Фразата остава неизречена. Прекаленостите, както вече казах, водят до обратен резултат. Не бива да я четкам без мярка. Иначе не се знае докъде могат да нараснат разноските по операцията. Затуй добавям само:

— А днес наново ви открих…

— Светът е малък — прекъсва ме философски Ана. — Къде смятате да ме заведете?

— Където желаете. В «Гранд хотел» или в «Екзелсиор»…

Дамата посрещна одобрително реномираните имена. После ме поглежда изпитателно:

— Влюбчив ли сте?

Колебанието ми трае не повече от секунда.

— По-скоро — щедър.

Нова усмивка на одобрение от страна на пълните зачервени устни.

— Защото мене ми е дотегнало от влюбчиви глупаци. Доста е да му обърнеш малко внимание и вече става досаден. Като тоя хлапак преди малко.

— Хубаво момче — измърморвам великодушно. — Сигурно е добър любовник.

— Обаче главата му е празна. Както и джобовете.

— Така е. Добрите любовници нямат пари, а тия, дето имат пари, не са добри любовници.

— Хм, вярно — въздъхва Ана.

После ми хвърля нов изпитателен поглед:

— За себе си ли говорите?

— Това вие ще прецените — отвръщам скромно.

Тя се усмихва с безсрамната си усмивка, но казва само:

— Мисля, че можем да тръгваме.

Вечерята на терасата на «Грандхотел» минава в дух на започваща интимност. Жената за моя най-приятна изненада владее френския език значително по-добре, отколкото аз — италианския. Обстановката е напълно подходяща за сантиментална увертюра — кристали и сребро, келнери в бели смокинги, романтични електрически отражения в тъмните води на канала, гондоли и нежни песни, от които на гондолиерите им се повдига, но които помагат за ваденето на хляба.

Ана се оказва по характер по-редовна от очакваното. Думите й често са прями до простодушие, а кокетството — не повече от поносимото и когато заема някоя поза, за да покаже размерите на бюста си, тя го прави единствено за мое развлечение.

— Попитах дали сте влюбчив, защото си имам приятел — довери ми ненадейно Ана към края на вечерята.

Отговарям, че друго не съм и очаквал, обаче не проявявам добавъчен интерес.

— Защото тия момчета може да са забавни, но една жена трябва да мисли и за бъдещето си — продължава Ана мисълта си.

— От страна на мене няма да имате никакви усложнения — казвам аз, понеже очевидно това се иска да кажа.

— Драго ми е да го чуя.

— От моя страна може да очаквате само приятни изненади.

Тя се усмихва мило и изпъчва бюст, за да покаже, че такива няма да липсват и от нейна страна.

— Изобщо всичко ще стане, както вие го желаете. Ще ми бъде достатъчно да ви се любувам от време на време, в час и място, удобни за вас.

— Разбрах отведнаж, че сте истински кавалер — отвръща дамата, като ме поглежда замислено.

Навярно в тоя миг зад буйната фризура на хубавата глава вече назрява идеята за една по-трайна и по-доходна скрита връзка.

Късно вечерта бивам приет в уютното моминско жилище на Мерчериа. Малко подир туй домакинята, полусъблечена, ме обгръща с хубавите си ръце и погалва ухото ми с едно нежно желание:

— Искам да бъдеш много мил с мене. Искам да ми правиш често подаръци…

Подаръци? Защо не. Стига да са в границите на разумното. Една операция винаги е свързана с разноски. Важно е приходът да заслужава разхода. Ана смята, че приходът от моя гледна точка се свежда до едно дамско телосложение, но аз съм на по-друго мнение по въпроса.

Следва да се отбележи като окуражаващ признак, че и двамата проявяваме умереност в апетитите си. Ана, макар да твърди, че е на 25 години, навярно наближава трийсетте и жизненият опит вероятно я е научил да не иска повече от това, което може да й се даде, и да не експлоатира неразумно една връзка с перспективи за дълготрайност. Аз, що се отнася до моето, също имам известен опит. Затова чак подир три дни отдалеч засягам темата.

