Сядам до Несторов подир късо колебание. Той все така е погълнат от вестника и отвръща на поздрава ми с нещо нечленоразделно. Децата са все още при лавката, дребни и някак свити в сивите си палтенца.

— Чии са тия деца? — запитва по някое време Бореца.

Той вероятно има дарбата да гледа с ухото си, защото изобщо не е вдигнал очи от вестника.

— Не са мои — отвръщам уклончиво.

— На Елисавета ли са?

— Не са и нейни.

И за да не задава повече въпроси, разказвам с няколко думи историята. Несторов продължава да седи все така, забил поглед в някаква рубрика, сетне оставя настрани вестника и промърморва сърдито:

— Всичко иде от тая безотговорност!

— Какво да се прави, прости хора. — отвръщам нехайно.

— А учените да не са по-добри? — изръмжава Бореца. — Цял живот да не види дъщеря си и пет пари да не дава за нея.

— Ако човекът е бил репресиран…

— Оставете, не обичам сплетни! — срязва ме Несторов. — И не се занимавайте с истории, които не знаете.

Мълча и се взирам в големите дървета, затулящи насрещната улица. Една хубава изолация от кварталния бит. Затуй пък дръвчетата към булеварда са съвсем хилави и редицата високи монотонни сгради се разтяга в цялата си неприветливост.

— Разхайтеност… — чувам до себе си ръмженето на Бореца.

Думата обаче, изглежда, му се струва слаба, затуй повтаря:

— Безотговорност…

— На кого се сърдите? — любопитствам.

— Какво има да се сърдя? Установявам.

— Защото, ако трябва да се сърдим, най-добре е да се сърдим на себе си — забелязвам от нямане какво да направя. Нали ние дотам сме я докарали?

— Кои „ние“? Аз или вие? — запитва Несторов.

Той е извил късия си врат и ме гледа презрително с присвитите си очи. Изпитвам подозрението, че ще ме бие.

— Страхувам се, че по-скоро вие — отвръщам. Ако ще има бой, поне да е заслужен.

И понеже той продължава да ме фиксира, допълвам:

— Аз съм дребна риба и пиша дребни неща. А вие, доколкото знам, сте се занимавали с по-едри работи.

— Когато съм се занимавал, тогава съм отговарял — изръмжава Бореца. — После дойдоха други…

— Изхвърлиха ви…

Изразът не му харесва.

— Станах неудобен.

— Уволниха ви — намирам по-прилична формула.

— За какво да ме уволняват? — отправя ми отново Несторов неприязнен поглед. — Задето съм изпълнявал нареждания? Пратиха ме на друго място.

— Но пак високо.

— Нито високо, нито ниско. Бях директор на едно предприятие. Трябваше да ме пратят там, за да видя какво е разхайтеност. Само че аз съм военен човек и не търпя разхайтеност. Поех ги изкъсо. И заваляха уволненията.

Той замълчава и разкопчава зеленикавото си пардесю, понеже му е станало горещо от приказките или му е хрумнало да понагледа корема си. Коремът е на мястото си. Несторов поглежда надолу, подръпва машинално широкия каиш и казва, сякаш разговаря с корема си:

— Така че, когато е трябвало да отговарям, отговарял съм.

— И оправихте работата…

— Щях да я оправя, ако не бяха почнали да ми се бъркат: не можело така, това били работници… Ами като са работници — да работят! Де да има и у нас барем пет процента безработица, та да видите как ще си треперят за мястото…

— Значи и там станахте неудобен?

— Удобен, неудобен, пратиха ме в пенсия.

Той отново подръпва някак недоволно каиша си и произнася сърдито:

— Разпуснали сме се, разпасали сме се… Забравили сме кои сме и какво ни заобикаля…

— Сега е мирно време. Не може навсякъде като в казармата.

— Мирно време ли? — изръмжава подигравателно Бореца. — Де го това мирно време?

— Все пак — разведряване…

— Разведряване ли? — разнася се отново ръмженето.

Той хваща с два пръста вестника като някакъв не много чист парцал и го вдига нагоре.

— Тия вестници нали вие ги пишете? Тогава за какво разведряване ми говорите? Хората непрекъснато се бият ту тук, ту там, а вие ще ми приказвате за разведряване…

— Важното е да се избегне голямата. Да оцелеем.

