Ранна пролет и ранен следобеден час, и почти пуст булевард, свободен от отегчителни навалици, и едно бледо слънце, което засега повече свети, отколкото топли. Всичко това ми се струва достатъчно като основание, за да забавям крачки, макар да знам добре, че истинската причина за неохотното ми движение към познатия адрес е друга.
— Ще трябва да се обадя предварително — бях подхвърлил, додето обсъждах в службата с Борислав предстоящата си визита. — Какъв им е телефонът?
— Нямат телефон?
— Как така да нямат телефон?
— Те живеят толкова изолирано, че не знам за какъв дявол може да им трябва телефон.
— Те ли се отдръпнаха, или вие ги забравихте?
— Ами че и едното, и другото, нали знаеш как стават тия неща: отпърво те се отдръпнаха, после ние ги забравихме. Началствата се сменят, хората се пръскат насам-натам, изобщо…
И Борислав замахна вяло в пространството, за да покаже, че изобщо нещата са ясни и без думи. После отпусна ръка и затропа леко с пръсти по бюрото.
— Но ти трябва да отидеш.
— Добре, добре — кимнах. — Само не ми поставяй задачи. А ти защо не си отишъл?
— Защото знаеш, че и аз като тебе съм постоянно в движение. И после, аз съм едно, а ти си друго. Ти беше най-близкият приятел на Любо.
Ние наистина бяхме приятели. И аз му бях длъжник не само за тая дружба, а и за професията си, защото аз бях калфата, а той бе майсторът и беше ми подарил всичко, което притежаваше като опит и умение. Всъщност нашия занаят по онова време Любо го владееше в най-грубата му форма — формата на хайките, на засадите и на стрелбата с автомат, изобщо всичко това, което по-късно вече никога не ми влезе в работа. Но аз бях научил от Любо и неща, които щяха да ми служат цял живот, и между другото бях овладял умението да се разминавам със смъртта без да мисля по това, какво би станало, ако разминаването не се състои. И в ония години ние двамата с него, застанали рамо до рамо, неведнъж се разминавахме със смъртта, разминавахме се понякога само на косъм разстояние, като при оня гол каменист хълм, където аз трябваше да възлизам нагоре под куршумите с продупчена вече ръка и където Любо го раниха под коляното. По-късно моята рана заздравя, и раната на Любо — също. Но оттогава той винаги леко провлачваше крака си, което, професионално погледнато, не беше от значение, защото минахме на друга работа и ни пратиха по разни школи за преквалификация. И ние се разделихме, и минаха доста години, преди да се срещнем отново, но вече не тук и не по стръмнините край границата, а там, далече, в лятната влажна жега на Венеция.
Срещнахме се, защото бяхме изпратени по една и съща задача и Любо от месеци вече напразно си блъскаше главата върху тая задача, а аз току-що бях включен в комбинацията. Ние седяхме върху мраморната скамейка в сянката на пустия кей и Любо ми излагаше подробностите на ситуацията, а когато свърши, добави съвсем без връзка:
— А аз, брат ми, имам син…
И тогава неволно си спомних за оная нощ в овчарския заслон, когато за пръв път ми бе съобщил една подобна новина, пак тъй ни в клин, ни в ръкав, и пак в такава неподходяща обстановка, и пак пред прага на нещо съдбоносно, което предстоеше да се разрази.
Онази нощ в планината съдбоносното се бе разразило призори и ние бяхме успели сред свиренето на куршумите да се разминем още веднъж със смъртта. А тук, във Венеция, съдбоносното почти не се усещаше, свито нейде в дъното на делничното спокойствие, и Любо се движеше лениво по моста от Венеция за Местре провлачвайки леко крака си, когато смъртта връхлетя върху него като черна кола, като една пияна черна кола, и този път не се разминаха. И Любо остана да лежи отхвърлен към парапета на моста — едно окървавено и все още потръпващо тяло.
— А аз, брат ми, имам син…
Само че на този син, втория по ред, не бе съдено да просъществува. Мария при съобщението за гибелта на Любо бе изпаднала в депресия, детето трябваше да бъде поверено на чужда жена, а малко по-късно някаква болест го отнесе, не помня точно каква болест, пък и не е важно, защото след като си напуснал тоя свят, без още да си живял, причината за напускането се превръща в подробност.
