— Цеца днеска се върна от Австрия. Една издокарана, издокарана…
Баща ми кимваше механично. Проблемите на Цеца едва ли го вълнуваха. Той оставяше мама да оповестява новините от квартала, които съвсем не го интересуваха, в замяна на което получаваше правото да говори по своите вестникарски работи, които пък не интересуваха майка ми. И ако някой все пак слушаше, това бях аз. Слушах и дори се обаждах:
— Издокарана… А вкъщи ходи с един пеньоар, целият леке до леке.
— Ама и нашият има едно око! Вижда всеки кусур — промърморваше мама.
— Чуждите кусури всички ги виждаме — отвръщаше хладно баща ми.
Към мене той бе винаги хладен. Не казвам, че не ме обичаше. По-скоро това бе свързано с принципите му. Той целият бе изтъкан от принципи.
— Синовете на толкова добри другари станаха хаймани само от глезене — чух го веднаж да казва, когато мама се бе застъпила нещо за мене. — Някога моят баща с плесници ме възпитаваше.
— Е, хубаво! Почни и ти с плесници!
— С плесници няма да почна. Но и глезене няма да търпя.
Той бе хладен, обаче и аз не му оставах длъжен. Имаше мигове, поне докато бях още малък, когато баща ми се опитваше да се шегува с мене — шегуването никак не му се удаваше — или понечваше да ме потупа по рамото и да ме погали по косата, което също рядко му се удаваше, защото винаги намирах начин да се изплъзна и въпреки че не го правех грубо, все пак с течение на времето той разбра, че интимничене-то не ми е приятно, и постепенно на свой ред се затвори.
Не съм го мразел никога. Това — не. Чувствата ми към него се движеха между леката неприязън и хладната симпатия. При това симпатията дойде много по-късно и за съвсем кратко време. Защото едва тя дойде и той си отиде.
Не му оставаше много време за мене, понеже бе зает да служи на историята, видимо доволен от призванието и поста си. Успя да се изкатери едва до стъпалото на заведущ отдел и това му бе напълно достатъчно, макар майка ми да поддържаше, че имал акъл за главен редактор. Беше скромен човек, а също и човек на реда. Не свикна никога да ходи с вратовръзка и когато все пак се налагаше да я слага, връзваше я по такъв невъзможен начин, че тя увисваше безформена и жалка като сиджимка между двете крила на яката, винаги засукани нагоре. Навиците за ред вероятно ги бе получил още на младини от добре разграфения затворнически бит и ги бе затвърдил по-късно като журналист, поради необходимостта да се съобразява с разписанието на редакцията, а също и с това на влаковете при постоянните си пътувания.
Тази монотонност на влаковите разписания бе сложила своя отпечатък и върху целия ни семеен живот, където всичко, от закуската до вечерята, се движеше като по часовник. Редът остана да властва дори и след смъртта му. Почина малко преждевременно, искам да кажа малко преди аз да пожъна първите си успехи, които, предполагам, би посрещнал с хладно одобрение. Умря съвсем ненадейно от простуда на дробовете, получена при последната командировка.
По-късно, когато се случеше да си спомням за него, а това, трябва да призная, не ставаше всеки ден, изпитвах лекото угризение, че съм го съдел малко отвисоко, и то най-вече с оглед на противната му страст към реда и на тривиалния му стил.
Някой бе казал, че стилът правел човека, и това може да е тъй, но с течение на годините почваш да се питаш какво всъщност трябва да се разбира под стил. Във всеки случай едва ли само начинът да се изразяваш в писмена форма. Вярно е, че на баща ми не му достигаше въображение — на всеки от нас по нещо не достига, — но затова пък имаше в излишък съзнание за дълг. Бяха го сложили на едно място, за да работи, и той бе работил според силите си чак до умирачката. Това също бе стил.
Иначе, ако е за стила на фразите, там наистина не страдаше от излишък на оригиналност. Той обаче не го забелязваше, пък и не вярвам някой да му го е казал. В ония години оригиналността не се рентираше. Един-единствен път си позволи да бъде оригинален, като изнесе някакви безобразия без обичайния ретуш, и го наказаха.
— Не разбирам — говореше баща ми по време на обеда. — Всичко написано е вярно до последния факт. Наистина не разбирам…
Най-после и той нещо да не разбира. Той, дето всичко му е ясно.