— За вас може да е важно — процежда пренебрежително Несторов.

— За всички ни е важно, нали…

— Ти говори от свое име, млади момко, не от мое! — прекъсва ме грубо той, преминал внезапно на „ти“. — Ако за мене това беше толкова важно, щях някога да остана да лежа на миндера, вместо да тръгна да си търся куршума по чукарите.

И сякаш за да даде знак, че разговорът е свършил, Бореца с рязко движение се загръща в пардесюто. Но понеже е рано за обяд, позволявам си да пусна още една реплика:

— Става дума не за вас и за мене, а за човечеството. Нали човечеството трябва да оцелее?

Той мълчи няколко секунди, сякаш размисля струва ли си да отговаря на такъв глупак или не. Сетне произнася:

— Задачата, млади момко, не е да оцелеем. Задачата е да победим.

— Но как можем да победим, ако не оцелеем?

— Именно — кима Несторов, като че е очаквал тъкмо това възражение. — Всички опортюнисти открай време все така са поставяли въпроса: дайте и този път да се запазим. Иначе как ще продължим борбата. Но аз ви питам: какъв смисъл да се пазим, щом няма да водим борба?

Разбира се, той не пита. Той само ми натрива носа. И сметнал, че с последната фраза достатъчно го е натрил, става бавно и с някак тържествени стъпки потегля към алеята, без да си прави труд да се сбогува.

Проследявам го с поглед, колкото да се уверя, че и Бореца се е запътил към клуба. Изглежда, те двамата с Димов се мъкнат все по едни и същи места, но спазвайки някаква определена дистанция помежду си в минутите и разстоянията.

Слънцето вече се е вдигнало високо в бялата мъглявина на небето. Едно оранжево слънце, като нажежен метален диск, започнал да изстива. То е толкова изстинало, че можеш да го гледаш без тъмни очила, сякаш вече не е нашето дневно светило, а огромна портокалова луна.

— Е, какво, наиграхте ли се? — питам децата, като ги улавям за ръце.

Въпросът е съвсем глупав, понеже те през цялото време са били пред очите ми, самотни и сякаш забравени от някого тук, до входа на градината. Но нали трябва да се говори нещо.

— Няма на какво да играем — казва малкият със звънкото си гласче.

— А в интерната има ли?

— Има — отвръща Гошко без ентусиазъм.

Обедът все пак създава известно оживление благодарение на Лиза, а също и на кюфтетата.

— Чичо, защо не пуснеш телевизора? — запитва по едно време съвсем нетактично Румяна.

Как да го пусна, след като съм излъгал съквартирантката си, че телевизорът не работи. Излъгал я бях още в началото, от страх, че ще ми виси в стаята да гледа програмата, и за по-сигурно го бях изнесъл в коридора.

— Мисля, че е развален — избъбрям.

— Чичо, опитай, може пък да не е развален — обажда се на всичко отгоре и малкият.

Няма как, налага се да го донеса и да го инсталирам на старото място върху шкафчето в ъгъла. Оказва се за всеобща изненада, че апаратът работи. Дори и аз съм учуден:

— Я виж ти! А Жорж казваше, че бил развален — мрънкам полугласно, но тъй, че Лиза да чуе.

Малките имат късмет — скоро почва някакъв детски филм, а после Лиза тръгва с тях да ги води на сладкарница, а после, уви, идва неизбежното в образа на възпитателката и ние отпращаме децата с обещанието, че пак ще се видим, и с малко гузното чувство, че не сме ги развеселили особено.

— Тъжни деца — забелязва жената, след като сме се върнали в покоите на горния етаж.

— По-добре за тях. Ще влязат в живота без илюзии.

— Значи — да влезем в живота смачкани, понеже тепърва ще има да ни мачка?

— Ами, горе-долу…

Тя се настанява на обичайното си място в креслото и заема обичайната си поза, тая с експозицията на едрите бедра.

— Не разбирам логиката ви.

— Има време да я разберете. Не твърдя, че сте цъфнали, но навярно животът още не ви е понатъртил достатъчно.

И понеже знам, че след като се е инсталирала насреща, няма бързо да се оттегли, аз също заемам обичайното си място на леглото.