Въпреки пресъхналото си гърло Тодоров говори с такава мазна интонация, че усещам леко повдигане. Това съвсем не ми пречи да държа пистолета на предишното му място, сиреч опрян в слабините на стария познат.

Изминаваме няколкостотин метра в пълно мълчание, ако не се смята инцидентния въпрос на Тодоров „Къде ме водите?“, на който не благоволявам да отвърна. Едва когато стигаме до входа на Йорстедспарк, промърморвам:

— Ще влезем тук да се поразходим.

При вида на тъмната глуха гора старият познат потръпва в леко обяснимо стъписване, обаче аз разсейвам двоумението му, като опирам малко по-силно заглушителя в слабините. Човекът влиза неохотно през едва открехната желязна врата и ние тръгваме по застланата с пясък алея.

Йорстедспарк има доста мрачен вид дори и в най-слънчевите летни утрини. Това е едно твърде голямо и доста пустинно пространство: огромни дървеса с гъста влажна листовина, полегати поляни, тънещи в дълбоки сенки и още по-дълбоко езеро с чернозелени води. Сега в тъмнината на нощта тая пустош изглежда съвсем злокобна и самотните лампи, пръснати тук-там, вместо да разведряват пейзажа, го правят още по-неприветлив.

Озовали сме се нейде към средата на парка, сиреч в най-глухата му част, когато посочвам една скамейка и промърморвам:

— Седни тук да си починеш.

Тодоров изпълнява нареждането и аз на свой ред се настанявам, като все тъй държа пистолета долепен в кръста му под прикритието на шлифера.

— Тук е доста влажно — забелязва спътникът ми, сякаш наистина сме излезли на разходка.

— Съжалявам, че те излагам на риска да хремясаш, но квартирата ти положително се подслушва.

— И аз тъй мисля — съгласява се тутакси старият познат. — Те знаят, че никога няма да бъда техен човек.

— Не. Те знаят, че предателят винаги си остава предател. Никой не вярва на изменника, Тодоров, дори и тия, дето са го купили.

— Аз не съм изменник… Аз съм искрен патриот. Вие знаете много добре, другарю Боев…

— Първо, няма да ми викаш „другарю“ и, второ, няма да ме наричаш „Боев“. А колкото до патриотизма…

Вадя от джеба си цигара и запалка и запушвам, без да изпускам пистолета от десницата си.

— Аз съм почтен гражданин… вие знаете… — бъбре събеседникът ми, решил да замени прекалено силния израз „искрен патриот“ с по-скромното название „почтен гражданин“.

— Някои хора живеят като почтени граждани само защото не се е случило почтеността им да бъде поставена на изпитание. Такива хора биха могли дори да си умрат като почтени граждани, стига да не попаднат в магнитните полета на съблазните. Обаче ти попадна, Тодоров, и капитулира, и ако аз съм тук, то не е, за да ти връчвам орден за патриотизъм, а за да ти изпълня присъдата.

— Каква присъда? Вие шегувате ли се? — обръща се сепнато старият познат към мене.

— Не мърдай. Без излишни движения и без пози на наивност. Знаеш много добре, че щом съм пратен тук, това не е случайно. Както не е случайно, че съм изпратен тъкмо аз, а не друг. Именно защото те познавам и отлично те разбирам. Ти ще бъдеш ликвидиран още тази нощ и на това място…

— Но чакайте, какво говорите! — обръща се отново Тодоров към мене.

— Казах: не мърдай. Мястото, както виждаш сам, е добре избрано. Никой нищо няма да чуе. А с един камък, вързан за краката, ти ще се гмурнеш тъй дълбоко в езерото, че едва ли някой някога ще те извади…

Спътникът ми за трети пьт се раздвижва, ала аз го усмирявам чрез съответния натиск в слабините.

— Обяснявам ти тия неща не за да те плаша, а за да бъдеш наясно. Единствената възможност да спасиш кожата е в следната програма от четири точки: да ми предадеш сведенията, получени от Соколов, да разкажеш без извъртания всичко станало, да възстановиш капарото на „Универсал“ и да забравиш, че съм ти идвал на гости. Четири неща…

— Всичко ще направя, всичко… — прошепва с покъртителна кротост старият познат.

— Не бързай да обещаваш, а още по-малко — да лъжеш. Казах: четири неща. Ако не изпълниш точно което и да е от тях, знай, че ще те открием, та ако ще да се завреш в Патагония, а тогава… Ти вече от доста време си под наблюдението на нашите органи и няма да бъдеш изтърван от око, уверявам те.

