Вместо да търся прибързани познанства, аз на свой ред възприемам стила на предприятието: добър ден — и всеки по пътя си. Рудолф Бауер, който, както казах, не е глупав човек, ме беше предупредил при последния ни разговор:
— Главното: никаква припряност и максимална предпазливост. Това е една твърде неподатлива и непроницаема среда, иначе нямаше да се налага да ви пращаме за проучване. Нека хората свикнат с вас, нека почнат да ви чувствуват като свой. Дотогава само гледайте и слушайте, без да давате вид, че го правите.
— Но все пак аз трябва да имам някакви минимални данни. Все пак трябва да знам откъде да почна и накъде да насоча вниманието си…
— Данните и ние ги нямаме, освен туй, което ви казах: подозрително тесни връзки с Изтока, подозрително големи старания за разширяването им, несъответствуващи на степента на търговската изгода. Впрочем на вас други данни не са ви и необходими. Разберете, че не ви пращаме — засега поне — да действувате, а просто да присъствувате като око и ухо.
Подир тия думи той ми беше обяснил начина на връзката, която трябваше да установявам в случай на нужда. Не особено оригинален начин, но затуй пък съчетан с мерки на крайна предпазливост. Изобщо целият ни разговор бе един урок по предпазливост, и аз нямах никакво намерение да забравям тоя урок, още повече той по страничен начин съвпадаше с единственото указание, дадено ми от нашия Център.
Но в главната дирекция на «Зодиак» работят няколко десетки служители и между тия десетки хора все трябва да има поне един общителен човек. Не правя нищо специално, за да го открия, уверен, че той, ако е наистина общителен, сам ще се домъкне. Така и става. Този общителен човек се оказва шефът на рекламния отдел Конрад Райман.
Едит тъй бързо е навлязла в работата, че вече не е нужно да диктувам писмата. Достатъчно е да й дам няколко бегли указания, за да ги съставя сама, и то доста по-добре от мен.
Последното делово писмо, натракано под моя лична диктовка, е, ако не ме лъже паметта, едно писмо до съответната българска вносна фирма. В това писмо, посредством формите на иносказанието, съм казал, което имам да кажа или поне най-важното. Другото — когато получа връзка и когато му дойде времето. Прочее аз вече само подписвам кореспонденцията и това ми дава възможност да се насоча по-системно към проблемите на пропагандата. Но щом споделям с Ван Вермескеркен някои от проектите си, той отвръща:
— Не си блъскайте главата по тия въпроси. Поговорете с Райман, той е истински магистър по рекламата.
Вече сме се запознали бегло с Райман и все пак, когато се отбивам при него, не пропускам да му кажа, че ида по поръка на търговския директор, за да не си въобрази, че му се натрапвам. Това е човек на средна възраст, с крехка физика и с луничаво бледо лице, което с унесения си израз и с очилата в златни рамки напомня за нещо професорско и малко откачено. Той ме приема любезно, изслушва търпеливо проектите ми, а после казва, че идеите ми са твърде интересни, обаче въпросът е доста сложен, така че по него трябва още да се помисли и че той, Райман, може би също ще ми предложи някои идеи и изобщо ще ми се обади при първия възможен случай. Всичко това ми звучи с две думи като «ти, драги, нямаш понятие от тия неща, но аз съм достатъчно възпитан, за да не ти го кажа». Което не ми пречи да отговоря на любезните думи също с любезни думи, защото ако работата е да бъдем фалшиви, това не е бог знае какво изкуство.
След всичко туй аз съм приятно изненадан, когато следния ден Райман ме поканва на приятелски разговор, и то не в кабинета си, а на обяд в един ресторант на Рембранд плейн. Луничавият дълго обсъжда проекта на менюто, като се съветва ту с услужливо наведения келнер в син смокинг, ту с мене. Чакам търпеливо края на церемонията, като наблюдавам разсеяно пустия площад с мокрите от дъжд тротоари, тъмната листовина на дърветата, разрошена от пристъпите на вятъра, и лъснатия от водата паметник, на който прочутият Рембранд доста ми напомня по външност бакалина, от когото се снабдявах с продукти в Париж.
