— А хубавите мисли? — запитах. — Щом лошите замърсяват, тогава хубавите би трябвало да прочистват.
— Точно така — издиша той нова струя дим.
— Значи всичко е наред. Едните неутрализират другите — и всичко е наред.
— Наред е като в ония предприятия с пречиствателни инсталации, за които говорехме одеве. Ще намали с десет процента отровите, дето ги хвърля в реката, и ще каже също като тебе: всичко е наред — замърсяваме, но и прочистваме. А защо не направиш сметка какво е количеството на добрите мисли и какво — на лошите?
— Нямам данни.
— Какви данни бе? Подслушвателна апаратура ли ти е нужна, за да знаеш какви разговори се водят ей там, на съседните маси? — Той направи широк жест, който, макар и за късо време, привлече вниманието на двама пенсионери и на група младежи, седящи наблизо. — Не можеш ли без данни да се сетиш, че тия разговори са най-вече злословия по адрес на близки и познати, ругатни срещу тоя и оня, критики на шефа или на заместника му, мръсни вицове…
— Може и да не са мръсни.
— А пък ако чак толкова не можеш без данни, потърси ги в собствената си глава. Провери какво излъчва тази глава всеки божи ден: колко светли мисли, колко — сиви и колко — черни.
— Има и по-добри от мене.
— Обаче има и по-лоши! Не се обиждай, братче, но ти ми се струваш от средния тип, най-подходящия за статистика. По тебе спокойно може да се съди какво се пада като мисловна продукция на глава от населението.
Какво се пада ли? Ако е за тогава, в дните на младостта, не знам. Но ако е засега, май нищо не се пада, в случай че не броим сивото. Нямам черни мисли, А още по-малко — бели. И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите. Без омраза и без обич. Без надежда и без отчаяние. Сиви. Сивички. Като мишленца. И почти толкова привлекателни.
* * *
С това съждение за „средния тип“ моят приятел май ме е засегнал, защото два дни по-късно казвам:
— Ти също не е зле да си направиш известна проверка на главата.
— Правя си я. Станало ми е дори мания — отвръща Петко.
— Не това. Имам предвид другата ти мания, тая за летящите мисли, дето се мотаят около нас като прилепи.
— Е, и?…
— Ами да си устроиш една малка психоанализа. Хващаш нишката на манията и почваш по нея да се връщаш назад, додето стигнеш до първопричината, която я е породила. Оттук нататък всичко е съвсем просто: де-мистифицираш причината — и манията изчезва.
— Няма мания — обявява той спокойно. — Има факти. Ти казваш „прилепи“, понеже думата ти е дошла случайно. И даже не съзнаваш колко си точен. Аз ги виждам тия прилепи, усещам ги, те ме връхлитат от всички страни и ако понякога изчезват, то е само за да отворят път на други. Обсебват ме мисли, дошли изневиделица, без да съм ги викал, без да съм ги търсил, без да съм ги подозирал.
— Внезапни хрумвания. Всички ги имаме.
— Колко ги имаш ти в денонощието?
— Не съм правил сметки.
— Хрумванията също не идват отникъде. Само че идват от дъжд на вятър. А моите прилепи непрестанно ме връхлитат, все нови и нови.
— И какво? Седиш и чакаш да ти се пръсне главата?
— Понякога наистина усещам, че ще се пръсне. Но само понякога. Мислите може да са ненадейни, обаче не са безразборни. Идват според нагласата ти. Закономерност. Сродното привлича сродно.
— Ясно — кимам.
— Виждам, че нищо не разбираш. А то е толкова просто. Като радиоприемника. Не можеш да го нагласиш на София, а да се обади Монте Карло. И с прилепите е същото: на каквато дължина си настроен, такива мисли улавяш.
— Аз не улавям никакви.
— Изключено. Улавяш ги едва-едва, без да си даваш сметка. Толкова ти струва приемателят. И по-добре за тебе. Защото на мене наистина понякога главата ми се пръска. В такива моменти се напивам. Идиотско е, обаче засега не съм намерил друга терапия. Алкохолът е грубо средство. Нещо като бученето, с което заглушават черните радиостанции.
— Спиртът е бил отдушник за много мислители — успокоявам го.
— Аз не съм мислител. Аз съм радиоприемник.
— Приемаш от прочетеното. Като всички ни.