По алеята се чуват бавни стъпки и Тодоров наостря уши. С крайчеца на окото си виждам фигурата на приближаващ се полицай, тъмнееща сред смътния ореол на съседния градински фенер.

— Не изпадай в оживление — прошепвам на съседа си. — Полицаят ще получи втория куршум. Първият ще бъде само за тебе.

Старият познат застава като мумия, а аз, за да бъде сцената по-естествена, се облягам на скамейката, сякаш вдишвам с наслада покоя на нощта. Полицаят минава лениво край нас, поглежда ни бегло и отминава към изхода.

— Хайде — казвам. — Пристъпвай към изпълнение на програмата: точка по точка и без отклонения.

— Със Соколов се свързах…

— Историческата справка — после. Най-първо: къде са сведенията?

Аз, разбира се, не само не знам къде са сведенията, но дори нямам понятие, дали съществуват такива сведения. Едничкото, което знам, е, че сега не е време да изповядвам невежеството си.

— Сведенията са у мене — избъбря Тодоров. — …За да видите, че не съм предател… Пазя ги и досега у мене, за в случай, че пратят някого като вас…

Той с потреперващи от вълнение пръсти разпаря долния край на сакото си и вади нещо дребно, колкото угарка, и завито в цигарена хартия.

— Какво е това? Мек филм? — любопитствувам и разтварям леко хартията.

— Познахте: меки филми. Всичко е тук. Всичко е най-точно заснето.

— А кой пречука Соколов? Ти ли? — питам, като, прибирам угарката в джоба си. — И защо? За да си присвоиш сумата, която трябваше да му предадеш?

— Че мога ли аз да пречукам човек бе, другарю Боев?

— Шшшт! Забрави ли какво ти казах? Хайде, разправяй поред. И не от Адам и Ева, а от пристигането ти тук, в Копенхаген.

Тодоров покорно пристъпва към устното си изложение, но в продължение на няколко минути не разкрива нищо повече от вече познатите ми факти: контакта с търговското представителство, контакта с „Универсал“, контакта със Соколов. Слушам го търпеливо. Когато някой ми поднася първоначалната си версия, не обичам да го смущавам с въпроси. И после не е без значение да установя дали ще бъдат предадени точно подробностите, които вече са ми известни, макар това още да не е никаква гаранция, че със същата точност ще бъдат разказани и нещата, които не са ми известни.

— …Срещнахме се със Соколов на гарата тъкмо както беше определено — говори човекът до мене. — Гарата по тоя час беше пълна с навалица и срещата мина съвсем незабелязано и размяната можеше да стане тук на място, и всичко да се развие съвсем другояче, но Соколов беше мнителен тип, пък и аз, право казано, му нямах много доверие.

„Носиш ли парите?“ — запита той.

„Ето ги, не виждаш ли?“ — рекох.

Това бяха десет пачки по десет хиляди и аз ги бях поставил в една кутия за тоалетен сапун и бях ги загънал тъй, че приличаха наистина на нещо, купено от парфюмериен магазин.

„А ти носиш ли стоката?“ — казах.

„А бе стоката е у мене, ама отде да знам какво има в твоя пакет“ — рече Соколов.

„Че и аз не знам каква ти е стоката — рекох. — Ако искаш, ела до хотела, там ще се оправим.“

„В хотела е опасно — възрази Соколов. — Да вземем едно такси. Две минути са достатъчни за проверката.“

Така и направихме. Додето таксито ни возеше, Соколов поразгъна пакета, колкото да се увери какво има вътре, и ми предаде меките филми, само че аз не можех да направя проверката си и реших да я карам на доверие и едва по-късно разгледах негативите и разбрах, че човекът не ме е излъгал. Няколко улици след гарата Соколов слезе от таксито, а аз слязох при хотела и още щом слязох, разбрах, че ме следят. „Втасахме я“ — рекох си и се прибрах в стаята и не мръднах оттам цялата вечер. Трябваше да бягам час по-скоро, но къде да бягаш в десет часа вечерта. Затова реших да се измъкна рано на другата сутрин и веднага да се кача на влака за Хамбург, пък оттам вече по-лесно ще му намеря колая. Влакът тръгваше в осем заранта, но аз излязох от хотела още в седем, без да си взема багажа и без да платя, и мисля, че никой не ме забеляза. Обикалях насам-натам и се качих във влака чак когато щеше вече да потегли. Настаних се в едно празно купе и си рекох: „И този път отървахме кожата.“ Ама не било така. Малко след като тръгнахме, в купето влезе някакъв добре облечен господин, седна срещу мене и извади вестник. Почти не му обърнах внимание, понеже мислех за своите си работи, обаче по едно време господинът остави вестника, погледна през прозореца и рече на немски: