— Много сложно ще стане — опря се отново Лиза. — В такъв случай ще трябва и аз да плащам за храна и за наем.

— Ще ви плащам! — произнесох този път по-грубо, за да разбере, че в тая къща все пак аз съм хазяинът. — Какво вирите нос, като нямате даже два ката бельо?

— Приемам, само не се сърдете — рече тя. — А колкото до бельото и всичко останало, надявам се, че нещата скоро ще се оправят. Ще видите какви пари ще потекат в чантата ми.

Добре, че поне оптимизъм не й липсваше.

Оптимизъм, а също — общителност. Понеже постоянно слизаше долу в кухнята, тя по два пъти дневно се срещаше с моите съседи, които аз самият я виждах веднаж седмично, я — не, и то колкото да си изръмжим по едно късо „здравейте“. Най-първо се сближи с най-дръпнатия — Несторов, сетне — с Илиев и едва накрая — с баща си.

— Днес Димов най-после отговори на поздрава ми — оповести тя веднаж на обед.

Викаше му Димов. Очевидно съвсем не бе свикнала с думата татко.

— Значи ще почнете и на него да слугувате — забелязах сухо. — Вие с вашата самоотверженост станахте не само моя слугиня, а и на целия дом.

— Защо да не им направя по някоя дребна услуга? Възрастни хора… И какво ми коства…

Би следвало да й обърна внимание, че Илиев не е възрастен, нито сакат, за да не може сам да си донесе хляб от фурната. Но това си беше нейна работа. Купуваше им това-онова, помагаше им в миенето на съдовете или наглеждаше тенджерата на Несторов, който единствен понякога се одързостяваше да готви.

Естествено, аз бях най-глезеният и вече даже кафе не си правех сам, а мрачната ми бърлога постепенно така се бе преобразила, та почвах да си мисля дали не съм взел да се уеснафявам. Невесели мисли, ако обърнем внимание, че всичко това бе свързано и с разходи.

— Видях много хубав зелен плат за пердета — обявяваше Лиза уж просто за информация.

— За к’во ми са зелени пердета при този разкошен зелен орех.

— И при тоя калкан? — сбърчваше вежди тя.

Забравих да кажа: черни вежди, в плавни дъги, но съвсем не от тия деликатните, дето отпърво се избръснат, а после се рисуват.

— А орехът вече вехне — продължаваше жената. — И листата скоро ще окапят. И ще виждате само балкони и пранета…

Така че купихме и пердета, и розов полилей — въпреки цялото ми уважение към плювалника на Жорж, — и малка масичка, на мястото на оная голямата, дето задръстваше половината стая, и не помня още какво, а Лиза с някакво тесто така почисти стените, че от могъщите кафяви сталактити на влагата остана само сянка и те вече не бяха сталактити, а ефирни и бледи дантели.

— Това някаква гръцка богиня ли е? — питаше жената, като поглеждаше към гипсовата хубавица, стояща в ъгъла с шапка на темето.

— Вероятно.

— Богинята на любовта?

— На любовта, естествено. Освен ако е на мъдростта. Не са й сложили етикетче с титлата.

— Красива е — преценяваше Лиза.

— По-скоро — кирлива.

— Ще я измия, ако разрешите. А шапката ваша ли е?

— Не. На бившия наемател.

— Бих ли могла да я изхвърля?

— Питайте богинята.

Така че шапката изчезна. След което възникна проблемът за другата красавица.

— Тая мацка наистина ли не е ваша? — питаше жената, като сочеше секс-бомбата от „Плейбой“.

— Казах ви, че не е моя. Аз съвсем отскоро съм тук.

— А къде бяхте по-рано?

Налагаше се да обясня и това.

— А защо се натикахте в тоя мавзолей? — Защото се разведох. Само не ме питайте и защо съм се развел.

— Щом не искате… — отстъпи Лиза с видимо разочарование.

После запита:

— А мацката да остане, нали?

— Престанете с тая ваша мацка. Ако щете — оставете я, ако не щете — махайте я.

Жената погледна снимката с леко примижали очи, сякаш се двоуми над съдбата й. Сетне обяви:

— Ако питате мене, нека остане. Може да не е много прилична, но нали тук влизаме само ние с вас двамата.

Изобщо освен дарбата да създава интимност тя имаше и известна склонност към интимничене, която аз още от самото начало се стараех да парирам. Опитала се бе например бързо да мине на „ти“, обаче аз упорствах на своето „вие“.

