Последна в кабинета внася физиката си Марго — жената-дете, едно вече доста развито в телесно отношение и доста покварено по битова линия дете, с вирнато носле и сладникаво красиво лице, галена щерка на богати хора в минало време, в чиито жили тече синята кръв на три поколения търговци на рогат добитък. Марго също като Роза, Пепо и всички останали не знае абсолютно нищичко за обира на аптеката, но тая неосведоменост съвсем не накърнява самочувствието й, напротив, жената дете се фръцка ту на една, ту на друга страна, за да покаже силуета си във възможно най-изгодно положение, и изобщо се държи тъй, сякаш стои пред кинооператор, а не пред майор от милицията. И понеже Драганов и без това е вече на края на търпението си, той я изпраща от естрадата с едно лаконично, но красноречиво „вън!…“, като само поради завидното си самообладание успява да преглътне останалата част на репликата.

— Труден материал… — въздъхвам, когато малко по-късно сядаме в стаята на майора да изпием чаша кафе.

— И да… и не… — отвръща Драганов. — Ако бях водил разговора малко по-настойчиво, бъдете уверен, че в тоя час вече поне едно от момичетата щеше да е направило първите стъпки към капитулацията. На понеже вие наредихте да не ги притискам твърде…

— Именно. Те няма къде да избягат. И все пак материалът е труден, като материал за превъзпитание, искам да кажа.

— И да… и не… — повтаря майорът. — Когато са така, в пакет, наистина са трудни. Но вземете ги един по един и ще видите, че повечето са поправими… Всъщност всички са поправими, освен може би Апостол и особено Пепо.

— „Поправими“, това звучи ободрително — промърморвам. — Но практически погледнато, по-важно е дали наистина ще се поправят.

— Сложен въпрос. И във всеки случай въпрос, който не може изцяло да се реши тук, в тая канцелария. Ако нямаме помощта на околните, на близките…

Той прокарва уморено ръка в сивеещите вече коси, поглежда ме и забелязва:

— Когато ги гледаш отстрани как лъжат и клинчат, иде ти да им удариш по един шамар и да ги пратиш, дето им е мястото. Но когато малко повече ги опознаеш, виждаш, че зад всеки от тия случаи се крие по една човешка драма… Ето тази Лили, да речем… На пръв поглед ще кажете — инат и поквара. А всъщност не е лошо момиче. Но какво искате, когато от малка е загубила майка си и няма никакъв близък човек, и живее сред дрипите в някакъв мизерен таван.

— А бащата?

— Бащата? Той не иска и да я чуе. За него тя е само една мръсница.

— Прав сте — кимам. — Драмите са налице. Въпросът е как да избегнем трагичния епилог.

Следобедът и този ден минава в служебен разговор с Борислав, само че сега за разнообразие към темата „Томас“ е прибавена и темата „Чарли“.

— Нечист човек… — забелязва приятелят ми.

— Какво точно имаш предвид?

— Всичко… Но най-вече краката.

Борислав изважда от една папка няколко снимки и ми ги хвърля през бюрото.

— Но той е бос! — избъбрям, като поглеждам първата снимка.

— Само когато е в парадна униформа — уточнява колегата ми.

Гражданинът Чарлз Уест — за приятелите си Чарли — е щракнат в пълното си величие в момента, в който излиза от посолството. Слаб и висок, макар не колкото Апостол, той е облечен с артистична небрежност — риза на едри карета, разгърдена почти до корема, измачкано кожено яке и също тъй измачкан ковбойски панталон. Лицето е представено главно от едрия остър нос, доколкото цялата останала част в една или в друга степен е закрита от буйна къдрава растителност — дълги чорлави коси, рошава брада и увиснали надолу мустаци. Обесената на рамото китара и босите крака щастливо допълват тая парадна външност.

— А! Той е моторизиран — заблязвам, като минавам на следващата снимка, представяща Чарлз Уест в момента, в който възсяда мотоциклета си.

— Докарал е тая стара бракма от Турция и пърпори с нея насам-натам.

— И къде е резиденцията му?

— Живее на Патриарх Евтимий у една старица, сестра на майка му.

— А какви са заниманията му през последните дни?

