Да, играта е наистина съвсем ясна и нейните правила също са ясни и макар да си повтарям за кураж, че още нищо не се е случило, аз вече изпитвам неприятното предчувствие, че се намирам на две крачки от тоя капан, чийто вид и местоположение дори не са ми известни. Но две крачки или три, разстоянието трябва да се използува, за да се свърши нещо полезно. Отсрочката е съвсем къса: от неделната привечер, когато излизам из дома на Сеймур, до неделната нощ, когато съм обречен на едно принудително рандеву с Грейс, уговорено шепнешком на изпращане. Засега още не съм следен и трябва да се постарая да не бъда засечен в тоя нищожен отрязък от време и да свърша всичко, което следва да бъде свършено.

С тия мисли извървявам пътя до малката кафе-сладкарница, настанявам се край една не твърде устойчива кръгла масичка и поръчвам чашка еспресо. Съдържателката с добродушното пълно лице едва в тоя миг ме поглежда и това ми дава повод да подхвърля:

— Надявам се, че сте отнесли бонбоните…

— Отнесохме ги и ги донесохме — осведомява ме жената, като се заема с апарата за еспресо.

— Как така?

— Ами вашия приятел го няма на тоя адрес.

И като се обръща към вътрешното помещение, стопанката извиква:

— Ерик, къде остави бонбонерата?

Стажантът-куриер се показва от вратата с все тъй енергично вирнат нос, ала с доста накърнена самоувереност. Той донася изящно опакованата кутия, поставя я на масичката пред мене и ми отправя един посърнал поглед…

— Никъде не познават такъв човек, господине…

— Питахте ли портиера?

— Портиера го нямаше, но обиколих всички етажи. Никъде не познават такъв човек…

— Звънихте ли навсякъде?

— Навсякъде. Апартамент по апартамент. Само в един апартамент на шестия етаж не ми отвориха.

— Тъй ли? Кой точно?

— Апартаментът вдясно.

— Жалко — казвам. — А ти кога имаш рожден ден?

— Чак подир два месеца.

— Тогава ето ти подаръка, с два месеца аванс.

Стажантът-куриер наново ме поглежда, за да провери не се ли шегувам, а после промърморва смутено някаква благодарност и отнася кутията.

— Много е мило от ваша страна, господине — обажда се усмихната стопанката иззад тезгяха, подтисната вероятно до тоя момент от мисълта, че мога да си поискам обратно парите.

Тя ми донася кафето и в ненадеен пристъп на словоохотливост добавя поверително:

— Ако питате мене, децата не бива да се глезят прекалено.

— Съвършено вярно — отвръщам, като вадя една монета.

— О, оставете! Нека кафето бъде за сметка на заведението.

— Защо не! — казвам — Макар че и аз не съм свикнал да ме глезят.

Наближава осем часът вечерта, но по силата на датското небесно разписание над града все още витае някакъв смътен здрач.

Шестият етаж вдясно. Двата прозореца, които принадлежат на тоя апартамент, са тъмни. Вмъквам се в преддверието на сградата, прекосявам го и излизам на двора. Прозорците на шестия етаж и от тая страна са тъмни. Връщам се в преддверието и се качвам на асансьора.

Върху вратата на апартамента няма никакъв надпис. Ключалката е секретна, от нов модел. Преди да се заема с нея, натискам за всеки случай звънеца с грубата настойчивост, която влагат в този жест полицаите и пожарникарите. Никакъв отговор.

Ключалката, както казах, е секретна, от нов модел, но това е без значение. В джоба ми се намират няколко ключа от типа „Сезаме, отвори се!“, годни да се справят с всички съществуващи модели.

Операцията трае не повече от минута и протича почти безшумно. Влизам в тъмното антре и грижливо заключвам вратата подире си. Сетне отварям следващата врата. От двата прозореца в тъмното помещение прониква мъждива здрачевина, съвсем неспособна да играе ролята на осветление. Изваждам миниатюрното джебно фенерче и започвам бегъл оглед, като се старая лъчът на фенерчето да избягва прозорците и да пълзи по-ниско от тях.

