— Опитвам се да мисля с главата си…

— Не личи.

— … Да дам своя оценка…

— Ти си дал твоята, аз — моята. Ако на алгебра отговориш не според учебника, а както ти скимне, колко ще ти пишат? Решения — много, но вярното е само едно.

— Обаче това е литература, а не алгебра.

— И какво като е литература? Да не би литературата да е произвол?

Разказах вкъщи по време на обеда за случилото се.

— Ти винаги вършиш нещата наопаки, Тони — забеляза добродушно мама.

Баща ми мълчеше, от което можеше да се съди, че едва ли е съгласен с учителя. Но вместо да каже, че не е съгласен, той само рече сухо:

— Докато си в училище, ще правиш каквото ти нареждат. А като свършиш — тогава карай по своему.

Долавях, че не е съгласен с учителя, макар че той самият ми харизваше своите решения, все едно че ми даваше да износвам старите му дрехи. Удобно наистина. Но понякога ми писваше от удобство. Също като тия деца, дето намразват яденето, понеже постоянно ги тъпчат.

Улавях се, че колкото повече ми втълпяват едно нещо, толкова повече ме тегли към обратното. И не защото обратното е кой знае какъв келепир, а просто защото беше обратното. Ти винаги правиш нещата наопаки — както казваше мама. Така започнах и да чета.

Почнах не от ученолюбив. Даже както вече споменах, тъкмо обратното. Татко следобед ме затваряше в стаичката, величана от мама като „татковия ти кабинет“. Затваряше ме, за да попречи на леля да решава задачите вместо мене и изобщо за да свикна да работя сам. Скучаех адски и чаках кога най-сетне ще тръгне за редакцията. И понеже се случваше дълго да чакам, започнах да вземам тая или оная книга от етажерката, колкото за да убия времето. Тъй че не свикнах да уча сам, но свикнах да чета.

Не ми се учеше. Не ми се правеше това, което ме заставяха да правя. Нито онова, което беше прието да се прави, не за друго, а понеже всички го правят. Обичах безделието, само че не в неделя, когато то си е в реда на нещата. Обичах го в делник. За жалост делникът започваше с една принуда — будилника — и завършваше с друга принуда — „хайде да лягаш!“

Това изкушение — да върша обратното — понякога така ме завладяваше, че се питах не съм ли мръднал. Случваше се да седя в час на чина, да слушам думите на учителя и внезапно да ме овладее някакво дивашко желание, ама съвсем дивашко — да стана спокойно, да се приближа бавно към даскала и лекичко да му изтегля ухото. Съвсем лекичко, просто за назидание. И понякога това дивашко желание така нарастваше, та ми се струваше, че още малко, и наистина ще извърша някоя глупост.

Веднаж дори я извърших. Само че не с ухото на даскала. Репетирахме за манифестацията на Кирил и Методи. Марширувахме по улицата и учителят по физическо ужасно се фукаше и надаваше гласни команди като си въобразяваше навярно, че минувачите само него гледат и си падат по задниците от възторг. И додето марширувахме тъй, изведнъж усетих, че ме обзема този бесен сърбеж към обратното, а понеже всички крачеха с героична крачка, на мене обратното ми се: представи като възможност да седна на паважа и да ги оставя да удрят крак край мене. И най-лошото е, че го направих. Тъкмо бяхме излезли на „Руски“, и аз ненадейно се свлякох и седнах на жълтите павета, така че онези зад мене едва не се строполиха отгоре ми. Мисля, че го направих точно тук, защото жълтите павета ми се видяха по-чисти от асфалта.

— Какво? Какво става там? — чух като в сън острия вик на даскала.

Докато се чудех как да се измъкна, един от тези, дето едва не се строполиха отгоре ми, без да ще, ми помогна:

— Антон падна…

— Прилоша ми… — изпъшках мъченически, като се вдигнах с малко пресилена безпомощност.

Видът ми трябва да е бил такъв, че версията за прилошаването не събуди съмнения. Дори ме пуснаха да си вървя.