Това че всичко му бе ясно, беше също една от причините на хладната ми неприязън. Изпитвах желание да го уловя, че си противоречи, че греши. И главно това желание ме караше да следя приказките му, които иначе съвсем не бяха интересни.
Бях вече в горните класове на гимназията. А баща ми, след като не бе успял да създаде помежду ни връзка на обич, сега се стремеше да я замени с циментовата спойка на интелектуално общуване. Изобщо не пропускаше случая да ми обяснява как стоят нещата тук, на нашата планета или по-далече — в Космоса. Додето един ден…
Споменът за този ден се е запазил съвсем отчетливо и солидно вмирисан на бахар и дафинови листа, понеже мама бе готвила телешко задушено.
— Ти си противоречиш — казах, като едва сподавях тръпката на ликуване в гласа си. — Постоянно си противоречиш.
— Защо да си противореча? — погледна ме той смаян.
Допускам, че бе смаян не толкова от думите ми, колкото от победоносния ми тон.
— Ами нали преди малко разправяше, че човек бил разумът на природата, върхът на еволюцията. Че ако беше чак такъв връх, нали ти щеше да останеш без работа. Тия безобразия, дето пишеш за тях, нали хората ги вършат? И миналата година, като те наказаха, нали пак хората те наказаха?
Баща ми продължаваше да ме гледа, но смайването бе отстъпило място на някаква оскъдна усмивка, той не бе по усмивките, само десният ъгъл на устните му понякога се спускаше с половин сантиметър надолу, което, ако сте в течение на нещата, ви подсказваше, че се усмихва.
— Добре — кимна татко. — Щом човекът не е връх, ти какво си? Онзи ден си се скарал с леля си за нищо и никакво. Завчера си получил двойка по алгебра. С парите, дето ти ги дадохме за шлифер, си купил транзистор. Но няма ли да запротестираш, ако аз въз основа на такива факти те обявя за скандалджия, ленивец, лъжец и изобщо за отрицателна величина? Тогава защо зарад едни или други безобразия да обявяваме цялото човечество за безобразно?
Възразих, разбира се. Но той също възрази. После — пак аз. А сетне — пак той. Известно е, че котките и бащите не падат по гърбовете си.
Вече бях завършил гимназия, когато втори път го хванах в непоследователност. Един също твърде ясен спомен, свързан вече не с дъха на дафинови листа, а с аромата на ванилия.
— Вие толкова вярвате в оптимизма си, че даже не се опитвате да го мотивирате — забелязах, като загребвах с лъжичка лимоненозеления крем.
Разговорът бе стигнал до оптимизма тъкмо когато обедът бе стигнал до десерта, с други думи, наслаждавах се на два десерта — интелектуален и готварски. Надявах се все пак, че първият ще се окаже по-вкусен от втория, защото майка ми и тоя път бе изсипала в крема толкова ванилия, та човек трудно можеше да си даде сметка дали консумира десерт, или поглъща аптечен препарат.
— На тебе какви мотиви са ти нужни? — запита добродушно баща ми с онова хищно добродушие, с което котката разиграва мишката.
— Всякакви. Нашият светоглед в последна сметка не е оптимистичен, а песимистичен.
— Така ли? — запита все тъй добродушно баща ми. — И как откри това?
— Защо трябва да го откривам! То си е налице: всичко, което има начало, си има и край. Хората, Земята, Слънчевата система — всичко е обречено на гибел…
— В разстояние на милиони години…
— Сроковете са въпрос на подробности.
— Милиони и милиарди… Ама че подробности!…
— Философски погледнато, са подробности — настоях аз. — Нали говориш за еволюцията на Космоса, а не за годишните си планове.
Той ме погледна малко учудено, също както и две години по-рано, удивен от остървението, с което се хвърлях в двубоя. После рече невъзмутимо:
— Представи си, че влизаш в неудобна, мръсна, запусната квартира и си казваш: „Взел съм я под наем. Какъв смисъл да чистя, да боядисвам, да създавам уют, когато след десет-двайсет години ще трябва да си вървя. Ще си живея така в тоя свинарник, и толкова!“ Нашият оптимизъм е в убеждението, че човек може да живее по-добре на тая планета, която е неговата квартира в Космоса. Какво несъстоятелно има тук?