— Същите: шляе се по кафенетата. В посолството във всеки случай не се е отбивал, ако това имаш предвид.

Той посяга към цигарите ми и запалва с разсеяния вид на човек, който върши съвсем машинално нещо, без дори да го съзнава. Сетне казва, като изхвърля заедно с думите и съответно количество дим:

— Засега това е фигура без значение. Най-банален случай на изтърван хлапак от богато семейство. Един от хилядите скитащи ленивци, дето шляпат по света с босите си крака, понеже смятат, че това е модерно, и понеже скуката и наркоманията не им дават мира.

— Един наркоман не може да намери провизии у нас.

— Е да, но този е намерил Марго.

— Такива като Марго ги има навсякъде… с лопата да ги ринеш.

— Знаеш, че когато човек се влюби, той си въобразява, че неговата Марго е единствена.

— Наркоманите не са твърде силни в любовта.

— Може да не е любов… Приятелство, привързаност, каквото щеш там, но за мен тоя тип е фигура без значение.

— В живота няма фигури без значение. Също както и в шаха.

— Знам това. Но аз говоря в дадения момент.

Дадения момент… Всъщност ние нямаме никаква представа какво се подготвя в дадения момент, ако изобщо нещо се подготвя. Може тоя чорлав и безхарактерен Одисей вече да се е превърнал в инструмент на една операция, за чиито истински цели самият той да няма дори и понятие. А може и цялата ни акция да се окаже добре подготвена хайка в една гора, където всъщност отдавна липсва дивеч, хитроумна засада за ловене на призраци, изобщо излишно прескачане в една територия, която интересува не нас, а майор Драганов.

Ние двамата с Борислав сме свикнали да реагираме на действия безспорни и брутални, толкова брутални, че изискват незабавна намеса. Ние сме нещо като пожарникари, а пожарникарят не се мъкне по улиците, за да гадае ще има ли в тая къща пожар, или няма да има. Но понеже задачата ни е вече възложена и понеже някакво професионално чувство ни подсказва, че пожарът не е изключен, ние обсъждаме още известно време вероятностите за тоя проблематичен пожар, преди да напуснем своята болнична стая.

Оставяме в службата координатите си за в случай, че стане нещо непредвидено, и отскачаме да закусим в „България“. Сядаме на една маса до широката витрина и следим движението на минувачите по булеварда, додето лениво консумираме кренвиршите и бирата си. Късен следобед е, тоест час за разходка, и по тротоара в меката светлина на залязващото слънце бавно дефилират млади хора на двойки или на по-големи групи, бъбрят, смеят се и поглеждат към нас, с което ни поставя в неловкото положение на манекени, рекламиращи от витрината кренвиршите и бирата като вкусна и питателна храна.

Така или иначе, но приятно е, след като си се занимавал с болести и с болни хора, да се огледаш наоколо и да видиш, че си заобиколен от един многолюден, жизнерадостен и здрав свят. „Само няколко дузини са“ — бе казал Драганов. И може би дори наум не му минава, че за него, за Драганов, ограничеността на бройката съвсем не е от значение, понеже той е осъден да се занимава цял живот именно с тия няколко дузини, да прекарва по осем и по десет часа на ден само с тях, да се движи сред техните драми и катастрофи, защото те вече са се превърнали в част от собствения му свят.

— Знаеш ли, Емиле — забелязва Борислав, сякаш отгатнал мислите ми. — Понякога изпитвам някаква малодушна носталгия ей по тоя обикновения, ама съвсем обикновения и съвсем мирния живот… Поисква ми се да съм учител или шеф на кантора, или, да кажем…

— Често ли ти се искат такива неща? — прекъсвам го.

— Не, рядко. Съвсем рядко.

— Тогава не е опасно. Мислех да не си мръднал.

Той не отговаря и наново се заглежда към булеварда.

— На времето — казвам — една вечер седяхме в околийското и пушехме, а Любо ми вика: „В нашето градче, брат ми, някога човек не можеше да се размине от плъхове и във всяка къща имаше по няколко капана от тия, простите, телените. А сега целия град да обиколиш, я намериш един капан, я не. Ние с тебе, брат ми, сме като тия капани: като се свършат плъховете, и ние ще идем на боклука“.