Тия три дни, вън от подробностите, интересуващи еротоманите, са изпълнени с разходки до Лидо, излежаване по плажовете, обеди в хубави ресторанти, танци под съзвездията на градински илюминации, две отбивания в кинозали и няколко значително по-скъпи отбивания в магазините за дамско бельо и готово облекло. Тъкмо дамското бельо е поводът за приближаване до темата.

Ние сме извършили покупките рано следобед на връщане от ресторанта и понеже жегата е на върха си, сме се прибрали в квартирата на Ана. Ана, съблечена, сред купища разтворени кутии, пробва подаръците пред огледалото; додето аз пуша, излегнат на дивана, като се старая да се придържам с поглед към леко развяната от ветреца бяла завеса и да избягвам сектора около огледалото.

— Ти даже не ми казваш кое бельо най-добре ми отива — забелязва капризно Ана, огорчена от невниманието ми.

— Всичко ти отива. На тебе всичко ти отива. Мисля само, че твоят приятел недостатъчно се грижи за гардероба ти.

— Какво има да мислиш Очевидно е.

— В такъв случай не разбирам как го търпиш. Сигурно толкова си влюбена, че…

Замълчавам, сякаш задавен от внезапен пристъп на ревност.

— Влюбена в него?… — Ана се разсмива с мек полугласен смях.

— Тогава съвсем не разбирам. Може да съм глупав, но не разбирам.

— Ох, всички мъже сте еднакви — въздъхва Ана, като разкопчава дантеления сутиен, за да го замени със следващия. — Тази ревност непрекъснато ви разяжда вътрешностите. Когато се запознах с Моранди преди две години, той имаше много пари. А сега вече няма много пари. Толкова ли е сложно?

— Смени професията или?…

— Нищо не е сменил. Но тогава пътуваше в чужбина и му плащаха повече. А сега не пътува и получава по-малко.

Тя замълчава, отегчена от тоя разговор и изцяло се посвещава на бельото си. Отново премествам поглед към бялата завеса. Засега стига толкова.

Два дни по-късно, подир втора разорителна обиколка из Мерчериа, Ана пак е застанала пред огледалото в току-що купената рокля от сива дантела.

— Прилича ли ми? — пита тя, като заема някаква журнална поза.

— Естествено. На тебе само скъпи неща ти приличат.

— Ето това Моранди не го разбира — измърморва жената, като заема нова журнална поза.

— Може би и ти не го разбираш съвсем. Иначе нямаше да държиш толкова на своя Моранди.

— Горкият, прави за мене каквото може — отвръща Ана снизходително.

— В смисъл че те лъже, доколкото може. Тогава получавал, а сега не получава. И ти му вярваш.

Жената се обръща към мене и ме поглежда с досада. Аз продължавам невъзмутимо да пуша, излегнат на дивана.

— Не вярвам, а знам. Тогава получаваше маса пари за командировки, а сега наистина вече няма командировки.

— Добре, добре Това си е твой въпрос — казвам успокоително. — Не забравяй само, че и аз работя в търговията. Никое предприятие не дава за командировки повече от необходимото за пътни разноски. Ако Моранди е имал по-рано пари, вероятно ги има и сега. Но… щедростта намалява с намаляването на чувствата.

— Глупости — тропва с крак Ана. — Моранди е луд по мене. Луд, разбираш ли Понякога даже просто ме вбесява с ревността си. Ако можеше да бъде щедър според чувствата, трябваше да ме позлати. Само че не може.

— Разбрах: няма вече командировки — отвръщам подигравателно, като пускам струя дим към тавана.

— Именно — отвръща жената, ядосана от упорството ми. — Защото неговите командировки не бяха от обикновените. Той пътуваше все зад желязната завеса… Ясно ли ти е?

Ясно ми е, разбира се, обаче продължавам да се правя на ударен и да ядосвам жената, додето я предизвикам да изплюе всичко, което знае.

— Може и тъй да е — заключавам най-сетне с нотка на недоверие. — Но в такъв случай не разбирам какво търсиш повече при тоя човек.

— Нищо не търся. Просто съм му задължена. Когато Моранди преди две години ме намери, работех като манекен в една третостепенна модна къща и заплатата ми стигаше само за чорапи и сандвичи.

— Добре, добре.

— И после той ми осигурява един минимум. Без да говорим за това, че всеки момент могат отново да го пратят да пътува…