— Все едно. Темата при всички случаи е интересна — маха великодушно с ръка Хигинс, като едва не събаря бутилката.
— А какво ще получите за тоя труд? — пита Бери.
— Не мога да кажа, преди да съм го завършил.
— И все пак, приблизително?…
— Дайте го на мене и аз ще ви осигуря поне двайсет хиляди… — заявява все тъй великодушно Хигинс.
— Пак хиляди и пак долари — въздъхва с досада Дороти.
И като се обръща към мене, добавя:
— Елате по-добре да танцуваме.
Дали защото е понеделник, или просто защото цените на заведението са доста високи, но край масите няма много посетители и двойките на дансинга са достатъчно редки, за да може дори посредствен танцувач като мене да маневрира. Всъщност ако някой маневрира, това е по-скоро дамата в лилаво и аз само следвам в ритъма на мелодията насоката на нейния каприз. Тая тактика не е за изхвърляне при известен род дебюти: вместо да се стъписваш и да издаваш подозренията си, по-добре е да се отпуснеш за малко по течението като един скромен наивник, колкото да се ориентираш в обстановката и да разбереш каква точно е стъпката на танца и защо държат да те въвлекат в него.
Дороти е опряла плътно в мен едрия си бюст, без страх, че може да измачка тоалета си, и ме гледа открито с големите си очи, без да се бои, че ще ми разкрие нещо повече от една вечерна разнеженост.
— Михаил… Това звучи също като Майкъл…
— Защото името е едно и също.
— Наистина ли? Ах, с какви спомени е свързано това име!…
— Надявам се, че не съм докоснал струната на първата ви любов.
— Не, но на една от първите. Времето се топи, а спомените растат… Аз съм вече една почти възрастна жена, Майкъл!
— Не се клеветете.
— Ще повярвате ли, че подир месец навършвам тридесетте?
— Не е възможно. Не бих ви дал повече от двадесет и пет.
— Вие сте един ужасен лъжец, Майкъл. Умирам да слушам такива лъжци!
Мимолетната сянка при фразата за безвъзвратния ход на годините отново е отстъпила място на мечтателния унес и големите очи ме гледат с предразполагащата откровеност на опитна жена. В тоя миг може би за пръв път забелязвам, че тя има наистина хубави очи, тъмни и измамливо дълбоки, че тя изобщо цялата е все още хубава. Може би дори всъщност тъкмо сега тя се намира в зенита на хубостта си, но жените обикновено винаги сами помрачават тоя зенит, като се тровят с мисли за неизбежното предстояще.
Ухото ми не без задоволство долавя края на мелодията, защото това безцелно движение насам-натам съвсем не е между любимите ми занимания. Обаче дамата в лилаво, отгатнала дезертьорския ми проект, улавя десницата ми с добре гледаната си бяла ръка и ме задържа за миг, додето оркестърът засвирва някакъв следващ туист или нещо от тоя род.
— Не мога да танцувам туист — промърморвам.
— Няма значение. Танцувайте го, както ви е угодно. Вие ми действувате просто отморяващо, Майкъл!
— Не знам да има нещо по-отморяващо от едно удобно кресло.
— Да, но само в случай, че нейде в съседство не се намира скъпият мистър Хигинс.
Така че додето двойките около нас се разделят и партньорите почват да се кълчат един срещу друг, ние двамата — Дороти и Майкъл — продължаваме да се въртим плътно прегърнати и жената в лилаво тъй настойчиво вперва в мене дълбокия си тъмен поглед, че аз поради инстинктивен страх от удавяне откланям очи към изписаните по стената голи жени с фосфоресциращи цветове.
— …Обожавам пътуването… — произнася с приятния си мелодичен глас Дороти. — Да попадаш на места, които не са ти дотегнали, и да ги напускаш, преди да ти дотегнат…
— Затова ли сте избрали журналистиката? — питам прозаично.
— Отчасти да. А вие обичате ли да пътувате?
— Много.
— И вероятно често пътувате?
— Съвсем не.
— Недостиг на пари?
— По-скоро — на време.
— Е, тогава у вас това не е страст. Човек винаги намира време за страстите си.
И като ме пресреща отново с увличащите бездни на погледа си, дамата в лилаво запитва:
— Каква е вашата страст, Майкъл?
— Коя страст?
— Тая, единствената и изпепеляващата.
— Хъм… — произнасям затруднено. — Едно време събирах марки… Но трябва да призная, че това беше доста отдавна…
— Вие сте наистина ужасен лъжец — свива вежди Дороти.
А после тъмните очи отново ме поглеждат разнежено:
— Умирам за такива лъжци.
* * *
Дороти единствена разполага с кола — един почти нов тъмносив буик, — затова и ролята на разносвач се пада на нея. А от разносвач наистина има нужда, защото, макар мистър Хигинс и мистър Бери да се държат все още на краката си, това им коства немалко усилия.
— Мании и фантазии… — произнася с мъка човекът-скелет, облегнат на задната седалка. — Социологията не е нищо друго освен психология на обществото, драги Бери!
Бери отвръща с някакво ломотене, което вероятно е шифрован израз на фразата „съвършено вярно!“
— Трябва да обясните при случай тия неща на Коев, драги Бери! — продължава да фъфле неуморимият Хигинс. — Не се сърдете, Коев, но вие имате нужда от известни напътствия по въпроса…
— Той трябва да дойде във вашия институт, Хигинс… — избоботва почти неразбираемо дебелият и изчерпал последните си сили в тая дълга фраза, задрямва в ъгъла до мършавия си колега.
Това разкрива широк простор за ораторските наклонности на кокаления човек, който се впуска в някакъв дълъг и объркан разговор със самия себе си.
Дороти, възползувана от пустотата на нощните улици, кара с непозволена скорост и тъй рязко взема завоите, че очаквам всеки миг мистър Хигинс да отхвръкне от седалището и скелетът му да се разпадне на съставните си части. Това обаче като по чудо не става и ние успяваме да доставим невредими двамата социолози в обитавания от тях елегантен хотел.
— Сега накъде? — пита дамата в лилаво, след като деликатната мисия е приключена и ние отново сме се настанили в колата.
— Кой е вашият хотел? — отвръщам на въпроса с въпрос.
— „Англетер“. А вашият?
— Моят… Всъщност той вече не е мой: утре заран трябва да го напусна.
— Бедното ми момче — пропява Дороти, като подкарва буика. — А защо не дойдете в „Англетер“?
„Защото е прекалено скъпо“ — би трябвало да отвърна, но вместо туй казвам:
— Защото и там е пълно.
— За вас ще се намери една стая, гарантирам ви. Оставете това на мене.
— Не знам как да ви благодаря…
— Начина на отблагодаряването ще го обмислим после — промърморва жената в лилаво и натиска педала на газта до края.
Колата спира пред бялата фасада на хотел „Англетер“, ярко осветена въпреки късния час. Ние излизаме и Дороти ми отправя един последен поглед, който не изразява нищо повече от лека умора. Сетне ми подава ръка и произнася машинално:
— До утре, Майкъл!
Тръгвам бавно край редицата излъчващи студен електрически блясък витрини на Строгет. Улицата е съвсем пуста, ако не се смята човекът, крачещ също тъй бавно като мене петдесет метра по-назад. Следен съм. И целия ден бях следен. По улиците и в бара, пеша и с кола. Въпросът е: докога?
ТРЕТА ГЛАВА
До ушите ми достига сух изстрел на автомат. После — два изстрела, един след друг, а после — още два.
„Значи, ония горе не са обезвредени — сещам се изведнаж. — А аз си мислех, че всичко отдавна е приключило.“
„Ония горе“ са залегнали в малка скалиста падинка на самия връх на хълма и аз знам добре това, защото всяка педя наоколо в тая пустинна местност ми е позната. Техните изстрели са редки, но бият тъкмо в горичката от ниски акации, дето ние сме се спотаили. Всъщност това не е никаква горичка, а жалка китка от посърнала зеленина сред сипеите, един мизерен остатък от някогашен опит да се укрепят ронещите се склонове на хълма. И ние тримата лежим под това ненадеждно и почти въображаемо прикритие от бодливи вейки и рядка листовина, додето ония горе се упражняват в стрелба върху главите ни.