— Нямате ли малко английска кръв в жилите? — рече тя веднаж ни в клин, ни в ръкав.

— Защо тоя въпрос?

— Ами говорите ми все на „вие“. Казват, че това било английски обичай.

— Не съм по обичаите — английски или други.

— Но ми говорите все на „вие“…

— Вероятно защото тук с всички съм на „вие“ — пояснявам неохотно.

— Само тук ли? Не ви познавам достатъчно, но ми се струва, че изобщо сте па „вие“ с хората.

— Може и така да е — отвърнах.

И това сложи край на разговора. И продължихме да бъдем на „вие“.

Накъсо казано, постоянно поставях прегради, които Лиза постоянно се опитваше да прекрачи. За щастие не беше нахална, във всеки случай — не прекалено. Тъй че както лесно се приближаваше, така бързо се и отдръпваше. И все пак, понеже вечер винаги прекарваше вкъщи, както обикновено правех и аз, и понеже не беше удобно да й кажа „хайде, прибирай се в оня килер“, след вечеря й оставаше достатъчно време, за да поставя на изпитание привичната ми не-общителност.

Тя сядаше уж съвсем за малко на креслото, същото онова кресло на Жорж, което по-рано бях изхвърлил в коридора и което, съответно почистено, отново се бе появило в стаята, понеже крехките столове съвсем не представляваха надежден постамент за това снажно тяло.

— От коя зодия сте?

— Де да знам. Жена ми твърдеше, че съм Козирог.

— Кога сте роден?

— Навръх Нова година, представете си. Малък новогодишен подарък за семейството. На нашето семейство му върви па новогодишни подаръци.

— Какво имате предвид? — любопитстваше Лиза.

— Нищо. Приказвам си.

— Потаен сте — установяваше тя. — Такава ви е зодията.

И за да бъде съвсем наясно, питаше:

— В кой час сте роден?

— Е, това не съм го запомнил. Толкова съм бързал да се явя на бял свят, че не съм обърнал внимание на часа.

— Всички сме така — въздъхва жената. — Бързаме, като че на този свят само нас чакат.

Подир което се сеща:

— Обаче майка ви сигурно е запомнила. Болките се помпят…

— Изпитала ли сте ги? — решавам и аз да бъда нетактичен.

— Може и да съм ги изпитала. Та какво казва майка ви?

— Не сме разговаряли по въпроса.

Тя обаче не мирясва:

— Знакът ви не е много блестящ.

— Отдавна съм го разбрал.

— Не ви липсва дълбочина… но сте амбициозен и склонен да мерите всичко според твърде висок идеал…

— Дотук допуснахте само три грешки… — установявам.

— Не сте особено самостоятелен… обаче сте самоуверен — продължава тя невъзмутимо.

— Станаха пет.

— Склонен сте към прекалена затвореност… Работлив сте…

— Мързелив съм.

— Остава да кажете, че не сте и затворен…

Не виждам защо трябва да отговарям.

— Може би не сте мързелив, а ви липсва амбиция — следва тя догадките си.

— Нали казахте, че съм амбициозен?

— Какво, като съм казала? В една зодия съществуват поне дванайсет разновидности. Чакайте да ви обясня…

— Оставете! — казвам. — По-добре да играем шах.

Защото на всичко отгоре тя играе шах. Играе го на най-посредствено ниво и все пак това не е толкова лошо, понеже й отнема възможността да ме тормози с въпросите си. Трябва някой ден да й обясня, че играта на въпроси е моя професия, а не нейна, особено що се отнася до шокиращите въпроси.

Бих могъл да й поставя няколко такива въпроса, че да й хвръкне шапката и да се откаже до края на живота си от тая игра на аз питам, ти отговаряш, но миналото й съвсем не ме интересува, а настоящето й го знам и единственото, което отчасти ме вълнува, е нейното бъдеще, и то главно по тоя пункт: кога най-после ще ме освободи от присъствието си.

Не че ми досажда прекалено. Една жена трябва да я пуснеш в леглото си, за да почне да ти досажда прекалено. Понякога мисълта, че като се прибереш, ще има с кого да вечеряш, дори ми е приятна. Обаче това е само понякога, в острата фаза на съклета, а иначе, ако е до женска компания, предпочитам оная мадама Скуката, понеже тя не задава въпроси. Една безплътна мадама наистина, но ако става дума за плът, телефонът па Беба ми е известен.