— Къде ще ходим? — чувам зад гърба си гласа на Беба.

Тя е застанала на входа на спалнята. Пастел носилият пеньоар е сякаш специално подбран според колорита на обстановката и така аранжиран, че не забулва прекалено голотата.

— Никъде — отвръщам кисело. — Когато човек е виновен, излишно е да бъде взискателен.

— Питам, за да знам как да се облека — обяснява тя невъзмутимо.

— Като за среща в интимна обстановка.

— И не ми прави такива физиономии — забелязва все тъй невъзмутимо Беба. — Ако някой е виновен, това си само ти.

— Не се и съмнявам.

Казвам го на стената, тъй като дамата е изчезнала обратно в спалнята. Когато отново се появява, Беба е вече в къса ефирна туника и в тънки, добре изпънати чорапи, за да й топлят. Изобщо решила е за наказание да ми играе по нервите. Сяда насреща в креслото и високо кръстосва крака, за да ми даде възможност добре да я оценя и да си дам сметка, че с такава секс-бомба трябва да се държа по-любезно, ако не искам да остана на сухо.

— Да, Тони, ти си виновен и затова няма какво да ми правиш фасон. Бяхме се разбрали да играем до шест, но мене ми вървеше невероятна карта, ама нямаш представа каква карта, и те почнаха и тримата да протестират, че това било безобразие и че винаги съм се измъквала по най-подъл начин, и изобщо така ме притиснаха, че приех да продължим до девет, обаче твоето обаждане им подейства като допинг на ония двамата…

— … Бистра и Жорж…

— Е, да, Бистра и Жорж, и те почнаха с тия техни дебели подмятания, знаеш им репертоара, а когато свършихме играта, продължиха да ми досаждат и да се наливат и даже ме принудиха да им кажа: абе вие няма ли да си отивате, а Бистра вика: как ще си отиваме в тоя дъжд, макар че едва ръмеше, и чак след второто ти обаждане, изглежда, загряха, че няма да дойдеш, та най-сетне се наканиха да си тръгнат.

— Всичко ли изпиха? — питам просто така.

— При мене никой не може да изпие всичко — отговаря не без достойнство Беба.

— Тогава донеси една чаша, вместо да ме черпиш с еротични гледки.

— Толкова ли си чувствителен? — пита наивно жената.

Тя става, обръща се, за да ми покаже добре как в туниката се открояват задните й части, после тръгва да шета.

— Водка имаш ли? — извиквам подире й.

— Не щеш ли уиски?

— Предпочитам чаша водка. В памет на един покоен приятел.

— Само за покойници не ми говори — предупреждава Беба.

Но когато донася подноса, сама запитва:

— Какъв беше този твой приятел?

— Такъв като мене. С две капитални разлики все пак: голям туз по линия на идеите и пълна нула по гънката част. Може цял ден да наблюдава балкона ти, без да му дойде някаква конкретна мисъл.

— Значи хомо…

— Съвсем не. Просто интересът в едната посока го караше да забравя другата.

— Вие, учените, всичките сте малко така!… — забелязва Беба, като раздвижва белите си пръсти с розов маникюр край слепоочието. — Имах навремето един, който бе магистър на кръстословиците. От тях си вадеше хляба. И сам казваше, че докато ги намислял, в главата му се въртели все едни такива сексуални думи, дето хич не са за кръстословица. А като стигнехме до сексуалната част, изглежда, почваше да мисли за кръстословици, защото за нищо не го биваше.

— Много трудна си — казвам. — Щом даже Жорж не ти харесва.

— Жорж е опасен — отвръща тя.

— Като любовник?

— Жорж е опасен — повтаря Беба, без да слуша глупостите ми. — С два крака е в подземния свят.

— Иначе как ще пласира бонове.

— Боновете са нищо. Има други неща: валута, злато, бижута, знам ли още какво.

— Значи добра партия.

— Добро харакири. Ще хлътне, за да повлече и мене.

— Жорж е хитър.

— Глупав е. Само глупав човек може да работи с толкова комбинатори едновременно. Ами че нали първият, когото хванат, ще натопи и него.

— Сигурно има нещо наум.

— Може и да има. Но няма да го огрее.

