— Защо мислите, че хората страдат от отегчение в същата степен като вас? — питам на свой ред.

— Не знам дали ви се е случвало, но когато едно чувство, което твърде цените, почне да се разклаща, обзема ви разрушителният стремеж да го разклатите докрай, да го изтръгнете от себе си, да го хвърлите по дявола. И ето че аз сам приготвих един позив срещу университетското мракобесие и преди да го натракам на машина, занесох ръкописа на Дейвис. Той го прегледа, посъветва ме да направя някои дребни поправки, а накрая забеляза:

„Боя се, момчето ми, да не си навлечете беля с тия апостолски действия.“

„О — рекох небрежно, — рискът не е голям“

„Кой друг освен тебе знае за позива?“

„Само Хари и Дик.“

„Във всеки случай, отваряйте си очите, когато ще го разлепвате.“

„Разлепването ще стане съвсем рано заранта, когато аудиториите са още празни“ — отвърнах все тъй небрежно.

Аудиториите наистина бяха съвсем празни рано заранта, но мене все пак ме спипаха още при поставянето на втория позив и тоя път нямаше никакво съмнение кой е предателят. Дейвис бе направил доноса си без забавяне, разчитайки, че ние с Хари и Дик ще почнем да се подозираме взаимно.

— И вие бяхте изключен?

— Щях да бъда, ако не бях проявил малко здрав разум. Във всеки случай трудът, който бях почнал да пиша на тема „Структурата на капитализма като организирано насилие“, така си и остана недовършен. Изобщо от този момент марксическите идеи добиха за мене истинското си значение на идеи без покритие.

— Не виждам какво общо имат марксическите идеи с подлостта на вашия професор.

— Нищо общо, разбира се. Далеч съм от мисълта да виня Маркс и Енгелс за двуличието на Дейвис. Чисто и просто пердето се дръпна от очите ми и разбрах, че възгледите, дори когато изглеждат високо благородни, не струват пет пари в ръцете на човешките отрепки. Бих казал дори, че тъкмо високо благородните възгледи трябва да се избягват особено старателно, поради своята способност да ни увличат и да ни мамят.

— Вие с изключителна последователност движите логиката си винаги наопаки…

— Да, да, знам какво ще кажете. Само позволете ми да свърша. Та ставаше дума за труда ми, останал недовършен и безполезен като всяко човешко дело. Впрочем, не съвсем. Когато ме задържаха и подир обстоен обиск на квартирата ме отведоха при човека от Федералното бюро, той ми каза:

„От тоя ръкопис личи — касаеше се за споменатия вече мой труд, — че вие доста добре сте усвоили доктрината на марксизма. Това може да се окаже твърде полезно в случай, разбира се, че знанията ви бъдат правилно използувани. Разберете, приятелю: който на 20 години не е бил комунист, той няма сърце. Но който след 20 години продължава да е комунист, той няма ум. Вие, мисля, вече сте надхвърлили двайсетте?“

Човекът ми сервира още няколко изпробвани от времето афоризми, а после пристъпи към вербовката.

Сеймур замълчава, като че очаква от мене някакъв въпрос, обаче аз нямам въпроси, поне засега.

— В интерес на истината трябва да заявя, че аз доста упорствувах при вербовката, но правех това само за да си придавам повече тежест. За сметка на туй проявих твърдост докрай, когато пожелаха да ме свържат служебно с Дейвис. Дадоха ми самостоятелна задача и аз бързо почнах да прогресирам и не само изпреварих Дейвис, а дори, ако ме не лъже паметта, успях впоследствие да му причиня известни малки неприятности. Аз не съм отмъстителен човек, Майкъл. Не че смятам отмъщението за нещо недостойно, но то е винаги свързано с излишна умора и хабене на нерви. Обаче специално за Дейвис си позволих едно изключение. Отмъстих му в името на стъпканите младежки илюзии. И трябваше да мине време, за да разбера, че всъщност би следвало да съм му благодарен…

Сеймур замълчава тоя път за дълго и аз най-сетне произнасям:

— Вие сте намразили хората, които сте обичали, а заедно с тях — и цялото човечество.

— Нека не преувеличаваме — отвръща уморено американецът. — Никого не съм намразил. А към ония двамата наистина изпитвам нещо като благодарност за отрезвяването.

