— Ти дори не полюбопитствува къде съм ходила — подхвърля небрежно тя, като се кани да премести тялото си от роклята в пеньоара.

— Защо трябва да любопитствувам?

— Защото такъв ти е навикът.

— Дружбата с тебе ми помогна да се отърва от маса лоши навици — отвръщам с тръпка на адмирация, понеже лекото отслабване от болестта съвсем не се е отразило зле върху анатомията на секретарката ми.

Жената застива в позата, която е заела, за да облече пеньоара, и понечва да каже нещо, но се сеща за невидимия магнитофон и само ми отправя изпитателен поглед, един от тия проучващи погледи, които на времето й бяха обичайни, а после постепенно бе забравила. Отвръщам от своя страна с чистия поглед на едно голямо наивно дете.

Едит се загръща с пеньоара си и се запътва към бюфета:

— Искаш ли да пиеш нещо?

— Мерси, пих вече.

Тя се завъртя кръгом, понеже сама не е по напитките, сяда в креслото пред кревата, запалва цигара и отново ме поглежда за справка:

— Какво ти е тая вечер? Нещо случило ли се е?

— Нищо. А на тебе?

Едит вдига рамене в знак, че няма намерение да отвръща на заяждания, и продължава да пуши мълчаливо. Задоволявам се да следвам нейния пример. И ние седим в тишината на тая стая, външно спокойни, почти като съпрузи, обаче и двамата усещаме едно невидимо трето лице, разположило се помежду ни и непроявяващо никакво намерение да си върви — нашето общо приятелче Недоверието.

Жената смачква недопушената цигара в пепелника и наново нарушава мълчанието, но тоя път само с поглед, който сякаш говори:

«За кое разузнаване работиш, мили?»

«Надявам се, че за което и ти, скъпа» — отвръщам аз също с поглед.

«Не ми ли вярваш, вече?»

«Защо? Напротив»

И ние продължаваме да седим така, почти като съпрузи, и да си разменяме светлинни сигнали с очи, но понеже диалогът между глухонеми е доста уморителен и никога не можеш да бъдеш сигурен в точното значение на един женски поглед, аз ставам най-сетне, прозявам се със сдържано отегчение и — тоя път гласно — пожелавам на Едит лека нощ и приятни сънища.

Прибирам се в покоите си на долния етаж, лягам и угасям лампата, понеже от опит знам, че на тъмно се мисли по-добре. Тъмното те изолира от всички дреболии, по които може да скача погледът ти и да те разсейва. Тъмното те оставя насаме с тебе самия, доколкото човек изобщо може да бъде насаме сред глутницата на виденията и на страховете.

Срещата с Еванс повдига в главата ми един съществен въпрос. Срещата с Райман даде отговор на въпроса. Имам всички изгледи да разчитам на скорошно и окончателно изхвърляне от «Зодиак». Райман ще ми постави задачата. Аз ще я изпълня, след което Уорнър ще ме уволни за награда. Що се отнася до Еванс, той само отдалеч ще направлява играта. Бих могъл, разбира се, да не приема поръчката на Райман. Но това само ще принуди Еванс да ми даде мат чрез друг ход.

Може би ставам жертва на собствената си мнителност. Може би Еванс наистина е забравил или ако не е забравил, само временно е напушен от инцидента. Може би Райман действува просто по силата на предишната ни уговорка, без да е получавал нареждане от Еванс. Може би… но едва ли.

Вече е съвсем ясно кой ръководи цялата комбинация. Следователно невероятно е Райман да действува без инструкции от Еванс. При това държането на тия двамата — макар да не съм даскал по психология — ми се струва не твърде трудно за разчитане. Човек с моята професия може някога да бъде излъган от една жена, която му казва «обичам те», но винаги ще дешифрира скритата неприязън и лицемерното приятелство у противника. Работата е почти очевидна, пък и да не беше очевидна, щом съществува една вероятна опасност, трябва да я включваш в сметките си, а не да се успокояваш с мисълта, че може и да ти се размине.

Има време за чакане и има време за действие. Важното е да не се объркват времената. Фатална граматическа грешка. След като си чакал повече от година, внезапно настъпва момент, когато само един ден, загубен в чакане, е в състояние да провали всичко. Въпреки че и при действието провалът също не е изключен. Просто цялата вътрешност ми се свива при мисълта, че след толкова дълги подготовки операцията може за две секунди да рухне поради някаква нелепа случайност. Всичко си преценил, огледал, проучил, но възможните случайности са толкова много и тъй разнообразни, та винаги те души страхът да не си пропуснал тъкмо оная, която ще те прати на кино.

Така или иначе, ако отида на кино, спектакълът ще бъде изцяло за мое удоволствие. Днес първата полезна работа, свършена с мерцедеса, беше една разходка за по-добър апетит сред природата. Това ми внуши идеята да оставя едното копие на микрофилмите заедно с миниатюрния ми шифрован доклад по другите въпроси сред закътано местенце, едно съвсем скрито местенце, един тайник, известен само на мен, ако не се смята лицето, което ще прибере материалите и ще ги прати в Центъра.

И отново виждам съвещанието в кабинета на генерала, обаче тоя път без мене, понеже съм загубил вече физическата възможност да присъствувам на всякакви съвещания. Той мълчи, навел глава, и полковникът, и шефът ми също мълчат, всеки потънал в мислите си, и това е също като едноминутно мълчание, макар никой да не е произнесъл израза.

— Дааа — въздъхва най-сетне генералът, което не означава нищо, освен че тъй или иначе работата чака и трябва да се върнем към нея.

— Добър работник беше въпреки някой фантазии — произнася сякаш на себе си шефът ми.

— Отличен практик — уточнява полковникът, за да не каже, че понякога съм недооценявал анализите и разбора. — Отличен практик, също като Ангелов и също като Ангелов…

Той замълчава, но краят на фразата е ясен.

— Случаят с Боев е по-друг — казва малко сухо генералът.

Винаги имам чувството, че генералът е повечето пъти на моя страна, макар да се пази да не го изрази. Той самият, преди да стане генерал, е минал през огън и вода и знае добре, че нещата в живота не изглеждат така ясни и логически свързани, както при съвещанията, и че има маса непредвидени неща, маса идиотски случайности, изникващи в последния момент, и напрежения, и късане на нерви, за които не се говори, но за които всеки сам си знае колко му струват, и че макар добре обмисленият до най-дребната подробност план да е основата на всичко и ключът към всичко, обаче тая основа и тоя ключ пет дари не чинат, ако нямаш куража да ги превърнеш в система от хладнокръвни и точни действия.

— Случаят с Боев е по-друг — повтаря генералът. — Боев падна пред самия финал. Туй щеше да бъде един хубав финал, обаче Боев падна и нещата отново се усложняват, само че сега вече разполагаме с достатъчни данни да продължим без протакане. Това е заслугата на Боев, че преди да поеме риска, се погрижи съвестно за наследството.

Не знам дали генералът ще каже точно така и всичко туй са, разбира се, мои фантазии, но че съм се погрижил за наследството, е факт и този, който може би ще ме смени, няма вече да си блъска главата над маса работи, а само ще трябва да проведе операцията, една друга операция, не като моята, а такава, че да бъде наистина добър финал.

«Хайде, спи — казвам си. — Готов си за пенсия с тия следсмъртни видения. Тъмното те изолира и ти позволява по-добре да мислиш, но в тъмното нещата изглеждат по-мрачни. Хайде спи»

Трябва наистина да съм се унесъл и не знам колко време съм спал, додето чувам в коридора някакви тихи стъпки. Навярно сънувам, решавам аз, тъй като невъзможно е да има човек в коридора, понеже вратата на етажа е заключена и ключът е сложен отвътре, а верижката за безопасност също е поставена. Но тия предохранителни мерки не пречат навън да се чуват стъпки, отпърво смътни и далечни, а после съвсем ясни, тъй ясни, та усещам, че едната стъпка е сигурна, а другата леко провлечена, сякаш човекът с труд движи крака си. Това е Любо, казвам си, Любо така си влачи крака, откакто го бяха ранили с куршум.

Това наистина е Любо и той отваря вратата и застава на прага, сякаш чака да го поканя, но аз само му казвам: слушай, какви са тия номера, дето ми ги играеш, и защо ми се мъкнеш, като знаеш много добре, че си мъртъв, а той отвръща, че между приятели тия подробности нямали значение, и продължава да стои и да ме гледа и аз се питам какво иска да каже с това, че тия подробности нямат значение, и да не би това да е намек, че аз също съм мъртъв, само че още не съм го разбрал. Слушай, Любо… — опитвам се да го вразумя, но Любо вече го няма, макар че на вратата все още е изправен някой, обаче някой друг, и това е Едит, и тоя факт изяснява всичко, значи, съм се припознал в тъмното и тя ми казва Емиле, а аз я срязвам — какъв Емил? Няма никакъв Емил, и трескаво мисля дали някога не съм се изтървал нещо пред нея, но не помня нищо да съм изтървал, макар че тя продължава да ми вика, сякаш ме дразни: Емиле… Емиле… Емиле.