По време на самия обяд Райман, както подобава на възпитан човек, говори само общи работи, разпитва ме дали съм си намерил удобна квартира, не се ли чувствувам твърде самотен тук и други от тоя род. Едва подир сложните блюда, чиито наименования вече не си спомням, и след поднасянето на кафето, луничавият се заема с въпроса, който ни е събрал:
— Аз доста мислих по проектите, които вчера ми изложихте. Те говорят за една симпатична амбиция да се спечели световно реноме на вашите часовници. Особено симпатична при положение, че тия часовници вече не са ваши в прекия смисъл на думата. И все пак… позволявате ли да бъда искрен?…
Тук събеседникът ми млъква за миг и ме поглежда очаквателно над очилата си, тъй че аз съм принуден да кимна, за да покажа, че, разбира се, защо не, бъдете, колкото щете, искрен.
— Вашият план ми се вижда трудно осъществим, не навременен и, което е най-важното, неефикасен.
Райман отново ме поглежда над очилата си, за да прочете върху лицето ми очаквания израз на протест или разочарование. Но понеже не прочита нищо подобно, продължава:
— Моите думи ще ви се видят може би прями до бруталност. Обаче прямотата е мой стил и макар тя да ми е създавала доста неприятности, не мисля да се разделям с нея. Изобщо, струва ми се, че е по-възпитано да бъдеш прям, отколкото да лъжеш събеседника си в очите под предлог, че искаш да се покажеш възпитан.
— Съвършено вярно — кимам, понеже погледът на луничавия за трети път прескача над златните рамки на очилата. — Всъщност в случая изобщо не виждам причина да не бъдем прями, защото въпросът не засяга нито моя джоб, нито вашия.
— Именно. Основният дефект на проекта ви произтича от една малко остаряла концепция за рекламата. В наши дни рекламата, скъпи господин Ролан, е на път да бъде унищожена от самата реклама. За да могат да поберат постъпващите обявления, вестниците почнаха да излизат от осем на шестнайсет, а после и на трийсет и две страници. Но хората губят за прочитането на един вестник от трийсет и две страници точно толкова време, колкото са губели и когато вестникът е бил осем страници. Колкото повече нараства броят на страниците, толкова повече се увеличава обемът на непрочетения материал. За това все по-често ще видите страници, на които с едри букви се очертава една-единствена фраза «Сто години прогрес — резултат: ОПТИМА» или нещо подобно. Такава е ситуацията днес. И, съгласете се, при тая ситуация вашите многословни изложения за предимствата на «Хронос» въпреки желязната си аргументация ще останат безполезен словесен набор.
— Но позволете Ако рекламите не се четат, то е, защото отдалече имат вид на реклами. А моите информации могат да се напечатат като съобщения за една техническа новост.
— Никоя редакция няма да се съгласи да ги помести като съобщения. Подобен род информации винаги носят отдолу обозначение «реклама».
— В такъв случай би могло да се помисли за синтезиране на най-основното до размера на четири-пет фрази — отстъпвам аз.
— До една фраза — поправя ме Райман.
— Но слушайте, в една фраза не може да се каже нищо. И вашите реклами от една фраза са тъкмо от тоя род фрази без значение. «Пестете си разочарованията. Изберете «Триумф» или «За «Минерва» не се говори, оставете я да говори сама» Тия бисери са тъй безсъдържателни, че ако не са придружени с рисунка, няма да се знае даже дали са реклама за хладилник или за одеколон.
Райман слуша с лека усмивка монолога ми. После забелязва:
— Много ми е приятно, че все пак сте надникнали в нашата скромна рекламна продукция, макар и оценката ви да е прекалено строга. В нашия разговор, както сам разбирате, се сблъскват двата враждебни възгледа за рекламата, стари колкото самата реклама. Какво ще кажете, да вземем ли по един коняк?
Кимам машинално, изненадан, че, без сам да подозирам, съм станал представител на идейна школа в областта на рекламата. Келнерът с почти религиозно внимание изслушва поръчката на Райман и малко по-късно сервира две чашки коняк, тъй миниатюрни, че ако пита мен, съвсем не си е струвало да се разтака за тия два микроба. Пренебрежението ми към този прекален финес е толкова очевидно, че луничавият подхвърля на келнера с леката си усмивка:
