— Така ли мислиш?

— Какво има да мисля. Очевидно е.

— Казват, че има и щастливи хора…

— «Казват»… Когато някой ти каже така, попитай го кои точно са тия щастливи хора и ще му запушиш устата.

Ние вървим бавно по Калверстрат, изпълнена с гъсти тълпи народ в тоя вечерен час. Калверстрат, това е Царството на пешеходците в Амстердам, които са си извоювали един периметър, затворен за всякакви коли. Дъждът като по чудо отсъствува от пейзажа, но вместо него се е настанила мъглата и през прозирните диплещи се завеси на тая мъгла осветеният улей на улицата изглежда странен, като видение с разноцветните неонови надписи, светлините на витрините и сенките на минувачите, всичко туй смътно и неясно, сякаш някой го е нарисувал бегло, а после го е размил с вода.

— Ти не си жизнерадостен човек, Морис — подхваща наново след известно мълчание Едит. — Странно, пълен си с енергия, а не си жизнерадостен.

— Затова пък ти преливаш от веселост.

— Бих преливала може би, ако имаше отде да я взема.

— Изцеждай от време на време спомените от детството — съветвам я.

— Спомените от детството? Те са най-тъжното нещо в живота ми.

«С мене е същото — казвам си наум. — Обаче за момента това не ме разстройва.»

— Ти си имал баща…

— Ужасно кисел и стипца — лъжа безсрамно аз, понеже дори не знам кой ми е бил баща.

— …И майка…

— Винаги плачлива и дъхаща на валериан — продължавам да лъжа, тъй като не знам и майка си.

— Все пак правели са ти елха, давали са ти подаръци…

— От тия «полезните» и евтините, дето са в картонени кутии и се състоят в събиране и изваждане — мъча се да импровизирам. — А на тебе нима нищо не са ти подарявали?

— Кой да ми подарява? Водеха ни на Коледа пред общинската елха и по нея наистина висяха тук-там играчки и всеки от нас очакваше, че може би ще получи подарък, но играчките от елхата никога не се раздаваха, защото ние бяхме толкова много, че две дузини играчки за никого нямаше да стигнат.

— Е, все пак е имало елха — казвам примирително.

— Елха… Елха за бедните деца… Не знам дали има нещо по-тъжно от това. По-добре да не ги правеха тия елхи за бедните.

Излизаме на един от каналите. Над водата са окачени дълги гирлянди с електрически крушки и крушките в тоя момент са запалени, защото е събота вечер, и това ми дава идеята, че понеже и без туй няма за къде да бързаме, бихме могли да влезем в заведението на кея.

Намираме една свободна маса в уютното чисто помещение. Масата е направена от грижливо полирано буре, както и всички останали, и върху бурето скоро ни сервират бутилка червено вино и нещо за ядене. Хората наоколо си приказват тихо и изобщо обстановката е доста отморяваща, додето пред тезгяха не се изправя дългокрак и дългокос младеж с китара. «Свърши се — помислям, — да бягаме» Но късметът ни тая вечер работи, защото чорлавият се оказва от лиричните натури и след като издрънква няколко погребални встъпителни акорда, запява с кадифено-подкупващ глас:

После идват още няколко строфи, напоени с влага и скръб, прекъсвани от рефрена в същия тон:

— Ето една полезна максима — забелязвам, когато дългокосият свършва елегията си. — Понеже лошите неща са далеч повече от хубавите, не ни остава друго, освен да се примирим и да ги обикнем.

— Философия на примирението — сбърчва гнусливо нос Едит. — Ненавиждам я. — И добавя: — Обаче песента е хубава.

«И виното» — бих добавил аз. Но вместо да се занимавам с празни приказки, поръчвам втора бутилка.

Когато излизаме, нощният пейзаж е напълно в стила на песента. Отново е завалял ситен дъжд и вятърът носи воден прах и развява електрическите гирлянди, а водата в канала се плакне с глух шум, понесла лилави мрачини и жълти отражения. Тръгваме бавно по кея, без да обръщаме особено внимание на дъжда, както правят всички в тоя град. Когато понечвам да завия по пресечката към къщи, Едит улавя ръката ми.