Така че аз сега не отивам при Любо, дето вече го няма, нито при малкия му син, дето също го няма, а при по-възрастния и при майка му и, искрено казано, никак не бързам за тая среща и ако едва-едва се тътря по Дондуков, то съвсем не е от копнежа да се погрея на бледото пролетно слънце, а от желание да отложа колкото е възможно по-дълго мига на неприятното свиждане.
Именно — неприятно. Както, когато отиваш при болен от рак и си представяш, че ще трябва да седиш в болничната стая цял половин час и да се чудиш накъде да гледаш и за какво да приказваш и да се пазиш да не засягаш тази или онази тема, ида се стараеш да си придаваш бодър вид. Разбира се, ти би отишъл значително по-охотно и дори с повишено самочувствие при болния, ако смяташе, че с отиването си ще го спасиш или най-малкото ще го облекчиш. Но ти знаеш отлично, че не носиш със себе си нито спасение, нито облекчение, и че визитата ти е само традиционен, еднакво тягостен и за двете страни ритуал.
Още първия път, когато посетих Мария при едно краткотрайно завръщане в София, аз знаех, че изпълнявам именно един такъв тягостен и за двете страни ритуал. Тя никога не бе проявявала ни сянка на дружелюбие към мене, и то не само поради тая странна ревност, която някои жени изпитват към най-близките приятели на съпрузите си. За нея аз бях олицетворение на оная невидима инстанция, която бе обсебила мъжа й, бе го откъснала от семейното огнище, бе го превърнала в нещо свое. И сега, след като непоправимото вече се бе случило, глупаво бе да очаквам, че ще ме посрещнат с отворени обятия в този дом, където и преди се усещах като натрапник.
Мария ме прие точно с тая ледена студенина, която бях предвидил, въведе ме неохотно в малкия скромен, ала чисто нареден хол, седна до прозореца и отпусна апатично ръце в скута си, додето аз се инсталирах в ъгъла между радиоапарата и фикуса, като може би несъзнателно избрах най-тъмния кът на стаята.
Жената мълчеше и чакаше аз да заприказвам и това ми създаваше подтиснатото самочувствие на обвиняем, понеже всъщност нямаше за какво да приказвам и единственото, което имах да споделя по същество, едва ли беше за споделяне, тъй като в къщата на обесения за въже не се говори.
Постарах се да изляза от положението с помощта на темите „Как е Боян?“ и „С какво мога да ви помогна?“.
— С нищо, освен ако можеш да ми върнеш мъжа — сряза ме тя.
— Бих го направил от все сърце, да имах тая власт…
— Да, но я нямаш. Ти и тия като тебе имате власт само да убивате, не да възкресявате.
— Ние не сме убили Любо… — възразих меко.
— Вие го убихте! Вие!…
Премълчах, защото при даденото положение спорът по тоя въпрос изглеждаше съвсем безполезен. Жената също млъкна и ние седяхме известно време така и гледахме в различни страни, и в хола бе тъй тихо, че лекото бълбукане на горещата вода в радиатора на парното звучеше почти оглушително. Отправих неволно очи натам и забелязах, че капещите от крана капки бяха образували малка локвичка върху паркета.
„Радиаторът ви тече“, понечих да кажа, но навреме преглътнах глупавата фраза и в същото време с учудване съзнах, че аз, който тъй често си спомнях за Любо при най-различни обстоятелства и на най-различни места, не можех да мисля за него тъкмо тук, в собствения му дом. Тая жена го изместваше от ума ми, тя ме принуждаваше да мисля за нея, предпочитах да стоя тъй с празна глава и да се вслушвам тъпо в бълбукането на радиатора.
— Смятам, че ми дължиш поне известни подробности — промълви сухо Мария, когато мълчанието стана прекалено дълго. — Тия ваши изтъркани фрази „при изпълнение на служебния си дълг“ — и други подобни може да са добри за некролога, но за мене не значат нищо.
— Предполагах, че са те информирали…
— Идваха да ме информират, но аз не пожелах да ги слушам. Изобщо нищо не съм искала, нито тепърва мисля да искам от тях…
