Гробарите са привършили работата си. Единият взема дъсчицата с надписа и я забива малко накриво в мократа земя: Лиляна Милева. После двамата нагърбват лопатите и се отдалечават.
Приближаваме с Борислав и поставяме двете мизерни букетчета върху купчината черна пръст, додето реквиемът продължава дрезгаво да звучи. Две съвсем жалки букетчета върху тоя жалък гроб.
Останалото ще го довършат времето и дъждът. Земята ще се слегне и отгоре ще поникне трева, и надписът ще се изтрие, сякаш нищо не е имало и нищо не е било.
И си помислям, че всичко би могло да стане другояче.
И си казвам, че нещо е трябвало да се направи, макар да не знам какво.
Ние винаги се сещаме, че нещо е трябвало да се направи тогава, когато вече нищо не може да се направи.
И се отплащаме с няколко повехнали цветя.
Или с един реквием.
Информация за текста
© 1973 Богомил Райнов
Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007
Редакция: Mandor, 2007 (#)
Публикация:
РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА МРЪСНИЦА
Богомил Райнов
Издателство „Отечествен фронт“
София, 1975
