„Ще се отбием — вика — в «София» при моята тайфа. Тази вечер заминаваме за Боровец и се връщаме чак в понеделник заран. Какво ще кажеш за тоя сюрприз?“

— Казах, че е чудесно, разбира се, само че днес не мога, понеже в понеделник съм на изпит и утре целия ден трябва да чета.

„Глупости — вика Ана. — Ти ако досега не си се подготвил, утре и без туй нищо няма да свършиш. Недей само да ставаш лош и да ми разваляш празника.“

„Съжалявам, но не мога — казвам. — Ако утре не почета, значи да ме скъсат.“

„И какво, като те скъсат? Светът ли ще пропадне?“

„Ще пропадне стипендията.“

„Значи — вика — стипендията е по-важна от всичко? По-важна от дружбата ни, по-важна от мене…“

„Хайде сега — казвам. — Ще почнем да сравняваме хляба с любовта!“

„Не, ти просто си търсиш претексти — вика тя. — Сигурно си се уговорил нещо с оная, дебелата…“

„Не приказвай смешни неща — казвам. — Прояви поне малко разум. Ако толкова държиш на Боровец, върви сама. Ако пък искаш да идем двамата, почакай да си взема изпита.“

„Къде и как ще вървим двамата? — вика тая глезла. — В някой заслон ли? — вика. — И с оня претъпкан рейс? Момчетата са намерили коли, приготвили са вила и всичко това за мен го правят, а аз трябва да се отказвам в последния момент заради твоите капризи!“

„Не се отказвай. Върви. Няма да ти се сърдя“ — викам, като едва се сдържам да не я плесна.

„И ще вървя! Само че повече няма да ме видиш!“

— И закрачи надолу по булеварда, но, разбира се, достатъчно бавно, за да мога да я настигна. Само че аз не мислех да хуквам подире й, и тя разбра това и съвсем забави стъпки, обърна се и рече:

„Ще те чакам в «София» до шест. Ако не дойдеш до шест, вече никога изобщо не идвай!“

— И си тръгна. Тоя път — окончателно. Какво можех да направя?

— Добре, продължавай — казвам.

— Вечерта към единайсет се промъкнах до вилата и това, трябва да знаете, не бе много лесно, защото на всичко отгоре Пепо доста време беше по дирите ми, но аз успях да се откопча и стигнах до вилата и вътре навсякъде бе тъмно, така че успях без трудности да се добера до балкончето и да вляза в мансардата. Дръпнах както винаги пердето, запалих джобната лампа и приближих до бюрото, когато ненадейно лампата светна, ама не моята, а тая на потона и видях пред себе си Ана. Тя тъй безшумно бе влязла и бе натиснала електрическия ключ, че наистина ме стресна. Дръпнах се инстинктивно назад и за проклетия бутнах гипса, някакъв гипсов бюст на Сократ или на не знам кой си, дето бере праха на етажерката. Той се търкулна и изтрополя на пода, но за щастие не се счупи, а Ана прошепна, цялата бясна:

„Ще събудиш баща ми! Поне него пощади!“

„Смятах, че си заминала“ — рекох, като че ли нищо не е станало.

„Аз пък мислех, че учиш за изпит — върна ми го тя. — Но ти толкова си загрижен за хляба си, та си почнал да тършуваш из чуждите къщи.“

Преглътнах и само запитах:

„Откъде ще разрешиш да си отида? По стълбата или през прозореца?“

„Откъдето си дошъл — рече тя. — Стълбата е за порядъчни посетители!“

— И ми хлопна вратата. Върнах се в града и минах както винаги по Евлоги Георгиев, отключих кутията на Касабова, оставих там касетката, дето ми я дадохте, и намерих цяла опаковка ампули. Тръгвам към къщи и тъкмо завивам зад ъгъла, насреща ми излиза Пепо. Той както ви казах, не е глупак, и след като ме е изтървал, навярно е решил, че най-сигурното е да ме причака пред къщи и ме свари тъкмо с пакетчето в ръка, и аз, разбира се, търтих да бягам, а той — подире ми, и трябваше да обиколя целия блок и да изкача на един дъх стълбата, за да се откопча, и се откопчих само защото тоя ден бе ред на Пепо да ме брои и ако подире ми беше Апостол с неговите дълги крака, непременно щеше да ме на стигне.