— Обаче те жестоко са ви наранили.

— Това са дребни рани.

— Е да, но от тия, дето винаги болят.

— Не чувствувам да ме болят. Във всеки случай, не твърде. Нещо като стар ревматизъм, който се обажда понякога, когато времето почне да се разваля.

Той поглежда часовника си:

— Да ставаме ли?

„И да ставаме, и да не ставаме, банките вече са затворени“ — отвръщам на ума си, като се вдигам от скамейката.

Тръгваме отново по алеята, ала този път в посока към гарираната зад ресторанта кола.

— Всичко това не е важно — заговорва отново Сеймур. — Важното е другото: да разбереш колко незначителен е тоя свят на човеко-мравки и да се усетиш свободен от всичките му смешни закони, норми и предписания. Свободен, Майкъл, съвсем свободен, разбирате ли?

— Нима вие смятате, че сте съвсем свободен?

— Да! В границите на възможното, разбира се.

— Искате да кажете, че вече не работите във ФРБ или в ЦРУ?

— А, не! Не искам да кажа нищо повече от това, което вече казах! — отвръща Сеймур и ненадейно се разсмива с малко дрезгавия си смях.

Не ми е никак до научни занимания, но няма как. Прочее и следният ден започва с малка операция за легализиране. Отново надниквам в старинния храм на Кралската библиотека и дори заемам за домашен прочит книгата „Мит и информация“ от някой си Уйлям Т. Сеймур. След което се измъквам по вече познатия път и се качвам в първото срещнато такси.

Додето летя към центъра, разлиствам бегло труда на Уйлям Т. Сеймур, колкото да се убедя, че в книгата са залегнали познатите ми вече идеи, само че изразени в строго научен стил, чиято сухота с нищо не накърнява мизантропското им звучене.

Освобождавам колата на предварително набелязания мислено кръстопът и поемам бремето на банковите операции. Тази заран вятърът е по-силен отвсякога и в него вече се долавя хладният дъх на есента. За момента нямам нищо против това природно явление, тъй като ураганът ме блъска откъм гърба и само ускорява летенето ми от банка до банка.

Да описвам подробно визитите си из всички тия солидни учреждения би означавало да изреждам възможните вариации на вече познатите две фрази. Моята — разкриваща желанието ми да внеса нещо по сметката на господин Тодор — и тая на чиновника зад гишето — изразяваща недоумението, че търся някакъв си несъществуващ Тодор. Несъществуващ — съвършено вярно. И все пак…

Едничкото нещо, от което не мога да се оплача, е, че проверката върви твърде бързо… Прехвърлям се с такси в друг по-далечен квартал, а после — в трети. Списъкът на все още неизследваните заведения все повече намалява и заедно с това сянката на съмнение все повече се сгъстява в съзнанието ми. Може би вървя по дирите на един отдавна мъртъв човек. А може би човекът цъфти от здраве, но цъфти нейде много далеч от тоя ветровит град.

Влизам в една квартална банка, не знам вече коя поред и се озовавам в помещение, невдъхващо особен респект: вместо мраморни плочи — гол дъсчен под, почернял от подовото масло, а вместо бронзови полилеи — оплюти от мухите глобуси, мъждеещи в здрача на усойната зала. Изправям се пред гишето за влогове и произнасям обичайната си фраза. Чиновникът, без да става, издърпва от класьора кутия с фишове. Клиентелата на клона очевидно е тъй малобройна, че може спокойно да се разположи в една кутия.

Човекът изважда нов зелен картон, приближава го до очилата си, а после ме поглежда над тях и съобщава:

— Имаме Тодороф, а не Тодо̀р…

— На Риесгаде 22, нали?

— Не, на Ньоре Зьогаде 35 — отвръща чиновникът, като отново хвърля поглед към фиша.

— Значи, не е същият. Прощавайте — промърморвам.

И бързо излизам навън да търся такси.

Ньоре Зьогаде е нещо като улица-кей край изкуствените езера. Колата спира на посочения от мене адрес, сиреч десетина къщи пред желаното място. Когато обаче стигам пеша до номер 35, оказва се, че там вече ме очаква разочарованието под формата на огромна шестетажна сграда. Шест етажа по три или по четири апартамента на етаж — иди го търси в тоя лабиринт въпросния Тодороф с ф накрая.