5) 20 пъти повтарях и 20 пъти, като нова, идва мисълта за това, че спасението от всичките вълнения, страхове, страдания, както физически, така и в частност духовните, е в това, да разбиеш в себе си илюзията за единството на своето духовно „аз” с физическото. А това винаги е възможно. Когато е разбита тази илюзия, то духовният „аз” може да страда само от това, че е свързан с физическия, но вече не и от глад, болка, печал, ревност, срам и тем подобни. В първия случай, докато е свързан, той върши това, което иска физическият „аз”, сърди се, укорява, кара се, бие се; във втория случай, когато е отделен от физическия, той прави само това, което може да го освободи от мъчителната връзка; а освобождава само проявяването на любовта.

8) (Към възванието). Грешите бедняци, ако мислите, че ще засрамите или ще трогнете, или ще убедите богатия да раздели всичко с вас. Той не може да направи това, защото вижда, че искате същото като него, че се борите против него със същото средство, с което той се бори против вас.

Решавам непременно да пиша всеки ден. Нищо друго не затвърждава така в доброто. Това е най-добрата молитва.

1 март 1897. 1)… Таке че живот – живот има само тогава, когато е осветлен от съзнанието. Какво е съзнанието? Какво са постъпки, осветлени от съзнанието? Постъпки, осветлени от съзнанието, са постъпки, които извършваме свободно, т.е. извършвайки ги, знаем, че бихме могли да постъпим иначе. Така че съзнанието е свобода. Без съзнание няма свобода, и без свобода не може да има съзнание.

3) За твърдостта и спокойствието има едно средство: любовта, любовта към враговете. Ето че тази задача ми се зададе от особена, неочаквана страна, и колко лошо успях да я реша. Трябва да се постарая. Помогни ми, Отче.

3 май 1897. Нравственият човек започва да се пробужда и е недоволен. Помогни ми, Отче, да се освободя от това, което ме връзва в мен самия. Отвращавам се от себе си.

16 май 1897. Написах писмо и го изпратих, струва ми се на 11-ти. Сега вече трябва да е подадено. На 13-ти идва София Андреевна. Вчера получих от нея писмо. Все същото. Цяла нощ не спах. Страданията никога не са идвали с такава сила. Отче, помогни ми. Научи ме. Влез. Усили се в мен. Не мога да стигна до никакво решение. Да не мисля? Не бива. А нищо не мога да реша. Не мога да жаля, а не мога да противодействам от жал. Боже, помогни ми.

17 май 1897. Ако съм жив, което е много съмнително. Сърцето ме боли ужасно. Сълзи в гърлото. Само да ме опусне и ще се разридая.

16 юли 1897. 7) Бог ни е дал своя дух, любов, разум, за да му служим, а ние употребяваме този дух в служене на себе си, използваме брадвата, за да дялкаме дръжката на брадвата.

14 октомври 1897. 1) Няма по-голяма подкрепа за егоистичен, спокоен живот от заниманието с изкуство за изкуството. Деспотът, злодеят непременно трябва да обича изкуството. Записано е нещо от този род, сега не помня.

2) Ясно си представих, какъв радостен, спокоен и напълно свободен би могъл да бъде животът, ако напълно отдадеш себе си на Бога, т.е. във всички случаи от живота да търсиш само едно: да направиш това, което Той иска, да правиш това в болест, в оскърбление, в унижение, в страдание, във всички съблазни и в смъртта, която тогава е само промяна на назначението. Слабост, неизпълнение на това, което иска Бог? Какво става тогава? Нищо: връщане към съзнанието за това, че животът е само в това изпълнение. Минутите на слабост са само промеждутъци между буквите на живота, а не живот. Помогни ми, Отче.

3) Видях насън, че мисля и говоря, че всичко е в това, да направиш усилие, същото, което е казано в евангелието: „Царството Божие се достига с усилие..” Всичко хубаво, всичко истинско, всеки верен акт в живота се извършва с усилие; не полагай усилия, живей по течението – и ти не живееш. А при това църковното учение проповядва, че усилието е грях, че е гордост, надежда в собствените сили; светското учение казва същото: „усилието над себе си е безполезно, всичко прави организацията, средата.” Какво заблуждение. Усилието е най-важно от всичко. Всяко малко усилие: да победиш леността, алчността, похотта, гнева, унинието. Това е най-важното от важното, това е проявление на Бога в живота – това е карма, разширение на собственото „аз”.

5) Когато хората се възхищават на Шекспир, Бетховен, те се възхищават на своите мисли, мечти, извикани от Шекспир, Бетховен. Както влюбените обичат не предмета, а това, което той извиква в тях. В такова възхищение няма истинско, реално изкуство, но затова пък има пълна безпределност.

6) Само тогава можеш да разбереш и почувстваш Бог, когато ясно разбереш нереалността на всичко материално.

20) Най-ужасното от всичко: пиянство, вина, игри, корист, политика, изкуства, влюбване. С такива хора не бива да се говори, докато не се наспят. Страшно.

10 ноември 1897. 2) Най-обикновеното съждение за християнството, особено у новите ницшеански мислители е, че християнството е отричане от собственото достойнство, слабост, покорност. А е точно обратното: истинското християнство изисква преди всичко висше съзнание за своето достойнство, страшна сила и непоколебимост.

3) Вървях из селото, заглеждах се в прозорците. Навсякъде бедност и невежество, и мислех за предишното робство. Преди бе видима причината, видна беше веригата, която ги държеше вързани, а сега не е верига, и в Европа са само влакънца, но са толкова много, колкото тези, с които са вързали Гъливер. У нас все още са видни връвчици, е добре – върви, а там влакънца, но така здраво държат, че великанът - народът не може да помръдне. Спасението е едно: да не се ляга, да не се заспива. Измамата е толкова силна и толкова ловка, че често виждаш, как тези самите, които са изсмуквани и погубвани, страстно защитават изедниците и се нахвърлят върху тези, които са против тях. Ние имаме цар.

2 декември 1897. 2) Разговарях с Душан. Той каза, че тъй като неволно е станал мой представител в Унгария, то как трябва да постъпва. Зарадвах се на сгодния случай да му кажа и поясня, че да се говори за толстоизъм и да се търси моето ръководство, да се пита за моето решение на въпросите, е голяма и груба грешка. Никакъв толстоизъм и мое учение не е имало и няма, има едно вечно, всеобщо, всемирно учение за истината, за мен, за нас особено ясно изразено в евангелията. Това учение призовава човека да признае Богу своята синовност и оттам своята свобода или робство (назовете го както искате); свобода от влиянието на света и робство пред Бога, пред Неговата воля.

11 декември 1897. През това време се изясни положението на Грот. Той е душевноболен като всички хора – нехристияни.

29 декември 1897. Получени са заплашващи ме с убийство писма. Жалко, че има хора, които ме ненавиждат, но това малко ме интересува и съвсем не ме безпокои.

1898 г.

4 януари 1898. Нужно е да запиша само едно: това, че всеки живот е безсмислен, с изключение на този, който има за цел служенето на Бога, служенето на извършването на недостъпното за нас дело Божие.

13 януари 1898. 2) Всеки един от нас е светлина, божествена същност, любов, Божи син, заключен в тяло, в граници, в цветен фенер, който сме изрисували с нашите страсти, привички, тъй че всичко, което виждаме, виждаме само през този фенер. Не можем да се надигнем, за да погледнем извън него, защото отгоре има също такова стъкло, през което виждаме и Бога, през изрисуваното от нас стъкло. Единственото, което можем – да не гледаме през стъклото, а да се съсредоточим в себе си, да осъзнаваме своята светлина и да я разпалваме. И това е единственото спасение от измамите на живота, от страданията и съблазните. И това е радостно и винаги възможно. Аз го правя. И е хубаво.

3 февруари 1898. 10) Това, че целият живот е самоусъвършенстване, усъвършенстването на безсмъртната душа е единствената цел на човешкия живот, е справедливо, защото всяка друга цел, предвид смъртта – е безсмислена.

19 февруари 1898. Общото впечатление от тази статия „за науката” е разкаяние. Чувствам, че това е истина, че трябва да се каже, но ми е болно, че оскърбявам, огорчавам много добри, заблудени хора. Очевидно 0,999 няма да разберат, в името на какво осъждам нашата наука, и ще бъдат възмутени. Трябваше да я направя с по-голяма доброта. И в това съм виновен, но вече е късно.