— Нека повървим още по тая улица.

— Искаш да кажеш, да стигнем до «Зодиак»?

— Само ще надзърнем.

— Но слушай, Едит…

— Че какво престъпно има в това, господи Минаваме и заминаваме, както хиляди хора.

— По тая улица никога няма хиляди хора, особено в тоя час. При това тя съвсем не е на пътя ни.

Все пак отстъпвам от куртоазия и ние продължаваме да вървим бавно край канала, побутвани от морския вятър, който духа в гърбовете ни.

— Откъде знаеш, че единственият вход на помещението е от кабинета на Еванс? — питам, колкото да се намирам на приказка.

— Знам го със сигурност.

Аз също го знам, но не е там работата…

— Имам предвид: как си го научила? С наблюдение или с подпитване?

— Ах, ти пак със своето — въздъхва Едит. — Не съм подпитвала, можеш да бъдеш сигурен. Достатъчно е веднаж да надзърнеш при секретарката на Еванс и веднаж да разгледаш фасадата, за да се убедиш.

— А защо мислиш, че там има архив, и то секретен?

— Защото, когато веднъж бях в общата архива, някой бе дошъл за някакъв документ и чух чиновникът да казва: «Това не е при нас. Това е в архивата на председателя.» Значи, ако в «Зодиак» изобщо се пазят някакви книжа за по-секретни сделки, те ще бъдат именно в архивата на Еванс, а не в общата архива при положение, че трета няма.

— Глупости. Толкова ли не разбираш, че Еванс е само парадна фигура в това предприятие.

— В търговията — да. Но аз мисля, че тоя човек има и втора специалност…

— Всеки си има и втора специалност. Някои през свободните часове се занимават с риболов, други — с пощенски марки, трети — с разузнаване. Търговско, разбира се.

— Невъзможен си.

— Но ако Еванс държи архива — продължавам, като се старая да вървя под чадъра на Едит — и ако в тоя архив наистина се намира нещо сериозно, той няма да го повери на местен човек като Ван Алтен.

— Ван Алтен не е местен човек. Той е докаран от Америка. А в Америка е емигрирал през време на войната.

— От кого изцеди тия сведения? — питам недоволно.

— Случайно ги научих — отвръща жената.

Готвя се да забележа нещо по повод на туй «случайно», когато Едит ме изпреварва с едно «шшт» и спира на тротоара до моста.

Тъкмо пред нас се издига тъмната фасада на «Зодиак». Това са всъщност четири тесни стари сгради, долепени една до друга, и чиято вътрешност навярно допълнително е била преустроена и съединена с общи коридори. Сградите са триетажни освен четириетажната ъглова постройка, дето се помещава кабинетът на Еванс. Кабинетът на Еванс заедно с преддверието, дето седи секретарката, заема целия трети етаж. Очевидно е, че до помещението над тоя етаж трябва да се стига откъм кабинета на Еванс при положение, че в преддверието няма и помен от стълба.

Тоя четвърти етаж, към който в момента са устремени погледите ни, има само два прозореца, и двата плътно затворени с тежки железни капаци.

— Ето виж — прошепва Едит.

Наистина в тясната пролука под капаците ясно се очертава ивица жълта светлина.

— Сигурно Ван Алтен още се рови в архива, ако това е изобщо архив — промърморвам.

— Или пък има нощно дежурство — подхвърля секретарката ми.

— Да тръгваме — казвам, — защото отново пуснаха душа.

Дъждът наистина внезапно се е засилил. Тъкмо се готвим да продължим, и вратата на «Зодиак» се хлопва. Една тъмна сянка се насочва право към нас. Едит, изглежда, е познала. Човекът, който идва насам, е Ван Алтен, но ивицата светлина продължава да се процежда под капаците на четвъртия етаж.