— Едва ли. Казах ти вече, че малко чета. Приемам от пространството.
— Поне записвай го.
— А защо да го записвам? Достатъчно е да го пре-мислям. Толкова хора пишат, без да мислят, и това не учудва никого. А когато такъв като мене мисли, без да пише, чудят се.
Той ме поглежда по обичайния си маниер да те гледа, без да те вижда, и добавя:
— Бедата е, че имам твърде много мисли, а само две ръце. Как искаш да записвам толкова мисли. Додето започна да изразявам една, тя вече се е изменила или е преминала в друга, или е избягала толкова напред, че е изключено да я догоня с химикалката.
Да, това беше неговата идея фикс, не само философска, но и творческа.
— Спохождат ме най-различни идеи, без да съм ги викал, а главната, дето от толкова време я търся, все не идва. Как да обединя всички тези мисли в едно? Как да кажа главното и то да проникне като мълния в главите на хората, за да очистят пространството, да очистят себе си, да се изтръгнат от тая ужасна мигрена, дето им притиска главите… Ако ми дойде такава идея, може и да пропиша.
* * *
Забравих да те предупредя, че твоя. Петко Пеев както е златна мина за идеи, така може да бъде и източник на сума бели — каза ми Гаврилов един зимен следобед, по времето, когато завършвахме филма за околната среда.
Мълчах и изчаквах да мине от обобщението към конкретните факти.
— В този филм например е нанизал няколко обекта като образец на скандални замърсители. А половината от тия обекти са е висока продукция и в момента е направо абсурд да забавяме производството им. Което значи, че съответният заснет материал трябва да бъде бракуван.
— Но това не е вина на Петко — възразих.
— Остави! — махна отегчено с ръка Гаврилов. — Благородно е да го браниш, само че той вече си призна.
— Лъже. Аз лично подбрах всички обекти според документацията, която ни предоставиха.
Гаврилов ме погледна недоверчиво, обаче не прояви желание за излишни спорове.
— Добре де, оправяйте се двамата. И вече да не ми създавате подобни неприятности.
Когато по-късно запитах Петко защо е излъгал шефа, той промърмори:
— Трябва да пазя реномето ти, братче. Ти си още в началото на пътя. А за мене — пътища много.
— Не бъди толкова великодушен — отвърнах докачело. — И остави тия бащински грижи.
— Знам, че не се нуждаеш от прекалени грижи — кимна приятелят ми. — Уверен съм даже, че при тебе всичко ще върви леко. Леко и гладко, чак до кръстопътя.
— До кой кръстопът?
— Ами онзи, същият, дето само слепците са застраховани от него. Онзи, дето като го стигнеш, няма начин да не се запиташ: а сега накъде?
Тогава не обърнах внимание на думите му — взех ги за петковска фантазия. И трябваше да стигна до кръстопътя, за да си спомня за тях.
Срещите ни в продължение на една година бяха твърде чести, а разговорите — все на едни теми, тъй че възможно е вече да ги бъркам всички тия срещи и разговори. Но последната разходка с Петко я виждам ясно, защото беше последна и защото беседата ми напомни за една съвсем друга и съвсем отдавнашна беседа, водена някога с баща ми.
Ние вече доста рядко се събирахме на творчески сеанси. Приятелят ми бе загубил интерес към документалистиката и ако все още понякога приемаше ролята на съавтор, то бе само защото паричните грижи го притискаха. Колкото до мене, аз бях излязъл от периода на чиракуването и можех да мина без съавтор.
Така че срещахме се от дъжд на вятър, както стана и в тая последна вечер, когато случаят ни сблъска на булеварда пред университета. Предложих да пием по едно, обаче Петко поклати отрицателно глава и ние тръгнахме машинално надолу, а тръгнеш ли надолу и не се ли отбиеш в някоя кръчма, автоматично се озоваващ в парка.
Бе късна лятна вечер и в парка бе тихо — ако не броим съскането на една забравена пръскачка — и от лехите се носеше мирис на повехнали цветя и мокра трева. Петко бе в период на бъбривост, навярно отдавна не бе имал възможност да разсъждава гласно, тъй че през цялото време говореше за най-различни неща, а аз почти не го слушах, додето не чух нещо, което ми напомни за оня отдавнашен разговор с баща ми: