„Днес имаме хубав ден“.

„Чудесен“ — рекох.

„Но за вас специално тоя ден не е много хубав, хер Тодоров. Вашият приятел Соколов е бил намерен убит тази заран точно на това шосе, край което сега летим.“

Погледна ме и се засмя, все едно че нищо не е казал, а аз се свих, сякаш беше ме полял с вряла вода.

„Най-лошото, хер Тодоров, е това, че убийството е извършено от вас.“

„Кой сте вие? — рекох. — И какви са тия лъжи, дето ми ги сервирате? Как мога да извърша убийство на едно шосе, когато по това време съм се намирал на километри от него?“

„В съдебната процедура, хер Тодоров, както знаете, са важни не фактите, а доказателствата. Няма кой да докаже къде сте се намирали през фаталния час, затова пък има ясни доказателства, че убийството е извършено от вас. То е извършено с джебния ви нож, оня алпийския, с кокалената дръжка, и върху него личат отпечатъци от пръстите ви.“

При тия думи работата изведнъж ми се изясни. Аз обикновено нося със себе си в куфара един малък сгъваем нож, който ми служи за прибор, когато закусвам по пътя, точно такъв нож, с дръжка от еленов рог, и тия типове очевидно бяха го задигнали от куфара ми, за да ми го сервират по-късно като веществено доказателство за убийство.

„Какво искате от мене“ — рекох.

„Малко разум, нищо повече, хер Тодоров. Първо, не правете опит да се качвате на ферибота и да минавате границата, защото на Рьодби вече е поставена полицейска бариера. Второ, въоръжете се със съзнанието, че от днес нататък минавате на нова работа. На работа при нас. Ние ви предлагаме спасение, хер Тодоров, в тоя тъй тежък за вас момент. Обаче спасението, като всичко на тоя свят, може да се получи само на съответната цена. Ние нямаме никакво намерение да спасяваме един подлец и двуличник, защото подлеци и двуличници не са ни необходими. Искаме срещу приятелския си жест да получим доказателство за пълна искреност. Ще ви поставим известни въпроси, на които вие ще бъдете така добър да отговорите точно и изчерпателно. Искреността, това е скромната цена, изисквана от нас срещу голямата услуга. Така че използувайте малкото време до следващата гара, за да направите свободния си избор между службата, която ние ви предлагаме, и доживотния затвор, който ще ви предложат датските власти, ако, разбира се, не предпочетат да ви осъдят на смърт.“

Това беше шантаж, разбира се, но какво можех да сторя? Да се противя? Да протакам? Направих го. Противих се и протаках чак до Рьодби. Говорех, че съм невинен, като че те не знаеха това по-добре от мене. Обяснявах, че не съм човекът, за когото те ме взимат и че не съм в състояние да им дам никакви сведения. Извъртах по всички възможни начини, но какво можех да сторя, когато ме бяха здраво заклещили и силата беше на тяхна страна?

„На нас ни е добре известно кой сте вие, хер Тодоров — повтаряше постоянно оня. — И не се безпокойте: няма да искаме от вас да кажете нищо повече от това, което знаете. А на всичко отгоре ще проявим към вас по-голяма щедрост от тая, която сам вие сте проявили към бедния Соколов.“

Когато стигнахме Рьодби, той ми посочи полицаите на перона и рече:

„Срокът за мислене свърши, хер Тодоров. Отсрочката беше дотук. Остава ви точно една минута, за да приемете предложението ми или да го отхвърлите.“

Какво можех да сторя, освен да приема? И какво толкова страшно имаше в това, че ще приема! — прекъсва спътникът ми разказа си тъкмо на възловия момент и ме поглежда.

— Оставете засега разборите — отвръщам — и се придържайте към фактите.

— Фактите са, че приех.

— Приехте какво?

— Приех да стана предател. Но това е съвсем глупава история, другарю Боев…

— Шшшт!