Във всеки случай това прилошаване ме излекува от някои дивашки пориви. Само от някои. Замених ги с удоволствието да задавам нелепи въпроси. Нелепи и внезапни, просто за да видиш как ще реагира другият. Изобщо майката му е да поставиш другия в необичайна ситуация. Необичайното го стъписва и той снема маската. Да отидеш при учителя и да му изтеглиш ухото, това е скъпо удоволствие. Затова пък съвсем безнаказано можеш да зададеш някому някой идиотски въпрос.

— Ти си индивидуалист — казваше ми Петко.

— А ти не си ли? — запитвах.

— Само привидно — отвръщаше спокойно той. — Изолирам се, за да бъда по-близо до хората и света.

Доста откачено съждение, но и съвсем нормално ако се вземе под внимание, че Петко поначало си беше малко откачен. А самият аз, естествено, не съм никакъв индивидуалист. Това е много сложно за мене. Жена ми навярно бе по-близо до истината, като ме смяташе просто за опак човек. Опак човек, това — да, това — положително, обаче индивидуалист — никога. Прилича ми, като да членувам в някакво дружество, макар и дружество на враговете на дружествата. А аз не обичам да членувам където и да било.

Вярно, че членувах в комсомола, но то стана заради баща ми. Изобщо той реши и тоя въпрос, макар да намекнах, че не ми се влиза в комсомола.

— Защо? Не си съгласен с идеите ли? — погледна ме татко, като леко примижа.

Примижаването при него означаваше изпитателен поглед.

— К’во има да не съм съгласен.

— Е, тогава?

— Абе просто не ми се влиза. И без това не ми стига времето.

— За други неща ти стига и артисва. Изобщо за всичко ти стига, освен за най-важното.

— Щом смяташ, че това е най-важното…

— А как да не е най-важното?

Не си дадох труд да възразявам. Да излезеш с него наглава бе все едно да се надяваш, че влакът, дето иде насреща, ще се отбие, за да не те блъсне. И после, какво значение? Той вече бе решил въпроса за моя сметка, значи спестил ми беше едно затруднение. Още повече аз наистина нямах нищо против комсомола. Не бях разсъждавал изобщо по тоя проблем, за да бъда против.

Някой си беше казал, че ако се движиш заедно с останалите, никога няма да ги изпревариш. Мене обаче друго ме е вълнувало: какво да направя, че да не се движа с останалите, без да се моря, да ги изпреварвам. Отговорът на пръв поглед е съвсем прост: да се тътриш назад. Да, но така е само на пръв поглед. Понеже назад също се мъкне сума народ. И още по-на-зад — също. Изобщо назад е далеч по-оживено, отколкото напред.

Мислил съм доста по въпроса. Въртял съм го и отсам, и оттатък. И единственото, което съм намислил, е, че трябва просто да кривнеш встрани от пътя. Да се забиеш в буренака. Да се изтегнеш там в тихото и безлюдното и да ги оставиш ония да се догонват, да се задминават или да тъпчат на място, колкото да се види, че и те навиват километраж.

Инженерът, последната птица в тоя стар кафез, все не се показваше. Излизаше доста преди мене от къщи и също преди мене се прибираше. Прозорците на стаята му гледаха към улицата и вечер винаги светеха. Не знам дали произвеждаше фалшиви банкноти, или решаваше кръстословици, но не си показваше носа от бърлогата или го показваше в мое отсъствие.

Додето една събота не се сблъскахме на входа.

— Другарят Павлов?

— Другарят Илиев?

Представял си бях, вероятно по аналогия, че това ще бъде трети старик, само че по-млад от ония двамата. Той бе по-млад и от мене. Облечен бе в риза и панталон от жълтозелен военен плат, макар времето да бе захладяло. Мургаво мъжествено лице, открит поглед, коса — кестенява, ръст — среден, особени белези — без особени белези.

— Понеже сте журналист, бих искал да поговорим по един въпрос — рече Илиев.

— Ами обадете се, когато ви е удобно — промърморих, с надежда че това няма да стане много скоро.

Той обаче ми се изтърси още същата вечер.

— Кафе ще пиете ли? — запитах в очакване да чуя „не, няма да мога да спя“.

— С удоволствие.

Прочее пихме кафе и пушихме, додето Илиев разправяше, че съветски учени наскоро били разработили способ за оползотворяване на дима от заводи и електроцентрали, като извличали от него азот.