— Ами не съм сам, в редакция съм… — отвръщам, като отново поглеждам към Янков.

— Кажи поне кой беше номерът? — пита той. — Кой номер бе?

— Абе адресът ти! Номерът на къщата!

— Трийсет и шест, не помниш ли…

— Такава игра не знам — обажда се Беба. — Трийсет и едно, това и децата го знаят, но трийсет и шест…

— Значи преметна ме? — запитвам, понеже Янков се е измел.

— Напротив: облекчих те. Ела към десет направо вкъщи.

— Ще дойда — отвръщам късо и затварям.

В края на краищата не ми е съпруга, та да й държа сметка. Положително има гости. И непременно трима на брой. Неизбежното каре. А когато Беба трябва да избира между такъв квартет и някаква си симфония… Бедният Моцарт.

И бедният Тони. Защото на мене концертът няма да ми се размине. Свикна ли с мисълта, че ще нравя нещо, правя го, колкото и да ми е неприятно. И по-добре. Едно късо нарушаване на изолацията-и тя става още по-желана.

Обстановката в зала „България“ ми е добре позната, за да събужда любопитството ми. Не е възможно да си бил съпруг на Бистра и да не са ти познати всички тия места, където хората се стичат да се наслаждават на изкуството или да се каляват в скуката му. Противно на очакваното, салонът здраво се напълва с любители на контрапункта и аз изпитвам оная усетена още в детинството тягост пред навалицата, атавистичния рефлекс да стана, да си разчистя път с нозе и лакти и да се втурна към спасителния изход.

За щастие взел съм по стар навик места до пътеката, а столът от другата ми страна е празен, тъй като това е столът на Беба. Така се диша по-леко. Седя прочее и дишам, доколкото мога, и също доколкото мога, се старая да не мърдам, да не кашлям и да не слушам гърма на оркестъра, а само лениво да следя откъслечните мисли, минаващи повече или по-малко транзит през сънната мъгла в главата ми.

С две думи, изпитанието не е чак толкова тежко, поне до почивката. Но когато отново се връщам в залата след укрепителната доза тютюнев дим, мястото до мене се оказва заето от някаква жена, и тази жена не е Беба.

Това е една по-висока и по-едра Беба, облечена значително по-безвкусно, а също и значително по-безцеремонна в държането, защото не само е поставила снажната си ръка върху облегалката, но и когато се заема да разглежда програмата, непринудено забива лакът в слабините ми.

— Ако искате да ме изтърбушите, трябва да натиснете малко по-силно — съветвам я полугласно.

Жената ме поглежда най-първо с нещо като усмивка, въобразявайки се, че се шегувам. Обаче изразът на лицето ми не е твърде шеговит и тя също сменя израза.

— Прощавайте.

Непознатата, макар и съвсем частично е поотдръпнала пълната си ръка. Но за да придаде все пак известно достойнство на отстъплението си, пояснява:

— И аз съм платила също като вас.

— Само че не точно за това място.

— А вие откъде знаете?

Вместо отговор изваждам от джоба си неизползувания билет и небрежно го показвам.

— Добре, добре, ще ви освободя мястото… щом сте свикнали да седите на два стола.

— Не държа да го освобождавате — промърморвам, като виждам, че наистина се готви да стане.

Готви се, но подир късо колебание отново се отпуска, понеже тъкмо в този момент пътеката е задръстена с прииждащата отвън публика.

Жената е загубила своята безцеремонност, а отчасти и своята импозантност, тъй като се е свила сега изцяло в границите на креслото си. И аз със закъснение усещам известен срам за глупавото си държание и известно съжаление към това грубовато същество, което едва ли е дошло на концерта, за да показва тоалета си, защото просто няма какво да показва.

„Работата не е в това, че съм свикнал да седя на два стола, а че страдам от мания за задушаване. И когато почнах да ходя по концерти, винаги се снабдявах с по три места — средното за мене, а другите две — за манията ми. Едва по-късно се сетих, че манията може да ое смести и на един стол, стига да сядам до пътеката.“

Обяснението, естествено, го давам наум, понеже додето се реша да го произнеса гласно, концертът вече е почнал, а няма нищо по-неловко от това, да водиш разговор, когато от едната страна оркестърът те заглушава, а от другата публиката ти шътка и те приканва да напуснеш залата.