С това темата бива изчерпана, понеже дамата млъква, а аз никак не се интересувам от плановете на Жорж. Минаваме на друго и изпиваме още по чаша, докато Беба се сеща:

— Гладен ли си?

— Не, но ще ти правя компания.

— Тогава ела в кухнята.

Сменяме местожителството и когато се озоваваме в екипираното с всички технически съоръжения помещение, сияещо с фаянсови плочки и пластмасов гланц, избъбрям с респект:

— Би трябвало тук да каниш гостите, ако искаш да им вземеш акъла.

— Никого не пускам тук. Ти си единственото изключение. Какво да те правя, като си още в програмата ми.

Размайвам се на следния ден у Беба чак до обяд. Сетне, за да покажа, че не съм съвсем лишен от кавалерско чувство, я завеждам да хапнем в „София“ под звуците на едно пиано, което никой не си дава труда да слуша. Едва сме приключили с кафето, когато дамата поглежда финото си часовниче и обявява:

— Трябва да вървя.

Излишно е да питам „къде“. Това й е хубавото на Беба, че е прекалено заета със себе си, за да й остава време да те отегчава. Изпращам я до адреса на поредния покер и тръгвам към къщи, понеже днес е почивен ден за редакцията.

Времето наново се е оправило и небето е толкова синьо, колкото може да бъде само в една хубава есен, а когато излизам на булеварда, внезапно се сещам, че онази, непознатата, дето не й знам даже името, може още да се мотае в квартирата, така че решавам да й дам известен срок, за да се измете окончателно, и поемам към парка.

Докато се движа бавно по алеите, като гледам да не се препъна в някое от бягащите насам-натам деца, сещам се за моя покоен приятел, тъй като най-вече с него обикаляхме из тия места, не за да смаляваме коремната си обиколка като Несторов, нито за да практикуваме дишанията на йогите, а за да обмисляме подробностите на поредния сценарий.

Петко бе свикнал да ми вика снизходително „брат-че“ не защото гледаше на света отвисоко, а защото бе с три-четири години по-възрастен от мене. Колкото до горната гледна точка спрямо света, тя бе тъкмо като моята, понеже и двамата бяхме върлини към един и осемдесет.

Имаше спортна фигура, искам да кажа, щеше да има, ако не бе някак сомнамбуличен в движенията, с нещо отпуснато и машинално в походката и жестовете, като че оставяше тялото си да действа, докато самият той духом се намираше на друго място.

Едно мургаво мъжествено лице с малко мрачен нюанс поради неизменната сериозност на израза и поради тъмните очила, които рядко сваляше и които му служеха, предполагам, за да крие тактично факта, че докато вие говоритет, той мисли за нещо съвсем друго.

Обличаше се с цялото разнообразие, възможно в диапазона на неговия гардероб, който се свеждаше до чифт дънки и тъмен костюм на сивочерни капки, придружен обикновено от тъмна риза.

— Носиш все тъмни ризи — забелязах веднаж.

— Няма кой да ме пере.

Фраза на кокетство, разбира се, тъй като беше учудващо чист, ако се вземе под внимание небрежността му към битовите подробности и пълното безразличие към материалното. Когато излизахме заедно, съвсем не се интересуваше накъде ще тръгнем, къде ще спрем, какви хора ще ни заобикалят, какво ще ядем и дали ще ядем.

Мрачната му фасада предполагаше и черни очи. Видях ги, когато още първия път в кръчмата свали очилата — един тъмен поглед, странно съсредоточен, или по-скоро откачен, който проникваше през вас не за да ви изследва, а за да мине оттатък и да продължи нейде в пространството.

Не искам да кажа, че беше прекалено загадъчен или напълно слънчасал. Обикновено се държеше доста нормално, с търпима безцеремонност и поносима затвореност, а разбъбреше ли се, което също му се случваше, това бе едно спонтанно бъбрене, неприсъщо на хора, дето държат да изглеждат загадъчни.

Бъбренето му понякога добиваше тона на откровение, но едно такова откровение, сякаш надзърташ в тъмна вода, без да разбираш колко е дълбока, или проникваш в някакъв душевен хаос, без да обхванеш измеренията му. И все пак имаше нещо особено в тоя човек. Разбрах го съвсем случайно, когато веднаж подхвърли с неизменното си мрачно изражение: