … Да ги пращат да чукат камъни!

— Все ще ги пратят някъде — обажда се хладно Димов. — Но какво ще промени това… Ще дойдат други…

— И тях да пратят, където им е мястото! — упорства Бореца.

— За съжаление нещата са по-сложни, доста по-сложни — поглежда Рицаря Лиза не защото говори на Лиза, а защото иска да покаже, че не говори на Несторов.

— Сложни! Сложни! — повтаря подигравателно Бореца. — Нали по това си личат умните хора, че могат да сведат сложното до най-простото.

— То ако караме така, ще се върнем до теорията на Сталин — обръща се отново Димов към Лиза.

— И няма да сбъркаме! — поема рицарската ръкавица Несторов.

— Става дума за човека и закона — напомням аз, понеже дамата ми отправя умолителен поглед.

— Човекът трябва да се подчинява на закона — произнася сърдито Бореца. — Какво има тук да се умува.

— Ами ето че не се подчинява — пояснява отново Димов на Лиза. — Привидно се подчинява, а скрито краде. Значи не можем да разчитаме само на принудата.

— Как ще разчитаме, когато нашата принуда е да ги галим с паче перо — упорства Несторов. — Такива трябва…

— … Да ги разстрелват — подсказвам.

— Абе на мен да ми е, някои бих ги и разстрелял! — не се стърпява този път Бореца.

— Много хуманно! — поглежда Димов към дъщеря си.

— Именно: хуманно! — потвърждава опонентът. — Защото, като растрелям пет души, това ще послужи за акъл на останалите и ще им спести затвора.

— На Запад само това чакат: да почнем да разстрелваме — избъбря Рицаря към щерка си.

— Щом врагът те ругае, значи на прав път си — не му остава длъжен Несторов.

И двубоят продължава. Един или два пъти, по-бутван от Лиза, Илиев се опитва да каже нещо помирително, обаче противниците изобщо не го слушат, като му дават ясно да разбере, че те с малолетни не раз-товарят. Предаването отдавна е забравено и служи са-мо като миньорен звуков фон на домашната кавга. Жената се мъчи да каже нещо на татко си, но оня не я вижда, макар погледът му да е насочен именно към нея. Най-сетне в една от редките паузи, траещи секунда две, Лиза успява да отправи към баща си репликата:

— Няма ли да изиграем един шах? Чух, че сте много силен в шаха.

Старият я поглежда остро, сякаш се готви да я среже, но след миг лицето му се отпуска.

— Защо не… Вместо да приказваме на вятъра…

— А вие не искате ли да играем? — обръща се Илиев към Несторов.

Тонът му обаче е прекалено подсладен за вкуса на Бореца.

— Друг път — отвръща студено здравенякът.

И за да покаже, че той също не мисли да приказва на вятъра, става, дръпва сърдито нагоре дебелия каиш и се отправя към стаята си.

Партията баща-дъщеря е съвсем безинтересна, но за щастие — къса. Въпреки че Димов предупреждава великодушно Лиза за лекомислието на ходовете й, тя бързо загубва играта. Налага се аз да седна срещу Рицаря, за да му покажа, че не всички живущи на горния етаж са толкова слаби шахматисти. Старецът не е лишен от известен опит, натрупан в кварталния клуб, но още в началото допуска една грешка, която определя и края.