„Вие, разбира се, ще помислите: ега ти аристократа, да седи едновременно на два стола! — продължавам — безмълвния си монолог. — Но съгласете се, че подобна ситуация носи и съответните рискове. Не случайно народът казва «от два стола, та в средата!» Прочее, аз поемам риск и това вече би следвало да ви убеди, че се касае не толкова до аристократизъм, колкото до маниакалност. «Знам я аз вашата маниакалност — ще възразите вие. — Името на тая маниакалност е Беба.» Обаче дори да е така, съгласете се, че вие не сте Беба. И макар вашата фасада също да внушава респект, особено що се отнася до балкона, но между вас и Беба съществува известна дистанция.“

С помощта на подобни нелепости, навървени без особени усилия, успявам някак си да издържа до края на изпитанието. Просто изключвам за грохота на инструментите, а също и за присъствието на съседката, вече напълно забравена, макар монологът ми поне в началото да е адресиран към нея.

Опомням се едва при аплодисментите и първата ми мисъл е да побързам към гардероба за шлифера, а втората — да се отправя към Беба, понеже наближава десет.

Вече сме в края на септември и нощта освен дето е студена, но е и мокра. Дребен дъждец кръжи в ореола на лампите, носен от хладния вятър, и аз поемам с бързи стъпки към вярната посока, обаче едва стигнал до ъгъла, някаква неприятна мисъл ме кара да забавя крачки и да се отбия в първата телефонна кабина.

— Предполагам, че гостите ти още са там.

— Ами… — чувам мънкането на Беба.

— Бистра, Жорж и кой още?…

— Ей, че си мнителен… Добре, ела след един час. Ще ги разкарам.

— Не е ли по-добре да дойда утре?

— Уф, че си!… Хубаво, ела утре. Ела направо в осем.

Разбира се, че са Бистра и Жорж. Трябваше да се сетя по-рано. Не че имам нещо против бившата си жена, но след като пет години съм съзерцавал физиономията й, мисля, че имам право на известна почивка.

Краят на септември, а като че ли е зима. Капризи на времето, както гласи една наша рубрика. Вятърът разгонва редките минувачи по „Раковски“. Само пред входа на „Будапеща“, както винаги в тоя час, цари оживление. Клиентите от затворените вече кръчми напират, за да влязат и да си домият. Вечният ужас, че може да се прибереш вкъщи, преди да си се наквасил достатъчно. Неволно забавям крачки, но навалицата ме обезкуражава и наново вдигам скорост.

Тъкмо приближавам входа на къщата, когато оттам излиза някаква жена. Значи и жени вече се появиха.

Непознатата спира пред вратата, сякаш се колебае коя посока да хване. Всъщност не се колебае. Чака ме.

— Той ме изгони — оповестява тя, когато приближавам.

— Кой ви изгони? — запитвам сухо, след като установявам, че непознатата е моята съседка от концерта.

— Вашият съсед.

„Кой съсед?“ — би трябвало да кажа, обаче това съвсем не ме интересува. Затуй избъбрям:

— Съжалявам, но не нося отговорност за съседите си.

Готвя се да я подмина, когато тя произнася с друг тон, един тон, съвсем неподходящ за ниския й дрезгав глас, един тон с почти умолителна нотка:

— Бих искала да поговоря с вас…

— Ами говорете… Слушам ви…

— Тук ли?

— А защо не тук?

— Студено е…

Едва сега забелязвам, че жената е без шлифер и тоалетът й, ако този термин не е съвсем подигравателен — никак не подхожда за една дъждовна вечер.

— Вие не се страхувате да влезете в квартирата на съвсем непознат мъж? — запитвам, като вадя ключа от джоба си.

— Не съм в такова положение, че да мисля за страхове — отвръща унило жената.

А сетне добавя:

— Нито да се обиждам от подигравките ви.

— Моля! — поканвам я, като отварям вратата. — И внимавайте да не си счупите някой крак.