— Това книга ли е? — запита той.
— Да, книга… Ти виждал ли си книга, Баяне?
— Виждал съм, разбира се… Но не съм виждал с толкова тънки листове и с толкова дребнички букви… А какво е написано вътре?
— Нищо не е написано… Това е речник…
— И това не го разбирам… Толкова ли съм глупав?
— Не си глупав — ти просто не знаеш. Това не е срамно. Да ти кажа право, и в нашето време ние толкова малко знаем… Баян, ти къде ще спиш?
— Вън на кожите…
— Няма ли да ти бъде студено?
— На мен да ми бъде студено?… Аз и през зимата съм спал в гората. А сега е толкова хубаво лято…
— Добре, Баяне, ти си наистина ужасно мил.
Баян си приготви след малко леглото от кожи и се вмъкна между тях като замаян. Не съзнаваше какво има в тоя миг в сърцето му — безкрайна радост или безкрайна тъга. Не разбираше какво е, но усещаше как непонятна сила разтяга сърцето му — и мъчително, и сладостно в същото време. Лежеше с широко отворени очи и съзнаваше, че няма да заспи до сутринта. Може би някаква последна думичка му липсваше, може би някакъв поглед. Единствената му утеха беше непрогледният мрак на нощта — така никой нямаше да види, щеше да остане сам с мислите си. Но и мислите му бяха неспокойни, не успяваше да ги свърже. Или се страхуваше да ги свърже, защото бяха повече от ума му, повече и от най-обърканите и нелепи сънища.
Внезапно вратата скръцна, на прага се появи Ина. Макар че беше много тъмно, той я виждаше в тоя миг така добре, сякаш бе огряна от светлината на всички звезди, събрани в една. Беше облечена в нещо, което никога досега не бе виждал у жена — тясна блузка и много тесен панталон. Беше готов да се закълне, че й приличаше повече от чудната рокля с многото цветове.
— Трябва ли ти нещо, Ина?
— Баян, какво цвърти така силно?
— Щурците…
— Щурците?… Какво беше то? А, да — мънички насекоми…
— Не са насекоми — възрази младежът. — Това са щурци… Те пеят…
— Не Баян, не пеят… Те викат… Да не би да са гладни?
— Щурците — гладни! — усмихна се той. — Трева за тях колкото искаш … Просто им е приятно и затова си свирукат…
Ина приседна на една от еленовите кожи и се загледа в небето. В тоя миг лицето й бе неземно красиво — не вярваше, че може да има на света нещо толкова съвършено. Мълчеше и я гледаше с притаен дъх. Не смееше да помръдне дори, за да не дойде тя на себе си и се прибере в хижата.
— Колко са едри звездите при вас! — промълви най-сетне тихичко.
— Ще станат по-едри… След един месец…
— И колко са близко… Само веднъж съм ги виждала по-близко — като бях на Луната…
— Къде си била? — попита той учудено.
Тя разбра, че е сбъркала. Не биваше да го плаши повече със своето време.
— Не, нищо. Просто тъй си приказвам… Скоро ли ще изгрее луната, Баян?…
— Много скоро… Сега е пълнолуние…
— Искам да видя луна без хора!
Той не я разбра. И толкова по-добре, мислеше тя. Но какво бе станало с нея, защо не можеше да контролира поне езика си? Тя въздъхна и все тъй тихичко добави:
— Ама ти наистина ли знаеш приказки?
— Да, знам много…
— Разкажи ми една…
Той замълча. Сега всички приказки му се струваха жалки и глупави, как да ги разкаже на това необикновено момиче. Няма ли то да му се надсмее? Мълчеше, не знаеше откъде да започне.
— Слушам, Баяне — обади се тя в мрака до него. Като се понасили, той започна неохотно и унило:
— Всички наши приказки започват тъй: „Имало едно време…“
Отначало думите сякаш се разпиляваха в устата му. Но постепенно като че ли сам влезе в тоя свят, в който зверовете говореха и къщите летяха. Като стигна до горящата планина, толкова се унесе, че започна сам да си вярва. Тъй е било, чудеса са ставали, както стана това чудо и днес. Нима може живот без чудеса?