Освен антрето — хол, спалня, кухня и баня. Стилът на мебелите за момента не ме интересува. Орнаментите на тапетите — също. Във всеки случай обстановката е на далеч по-ниско ниво и съвсем различна от тая на софийския апартамент, дето бях канен преди години. Въпросът е дали стопанинът е същият. Обитателят обаче навярно е съвсем безличен тип, защото едничките следи на неговата индивидуалност се изчерпват с два почти нови костюма в гардероба и купчина мръсно бельо в банята. Джебовете на костюмите са празни. Празен се оказва и куфарът, пъхнат под кревата, за да не загрозява обстановката. Всъщност не съвсем празен: дъното на куфара е заслано с един стар брой на „Вечерни новини“.

Един брой на това следобедно издание, при това стар, не би направил никому никакво впечатление в София. Обаче между София и Копенхаген има доста разстояние. При вида на изпомачканото и не съвсем чисто парче хартия изведнаж изпитвам усещането, че някакъв невидим благодетел освобождава гърдите ми от гипса, в който те са били поставени до тая минута. Вдишвам дълбоко част от спарения въздух на стаята и се отпускам в креслото на ъгъла.

Светещите стрелки на часовника ми отбелязват точно осем и трийсет и пет, когато отвън прозвучава едва чуто превъртане на ключ в ключалката. Отваряне и затваряне на врата. Отваряне на втора врата и щракване на електрическия бутон. Излишно е да допълвам, че под блясъка на полилея влезлият тутакси ме съзира, излегнат лениво в креслото срещу вратата.

Влезлият е Тодоров. Едва зърнал госта си, той прави крачка назад, но веднага замръзва, защото освен мене е зърнал и намиращия се в ръката ми пистолет. Един маузер, много плосък и удобен за носене, снабден в момента със заглушител.

Тодоров понечва да изхвърли някаква фраза от пресъхналата си уста, обаче аз, без да изпускам пистолета от дясната ръка, вдигам показалеца на лявата до устните си в знак да мълчи. После ставам и правя втори знак, този път със самия пистолет, в смисъл: кръгом и да вървим!

Новодошлият се поколебава за миг, ала той е съобразителен човек и бързо разбира, че времето съвсем не е подходящо за колебания. Затова се обръща и покорно тръгва по обратния път, като оставя на мене грижата да загася лампата и да затворя вратата.

Намятам шлифера си върху дясната ръка, тъй че да прикрива маузера, чийто заглушител е плътно опрян в хълбока на Тодоров. Слизаме по стълбището, движещи се един до друг, като добри приятели.

Извеждането на Тодоров вън от квартирата крие немалко рискове, но е неизбежно. В наши дни всяка фраза, веднаж изплъзнала се от устата ти, престава да бъде твое достояние. Все едно да пуснеш на разходка един шаран в това изпълнено с акули езеро, каквото е в сегашно време етерът. Алчни и наострени механични уши, от най-гигантските съоръжения, до най-миниатюрните апарати, дебнат жадно беззащитния блуждаещ звук. Подслушват се шифрованите и нешифровани международни радиовръзки, гигантски механизми по границите ловят в мрежите си вътрешните телефонни разговори, — безбройни невидими уши слухтят заредени в градовете, в учрежденията, в уютния интериор на частните домове. В наше време откровеният разговор се превръща в голям лукс. Особено за хора като мене. И особено в моменти като сегашния, когато трябва да поговоря от душа с един стар познат.

Ньоре Зьогаде е слабо оживена дори през деня, а в този вечерен час е съвсем пуста. За всеки случай насочвам спътника си към другия тротоар, простиращ се край езерото и следователно още по-безопасен от гледна точка на случайните срещи.

— Всеки вик или опит за бягство ще ти струва живота — произнасям полугласно.

Тонът ми звучи съвсем искрено, тъй като наистина съм готов да изпълня заплахата си, без всякакъв страх от ония по-сетнешни угризения, които доведоха до лудост бедната леди Макбет.

— Не се безпокойте… приберете пистолета си… — аз сам очаквах подобна среща… дори я желаех… — заговорва на пресекулки Тодоров.

— Радвам се, че желанията ни съвпадат.

— Аз също се радвам… Искам да кажа, радвам се, че идвате тъкмо вие… един човек, който ме познава… който ще ме разбере…