— Ти още малко ще кажеш, че въобще с морфина нямаш нищо общо…
— Не казвам това — избъбря Апостол и отмества поглед встрани. — Но дали съм се тровил с морфин или с друго и изобщо дали се тровя или не, кого засяга това, боже мой! Ако някой ден си забия кухненския нож ей тука — той прави красноречив жест към корема си, — пак ли ще ми търсите сметка? Къде? На оня свят?
— Ние не ти търсим сметка, а търсим начин да те спасим.
— Не искам да ме спасявате — произнася навъсено мършавият. — Ако почна да викам за помощ, тогава ме спасявайте.
— А като обираш аптеки, ний какво?… Да седим и да те гледаме, а?
— Не съм обирал аптеки, казах ви.
— А откъде се снабдяваш с морфин?
— Отникъде… Откакто последния път ме заловихте с фалшивите рецепти, просто агонизирам от наркотичен глад… само че вие това не можете да разберете — произнася мъченически Апостол.
— Като те пратим в Курило, тогава ще видиш наркотичен глад…
— За мене цяла София е Курило… Целият свят е Курило… — извиква младежът с нотки на надигаща се истерия в гласа.
— Така ли? А кой го е създал това Курило, бе Апостоле? Ние ли, или такива като тебе? — запитва Драганов, без да повишава тон.
И преди посетителят да отговори, майорът подхвърля на появилия се в тоя миг милиционер:
— Изведете го! Следващият!
* * *
Следващият се оказа от женски род. Момичето е едро, макар и не колкото Апостол, и също тъй отпуснато, само че това е отпуснатост на преждевременна пълнота, пълнота от застоял живот, от леност или може би просто от неправилен обмен на веществата. Лицето е миловидно, бяло, с една малко болезнена белота, едва-едва навъсено и заедно с това апатично, неподвижно, изобщо съвсем неспособно да се мери с артистичната мимическа динамика на Апостол. Младата дама е облечена с минижуп, не твърде подходящ за едрите й бедра, частично закрити все пак от дълго до глезените леко манто, съобразено с дъждовните капризи на пролетния ден. Като се изключи бялата плът, всичко у тая дама е черно, или почти черно — облеклото, гъстите, небрежно разчорлени коси, очите.
— Лиляна Милева…
Тя не казва нито „да“, нито „не“ и стои неподвижно изправена пред бюрото, сякаш е оставила тук тялото си, а духом е някъде далеч, бог знае къде.
— Седни, Лили — поканва я майорът с обичайния си маниер да минава непринудено от служебния към интимния тон.
Лили сяда, все тъй апатична, като човек под хипноза, и кръстосва импозантните си бедра сред разтворилите се като завеса поли на мантото.
— Как живееш? — пита я дружески Драганов.
— Както обикновено…
Гласът е нисък, леко продран, глас на джазова певица от стария тип.
— Искам да кажа: с морфин или без морфин?
— Знаете, че вече го прекъснах.
— Да се надяваме — кима майорът. — А завчера вечерта, по-специално, какво си правила?
— Завчера? — тя вдига леко черните си вежди, но лицето й си остана все тъй апатично. — Мисля, че бях на кино.
— А, добре… Какъв филм гледа?
— „Багдадският крадец“ — уточнява без колебание момичето.
— Този филм не върви тая седмица в никое кино — уточнява на свой ред Драганов. — Можеш да кажеш това на Апостол или на Боян, или на тоя, дето те е подучил да излъжеш.
Тя мълчи, сякаш става дума за въпрос, който съвсем не я засяга.
— А после след киното, на което не си ходила, какво прави?
— Прибрах се.
— Сама?
— С Боян… ако това има някакво значение.
— Никакво значение… Щом е с Боян… Защото предварително сте си плюли в устата…
Майорът замлъква, сякаш съобразява да продължава ли тоя безполезен разпит или да го прекъсне. Сетне подхвърля:
— И все пак към колко часа се прибрахте?
— Към единайсет.
— Там, на тавана?
— А къде другаде?
— И повече не сте излизали?
Лили кимна утвърдително.
— Странно… — промърморва Драганов.
Бележката обаче не произвежда никакъв ефект върху момичето.