Ина слушаше и се взираше в мрака, който оживяваше пред очите й. Тя слушаше, докато се появи луната — не нейната луна, другата, лунната пустиня. Никога нямаше да забрави своята първа нощ на тая луна — страха, който я бе обзел при вида на звездите. Не самите звезди я бяха уплашили, а това впечатление, което създаваха там за огромна и неизмерима пустош.
— Ти не ме слушаш.
— Слушам те, Баяне…
— Аз свърших… Тя мълчеше.
— Вашите приказки са много хубави — каза най-сетне девойката. — Макар че са малко жестоки… Но и децата са малко жестоки… И все пак са ужасно добри…
3
Сутринта Ина се събуди с чувството, че с мъка се е отскубнала от един сън, за да попадне в друг, още по-объркан и неясен. Тя се огледа стреснато, в паметта й нямаше нищо. Каква беше тая невероятна обстановка?… В някакъв музей ли се беше събудила? След това изведнъж се досети, повдигна се от леглото. Беше съвсем сама.
— Баян!
Никой не се обади.
— Баян! — повтори тя леко уплашена.
Отново никакъв отговор. Ина се спусна към вратата и я отвори. Баян седеше под едно дърво и грижливо затягаше лъка си. Като я видя, лицето му светна.
— Добро утро, Ина!… Ти добре поспа днес.
Тя погледна часовника си — беше седем часът. Точно по това време тя се събуждаше и в своя свят. Навярно Баян като птиците и зверовете се бе събудил още при първите зари на утрото.
— Баян, къде е чешмата?
— Защо ти е чешма? Тука наблизо има чудесно изворче …
Ина взе от куфара си сапун, пешкир и приборите за миене на зъби. Поточето беше наистина много близко, тя се учуди, че не бе чула досега напевното му бълбука-не. Кристалната му вода, тъмна в малките вирчета, се лееше спокойно и изобилно, отдалече лъхаше на прохлада. Тя събу сандалките си и решително нагази. Но изведнъж се дръпна като опарена.
— Много е студена …
— Най-студената в целия лес. Извира тук, много наблизо …
Ина енергично се зае с четката и пастата за зъби. Скоро устата й се напълни с ароматна пяна. И внезапно тя съзря смаяното лице на Баян.
— Какво правиш, Ина?
— Мия си зъбите …
— Зъби мият ли се?
— Мият се понякога — усмихна се тя. — Византийките не си ли мият зъбите?
— Ние никога не прави това, което те правят! — отвърна Баян строго.
Изглежда, че това беше единственото му болно място — византийците. Самото им име го караше да настръхва.
— А къпете ли се?
— Разбира се, че се къпем… Но с топла вода…
— Може и със студена… Като има сапун…
— Какво е сапун?
— Ей това — тя му показа розовото калъпче. — Една от най-полезните човешки измишльотини… И най-вечните… Искаш ли да опиташ?
И понеже Баян я гледаше колебливо, побърза да добави:
— Опитай, опитай!… И най-добре на реката… Такава хубава вода имате — да не излезе човек от нея…
— Че вашата каква е?
— Нашата я остави — дестилирана, морска…
— Не те разбирам…
— И по-хубаво… Ето вземи сапуна…
Баян го взе, колебливо го погали с пръст. Струваше му се греховно да хаби за кожата си тая красива и ароматна вещ.
— И как става това?
— Много просто… След като се намокриш, понатриваш се хубаво с него… След това се изплакваш — и готово…
Баян се засмя и потегли към реката. Когато след половин час се завърна в хижата, Ина търпеливо го чакаше. Беше си сменила роклята — тая беше много по-простичка, но й стоеше не по-малко изящно и красиво. Като го видя, девойката се усмихна:
— Хареса ли ти сапуна?
— Много приятно мирише. Но малко люти на очите…
— Забравих да те предупредя!… — тя се усмихна. — Но знаеш ли как светиш? Като луната…
— У нас само жените се трият с хума — каза Баян недоволно. — Но нищо, сега ще запаля огъня, ще ти сваря млекце… От моите кози! — добави той гордо.
И млякото не приличаше на тяхното мляко — беше силно, дъхаво, гъсто. Баян си го надроби с ръжен хляб в една голяма паница. Девойката послушно го последва. И наистина не сбърка — това можеше да се яде с удоволствие, макар че нямаше захар. Като свършиха, Баян започна да си стяга оръжието за лов. Ина го погледна уплашено.
— Къде отиваш?