Боян млъква, поглежда ме гузно и навежда очи:

— Изобщо всичко пропадна…

— Не е толкова трагично — възразявам. — Въпреки че гафът наистина се е състоял. Много нещо зависи от поведението на твоята Ана.

— Тя веднага ще издрънка всичко на татко си, тая глезла.

— Не вярвам. Нали сама ти е казала „Пощади баща ми“. Щом иска ти да го щадиш, и тя ще го щади. Освен туй не е изключено да не е разбрала истинската цел на посещението ти в мансардата.

— Смятате, че ме взима за обикновен крадец? — възкликва Боян. — Не разчитайте на това. Сто на сто съм убеден, че го каза просто за да ме обиди.

— Възможно е. При всички случаи, додето тя не е споделила с никого тая история, нещата още могат да се оправят.

— Вие сте истински оптимист. Завиждам ви — произнася момъкът с известно облекчение.

— Не съм смятал никога, че съм оптимист, а още по-малко — песимист. Старая се само вярно да преценявам нещата, което препоръчвам и на тебе. Когато преценяваш вярно нещата и когато знаеш правилно да реагираш, почти винаги стигаш до извода, че всяко положение си има изход. Не винаги, но почти винаги. А това съвсем не е малко.

— И баща ми ли мислеше тъй? — запитва ненадейно Боян.

— Ами че аз това, мойто момче, от баща ти съм го научил. Както и много други работи.

— Заедно ли бяхте, когато го раниха в крака?

— Заедно. Както винаги.

— Къде, на границата?

— Там някъде. Това бяха шепа бандити, извършили доста поразии на наша територия и вече готови да се изтеглят отвъд. Само че ние бяхме ги обградили и те бяха залегнали в падинката на билото на един хълм. Ние тримата, баща ти, Стефан и аз, вардехме изхода от едната страна на хълма и единственото ни прикритие беше някаква жалка китка от хилави акации, а ония тримата стреляха отгоре по нас и баща ти вече бе ранен зле, и Стефан — също, и изобщо имаше всички изгледи да ни видят сметката.

„Трябва да се прибяга до оня камък и да се хвърлят едно-две яйца в гнездото“ — рече баща ти.

— Той говореше в неопределено лице, обаче думите се отнасяха до мене, защото баща ти вече бе ударен в крака, а Стефан бе тъй лошо улучен, че изобщо едва ли щеше да се вдигне. И аз прибягах и им хвърлих две бомби, макар че и мен ме раниха в ръката, а после дойде подкрепление, но всичко вече бе свършило и Стефан издъхна още в джипката, а баща ти оттогава все си накуцваше по малко.

Момъкът не казва нищо и едва ли може да види в ума си това, което аз виждам, додето редя сухите безцветни фрази. Жалката китка от посърнали ниски акации, остатък от някогашен опит да се укрепят ронещите се склонове на хълма, и аз, залегнал между тия двамата, разкървавени и с бледи потни лица, и скалистия гръб на хълма, възлизащ нагоре пустинен и страшен, пепелявосив под безцветното нажежено небе, и сухите зловещи изстрели на автоматите, и тънкото зловещо свирене на куршумите, и собствения ми дрезгав глас нейде тук, вътре в мен: „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“, и отново страшния хълм, този път смътен и безформен, защото вече бягам превит надве там, към каменното било, дето са се свили ония.

— Не знам защо, но все по-често се улавям, че мисля за него — чувам до себе си гласа на Боян.

„Мисли — отвръщам на ума си. — Нали все някой трябва да мисли и за него.“

Слънчев понеделник. А слънцето все по-отрано почва да припича. Тъй че приятно е да работиш в стая като нашата, с този прозорец винаги в сянка и винаги отворен за хладния полъх, идващ от вътрешния двор и леко полюшващ бялата завеса.

Току-що сме се върнали от кабинета на шефа подир обичайното обсъждане на ситуацията и аз се изправям пред прозореца, за да подишам малко свеж въздух и да погледам обичайната гледка: циментирания двор, колоната на служебните коли, шофьорите, спрели на приказка, поста до затворената врата към улицата, петте реда прозорци на насрещното крило, отразяващи синевата и белите облаци на юнското небе. Затворено, тихо и изолирано, също като в болница.

Борислав нервничи зад бюрото с празното си цигаре и аз вече очаквам да оповести частичната си капитулация с възгласа „Дай една цигара“, когато на вратата се почуква и влиза лейтенантът.