— …Една абсолютно глупава история, защото кого и какво мога да предам, когато не знам нищо, когато не съм в течение, вие знаете най-добре, че съвсем не съм в течение…

Той млъква за миг, сякаш за да види по-добре как точно паля цигарата си, без да изпускам пистолета от ръката. После наново се връща към своята абсолютно глупава история:

— Разпитът започна още на връщане от Рьодби към Копенхаген, защото ние просто сменихме влака и се върнахме обратно в Копенхаген. А после продължи и тук, не час и не два, а цели три дни, додето не научиха и майчиното ми мляко. И колкото повече ме разпитваха, толкова по-ясно ми ставаше, че са разочаровани и сами почват да разбират след всички тия въпроси и отговори, че не съм човекът, който им е нужен…

— Кои бяха тия, дето те разпитваха?

— Ами оня от влака, който се казваше Джонсън, и който беше най-главният, и друг един, слаб и нисичък, който се казваше Стюарт.

— Кажи по-точно, какви бяха на вид тези типове?

Тодоров се опитва да задоволи любопитството ми, обаче описва двамата тъй смътно и бледо, както може да описва човек, лишен от дарбата да наблюдава. Бих могъл да помисля, че избягва точните показания, ако не знаех, че тъкмо оня, който лъже, обикновено е доста конкретен и обстоятелствен в лъжите си. Във всеки случай оскъдните данни за Джонсън и Стюарт са напълно достатъчни, за да разбера, че нито единият, нито другият фигурира между американските ми познати от последно време.

— Какво те питаха за Соколов?

— Всичко, каквото можеше да им дойде на ума…

— А ти какво им отговори?

— Пратих ги за зелен хайвер! — В тона на Тодоров прозвучават нотки на едва сдържано самодоволство. — Това беше единственият въпрос, по който можеха да измъкнат от мене нещо, но аз и по този въпрос ги пратих за зелен хайвер. Казах им, че Соколов предложил да ни дава сведения за дейността и проектите на емиграцията в ГФР, че сумата, която съм му връчил, представлява първоначален аванс за тая му дейност и че сведенията са щели да се получават в писма до брат му, снабдени с тайнопис. И нищичко не казах за меките филми…

— Разбира се. За да не им дадеш материал срещу себе си.

— Е, да, имах предвид и това — отвръща след къса пауза Тодоров. — Историята с ножа беше съвсем фалшива, но историята с меките филми беше истинска и не желаех да им предоставя още едно оръжие, за да ме доубият, когато им скимне. Обаче главното ми съображение не беше лично, другарю…

— Шшшт! Какво ти казах?

— Главното ми съображение беше, че след като нашата страна има такава нужда от тия сведения, грехота е да ги предавам на тези двамата. Знаех си аз, че някой ден ще ме потърсите и че тези меки филми…

— …ще бъдат от неоценима полза за изкупване на престъплението — довършвам вместо Тодоров.

— Ама какво престъпление? Вие сам виждате, че няма никакво престъпление, че съм съвсем чист пред вас…

— А тристата хиляди, определени за „Универсал“ и задигнати от тебе?

Тодоров мълчи.

— Какво? Онемя ли?

— Нямаше как… — избъбря събеседникът ми. — Просто нямаше как, другарю… прощавайте, все забравям, че не трябва да ви наричам по име… След всички големи обещания те просто ме оставиха на произвола… По-точно, дадоха ми тук в представителството на „Форд“ една съвсем дребна куриерска работа, колкото да не умра от глад… и аз, понеже нямаше как…

— Не ме разплаквай — казвам. — И по-добре обмисляй лъжите си, преди да ми ги поднесеш. Ти не си заминал за Рьодби с първия утринен влак, а изобщо не си заминал или си заминал по-късно, защото, преди да вземеш влака, си почакал да отворят банките и си внесъл сумата на своя сметка, а после си се отбил в „Универсал“ и устно си анулирал сделката, за да не би случайно „Универсал“ да се свърже с нашето търговско представителство, за да пита какво става и по тоя начин да разкрие далаверата, преди ти сам добре да си се прикрил…

— Не, не е тъй, уверявам ви…

— Слушай, Тодоров, ти си отменил сделката още на другия ден, след като си я уговорил!

— Страхувах се… — промърморва старият познат.

— И от страх така се обърка, че сложи тристата хиляди в джоба си. А от какво се страхуваше?

— Нали ви казах, следяха ме.

— А на тебе никога не ти се е случвало да те следят…

— Случвало ми се е… но този път…