— Странно… — повтаря майорът. — Защото към полунощ са ви видели да излизате от „Ягода“…
— Е, и какво е странното? — промърморва все тъй невъзмутимо Лили. — Това, че нямам часовник? — тя вдига дясната ръка и заголва китката си. — Ето, вижте: нямам. Продадох го. И изобщо живея, без да гледам часовник. Макар че ако знаех, че ще ме извикате, щях да го погледна, за да бъда точна в отговорите.
— А ампулите?
Лили дори не запитва „какви ампули“, а продължава да седи безучастно, облегната на стола, кръстосала бедра и свела поглед, сякаш готова да се поддаде на настъпващата дрямка.
— Ампулите, които Фантомас е задигнал от аптеката същата тая нощ! — извиква Драганов, за да я събуди.
— Това от вас го чувам.
— Слушай, Лили…
Тя вдига лениво тъмните си очи и сякаш за да му спести напразните усилия, произнася:
— Нищо не знам.
Произнася фразата спокойно, но така, че тя отчетливо прозвучава като „Нищо няма да кажа“.
Драганов натиска звънеца под бюрото и нарежда на появилия се милиционер:
— Изведи я! Следващият!
* * *
Този път следващият е Боян.
— Мислех, че вече няма да се виждаме с тебе, поне тук, в тая канцелария — подхвърля Драганов подир няколко незначителни въпроса.
— И аз така мислех — мърмори момъкът. — И наистина не разбирам…
— А!… Не разбираш…
— Съвсем искрено ви казвам, че вече съм го прекъснал. Ако щете, направете ми анализ…
— Кажи по-добре, прекъснал ли си връзката с тия, дето чакат навън?
— Почти… Освен с Лили.
— Да… Лили… Така и не разбрах на кое кино е ходила тя онази вечер…
— На никакво кино не е ходила.
— Но тя каза, че е ходила.
— Нали ги знаете жените: щом се уплаши, и почва да лъже.
— Не ми се видя много уплашена.
— Такава си е, не й личи.
— А от какво има да се плаши?
— Колкото тя знае, толкова и аз… Но щом ни викате…
— Не се и сещаш значи защо ви викам?
— Нямам понятие.
— А кога видя за последен път Фантомас?
— Отдавна не съм го виждал.
— Но оная вечер си бил в „Ягода“…
— Бяхме само двамата с Лили.
— А какво знаеш за обира на аптеката?
— Коя аптека?…
— …„И какъв обир?“… — допълва Драганов.
— Но аз искрено ви казвам…
Боян постепенно набляга на това свое „искрено“ и реакциите му са далеч по-естествени от тия на Апостол, но аз не мога да се освободя от впечатлението, че моят човек лъже също тъй, както и Апостол.
— Добре, върви си — махва отегчено с ръка майорът.
Момъкът обаче не си тръгва, а поглежда колебливо към Драганов:
— Бих искал само да ви помоля…
Той млъква и Драганов на свой ред го поглежда:
— За какво става дума?
— Бих искал да ви помоля да не съобщавате на другаря Боев… още повече аз наистина не знам нищо за тая аптека… и почти съм скъсал с цялата компания… и изобщо…
— А защо се страхуваш от другаря Боев?
— Не се страхувам… Неловко ми е…
— Добре, върви си — повтаря още веднъж майорът. — Я виж ти. Неловко му било.
* * *
На мястото на Боян се явява Пепо, едно такова нервно хлапе, което, кой знае защо, ми прилича на испанец, може би зарад матовото мургаво лице или зарад къдравата черна коса и острите бакенбарди. Пепо има лош език и се държи арогантно, поне до момента, в който Драганов спокойно му обяснява, че може да го прати да прави компания на Фантомас в ареста. Подир което хлапакът показва, че при нужда е способен да се държи и по-прилично.
После на подиума се явява Роза, привлечена сякаш в компанията, за да служи като антипод на Лили. Роза е поетично безплътна и изобщо кльощава като манекените от модните журнали. Мършава не само във фигурата, а и в останалите си изяви, включително и в изразните средства. Нейният речник, поне доколкото мога да съдя от разпита, се изчерпва главно с „да“, „не“ и половин дузина възклицания, значително по-смътни по значение. Една съвсем безцветна персона — сиви, сякаш избелели от слънцето очи, пепелява, някак повехнала коса, бледи устни и костюм с широк панталон в неопределен сивобозов цвят.